Николай Александров Хайтов е български белетрист, драматург, публицист, известен със сборника си „Диви разкази“, както и с противоречивите си съчинения относно гроба на апостола на свободата Васил Левски. Роден е на 15 септември 1919 в родопското село Яврово, Област Пловдив в много бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 завършва гимназия в Асеновград. Издържа се с тежък труд по строежите и взема по две години за една, така изкарва и висшето си образование. През 1943 завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944 е войник в Пловдив. От 1946 постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство — Сапарева баня. От 1951 инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. Разрешава на местното население да използва падналите дървета в гората и по този начин нарушава партийните догми. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Принуждава се да търси препитание с писане на очерци и големият му литературен талант веднага е забелязан. Обича да чете Захари Стоянов, Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков.
Първият му очерк е публикуван през 1954 в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ („Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957. От 1959 е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и списание „Наша родина“. От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 и секретар на СБП - 1966 - 1968. През 1966 става главен редактор на списание „Родопи“.
През 1967 излизат знаменитите му „Диви разкази“. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 излизат „Избрани произведения“ в три тома.
Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.
Николай Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999, като преди това от 1966 до 1968 е негов секретар. Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП. Носител е на Димитровска награда за проза, на Националната литературна награда „Йордан Йовков“ (1995) и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена „Стара планина“ през 2000. Избран е за академик през 1997 от Българската академия на науките.
Николай Хайтов има двама синове и една дъщеря: Александър - скулптор и Здравец — архитект, дъщеря — Елена Хайтова.
Умира на 82 години на 30 юни 2002 година от левкемия и е погребан в Централни гробища — София.
Цитати
- „Левски е еманация на българщината в най-висшата ѝ форма“.
- „Eдно е да знаеш, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.“ (из разказа „Мъжки времена“)
- „Главата ми да отсекат, пак ще викам: "Да живее България!'“
- „Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а «правата на човека» да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното население.“
- „Единственото ми агрегатно състояние е Националист!“
- „Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети!“
- „Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“ (из разказа "Сватба")
- „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите.Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.„ - в интервю от 1993 г.
- "В една зверилница, толерантност означава смърт."
- "Изтървем ли България, изтървали сме всичко."
Обвинения в плагиатство
Николай Хайтов е обвиняван многократно в присвояване и опити за присвояване на чужди произведения:
- Опитва се да публикува под свое име сборника с документални разкази „Забравените от небето“ на Екатерина Томова. Когато не успява, активно се противопоставя на издаването му. Авторката получава широка обществена подкрепа от средите на интелигенцията в борбата си да публикува книгата. Поради създалата се гласност Тодор Живков се среща с нея и решава случая в нейна полза [1].
- В първото издание на документалната книга за историята на село Манастир от Славчо Дичев, която Хайтов редактира, като автори са посочени и двамата, но в следващото издание като автор фигурира единствено Николай Хайтов. Журналистката Велислава Дърева, която разкрива плагиатството му във в. „Комсомолска искра“ през 1986, като публикува факсимиле на кориците на двете издания, е уволнена след писмо на Хайтов до Окръжния комитет на БКП в Пловдив. Издателството излиза с опровержение, че това е полиграфическа грешка [2] [3].
- През 1985 г. Петър Величков открива чернови на неиздадения дотогава роман „Левски“ на Яна Язова в Централния държавен архив и публикува откъси от него във в. „АБВ“. Според него Хайтов е откраднал беловата на романа (която така и не е открита) след смъртта на авторката му и го е депозирал в издателство „Христо Г. Данов“, но поради излизането на откъсите го изтегля и заличава всички следи [4].
Произведения
Николай Хайтов е автор на разнообразни по жанр и тематика творби.
- „Съперници“ (1957)
- „Искрици от огнището“ (1959)
- „Разбулена Родопа“ (1960)
- "Писма от пущинаците" (1960)
- „Хайдути“ - очерци (1960)
- "Старите у дома" (1962)
- „Смолян“ (1962)
- „Жени хайдутки“ (1962)
- „Матей Миткалото“ (1964)
- „Шумки от габър“ (1965)
- „Румяна войвода“ (1965)
- „Родопски властелини“ (1965)
- „Диви разкази“ (1967)
- „Ламята“ (1970)
- „Магьосникът от Брезе“ (1979)
- „Хвъркатото корито“ (1979)
- „Родопските комити разказват“ (1972)
- „Капитан Петко Войвода“ (1974)
- „Разкази и есета“ (1984)
- „Да възседнеш глиган“ (1985)
- „Бодливата роза“ (1975)
- „Вълшебното огледало“ (1981)
- „Последните мигове и гробът на Васил Левски“ (1985)
- „Гробът на Левски“ (1987)
- „Светогорски Записки“ (1987)
- „Избрани произведения“ (1989)
- „Дневници“
- „Родопски властелини“
- „Троянските коне в България“ (2002, посмъртно)
- „През сито и решето“ (2003, посмъртно)
- „Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски“ (2004, посмъртно)
- „Бележки по тефтерчето на Васил Левски“ (2007, посмъртно)
- „Алото“
По сценарий на Хайтов са създадени филмите „Козият рог“, „Мъжки времена“, „Краят на песента“, „Капитан Петко войвода“ (1981),"Дърво без корен", "Орисия", телевизионната поредица "Семейство Калинкови","Ламята".
Отличия
- През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен.[5]