До 10-годишна възраст живее в Своге. След трагичната загуба на близките си - майка, баща, двама братя, - починали в продължение на 1 г. от туберкулоза, се премества в София. Отначало живее при сестра си (която също умира от туберкулоза през 1937), а после при единствено оцелелия си брат Кирил. Завършва I софийска мъжка гимназия (1937). От 1938 следва класическа филология в Софийския университет, но заболява от туберкулоза и след 1 година прекъсва учението си. Лекува се безрезултатно в различни санаториуми в страната, от пролетта на 1941 - в санаториума на Сурдулица.
Първото му отпечатано стихотворение е "Пак самичко" (в. "Весела дружина", №6, 15 окт. 1935), но първият му сериозен поетически дебют е стихотворението "Улицата" (сп. "Ученически подем", 1936-37, № 2). Началните творчески изяви на Вутимски са свързани с ученически и други леви издания - "Ученически подем", "Звън", "Светлоструй", "Трезва младеж" и др. Участвува заедно с Ал. Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Ем. Манов в издадения от тях литературен сборник "Праг" (1938); като студент - в литературен сборник "Жажда" (1939). Публикува и в "Млад кооператор", "Кооперативна просвета", "Росица", "Вестник на жената"; подписва се Ал. Вутов, Ал. Коцев, Ал. Вълканов. От май 1939 редовно сътрудничи в издаваното от Вл. Василев сп. "Златорог", където са публикувайи най-значителните и най-зрелите стихотворения на поета, подписани с псевд. Ал. Вутимски. Началните творчески прояви на Вутимски са като че ли опит да избяга от предопределението на съдбата. Те са още младежки наивни стихотворения, нерядко заредени с оптимизъм и вяра в бъдещето, често дори с борчески патос, несвойствен за поета. Скоро чувството на обреченост, дълбоко прикривано, но носено като кръст още от детството, заема съответствуващото на личността и самосъзнанието й място. Тази обреченост никъде и никога не се декларира пряко, болката и страданието пренасят поета в друт свят, в който дистанцираността от реалиите на физическия свят му позволява да погледне на себе си и на всичко около себе си като че ли някъде отвън и отгоре. Затова все по-често Вутимски предпочита самотата на бедна кръчмица пред вихъра на компаниите, чийто център доскоро е бил с декламациите си, степа и китарата. Поетичният му свят се населява със самотници - самотно момиче в кръчма, самотен фенер на забравен от всички кръстопът, самотно стърчащи есенни дървета, скитници и пияници, които призрачно се разминават и носят тежестта на житейския си кръст. Светлината отстъпва място на здрача зад прашния прозорец в хотелската стая; в здрача светът губи реалните си измерения, старият часовник отмерва изтичащото човешко време. Характерна за поетиката на Вутимски е вариативността - темите и мотивите се повтарят, наслагват и обогатяват. Откъслеците живот, запечатани във всяко отделно стихотворение, се допълват, за да представят изповедта на "синьото момче" (поетичен двойник на Вутимски) - сложна, драматична фигура, съчетаваща ангелско очарование и демонски нрав. Вариативността е характерна и за есетата на Вутимски. Те доочертават художествените и естетическите възгледи на поета, повтарят или добавят нови щрихи към автобиографията му. Могат да бъдат определени като поетични размишления за житейски и нравствено-психологически явления ("За простотата", "За силата", "За парите", "За равенството", "За радостта", "За най-смирените", "За красотата" и др.). Написани без морализаторски патос, без излишно философствуване, тези "късчета" проза дооформят портрета на талантлив представител на поколението поети от 40-те г. в българската литература. Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка; остава неиздадена и художествената му проза (запазена в машинописен препис - 15 кратки есета, писани през 1941-43).