Да помогнем на Иван

Здравейте, приятели, колеги, познати и непознати добри хора. Това е Иван. Всеотдаен и вкъщи, и на работа, готов безстрашно да се захване с решаването на всякакви проблеми. Иван е диагностициран с агресивна, бързоразвиваща се болест – остра миеломоноцитна левкемия, придружена от FLT3-ITD генетична мутация.

За да помогнете, моля посетете някой от специалните сайтове на кампанията:

https://www.helpivan.com/

https://www.gofundme.com/help-ivan-battle-leukemia?utm_medium=wdgt

Търсене

Регистриране

Посещения

8.png4.png7.png8.png6.png1.png

В момента

2
на линия

Партньори

 

Доли медиа студио
Доставчик на ИТ услуги
Български дарителски форум
Уча.се - Бърз, лесен и интересен начин да учиш
Чуйте новите български хитове в София
Съюз на слепите в България
Иван Вазов
Къща музей - Сопот
Национален литературен музей

 

 
 

 

 

 

Св. патриарх Евтимий Търновски

Св. Евфимий (Ефтимий) патриарх Тырновский
Saint Patriarch Evtimij (Euthymius) of Tarnovo

† ок. 1402/1405 година

Празнува се на 20 януари

 

 

По-долу:

  • Празнични песнопения
  • Кратко животоописание
  • Житие на св. патриарх Евтимий
  • Друго житие на св. патриарх Евтимий митр. Григорий Цамблак
  • Св. патриарх Евтимий свещ. Владимир Дойчев

Творби:

  • Житие на св. Иван Рилски
  • Житие на св. Кириакия - Неделя
  • Житие на св. Иларион Мъгленски
  • Житие на св. Филотея Търновска
  • Житие на св. Петка-Параскева

Виж също:

  • Похвално слово за св. Евтимий митр. Григорий Цамблак
  • Великият заточеник Иван Вазов
  • Патриарх Евтимий - книжовник и общественик Милияна Каймакамова
  • Кончината и гробът на св. Патриарх Евтимий Георги Тодоров
  • Търновската патриаршия
  • Велико Търново Старите български столици
  • Великата Атонска лавра
  • Св. преподобни Теодосий Търновски
  • Киевският митрополит Григорий Цамблак
  • Неделя на Всички български светии, втора след Петдесетница

На други езици:

  • Св. Евфимий Тырновский патриарх Православная Энциклопедия

 

Църковни песнопения

Тропар на преподобния, глас 4

Весели се ти, безплодна пустиньо, благодушествай ти, неизпитала болки, 
защото желаният мъж умножи духовните ти чеда, насади ги в благочестие, 
изпита ги във въздържание и съвършенство в добродетелите: 
с неговите молитви, Христе Боже, умири нашия живот.

Просиял с пустиннически подвиг, 
достойно си се изкачил на престола на първосветителството, 
откъдето си озарил всички с лъчите на богопознанието 
и си изпил чашата на безкръвното мъченичество. 
Сега предстоейки пред престола в горния Йерусалим, Евтимие, 
моли Христа нашия Бог за тези, които почитат твоята памет.

Друг превод: С пустиннически подвиг просия 
и по достойнство на първосветителски престол се възкачи, 
откъдето с лъчите на богопознанието и добродетелите 
озари всички и чашата на безкръвното мъченичество изпи. 
А сега, като предстоиш пред престола в Горния Иерусалим, Евтимие, 
моли Христа, нашия Бог, за тези, които почитат твоята памет!

Кондак, глас 8, подобен: Яко начатки

В твоето честно раждане и в твоята божествена памет творението намира радост, преподобни, 
от многото чудеса благодушествува, от което щедро подай и на нашите души 
и ги очисти от скверните грехове за да пеем: Аллилуиа.

 

Кратко животоописание

"Съществуването и преуспяването на моя народ и на вярата на моите предци е и моята лична съдба" (Св. Евтимий Търновски).

Свети Патриарх Евтимий ТърновскиСвети Евтимий е роден около 1327 г. в Търново – столица на тогавашна България. Израснал в благовъзпитана семейна среда, надарен щедро от Бога с богати заложби, още твърде млад Евтимий се издигнал високо със своите знания, мъдрост и чист духовен живот.

Добил за времето си добро светско образование, но духовните му търсения го отвели до Килифарския манастир, където около 1350 г. станал монах под духовното ръководство на преподобния Теодосий . По-късно, в продължение на седем години пребивавал в Цариград и в Атонската Света гора.

Завръщайки се в родината, св. Евтимий се усамотил в пещера недалеч от Търново и построил там църквата "Св. Троица". Скоро при него се заселили ревностни ученици и се образувал цял манастир, превърнал се след време в огнище на просвета и чист духовен живот. Тук св. Евтимий написал жития и похвални слова, поправил богослужебните книги съобразно с гръцките първоизточници, превел други текстове. Създал с времето школа за подготовка на богослови, литургисти, преписвачи на богослужебните и свещените книги, познавачи на гръцки, църковнославянски и на родния говорим език. Житиеписецът Григорий Цамблак сравнява делото на св. Евтимий със стореното от законодателя Мойсей и от египетския цар книголюбец Птолемей.

Славата на св. Евтимий като голям молитвеник, строг аскет, просветен и вдъхновен проповедник го довела до патриаршеския престол през 1375 година. Той станал патриарх по всенародно желание в една от най-бурните и страшни епохи в историята ни. Проявил се като истински пастир. Служил на Бога и народа без отдих и почивка. Когато в столицата нахлули турците и започнали да безчинстват, Евтимий смело се изправил срещу техния предводител и го накарал да спре ужасната сеч. Сред писъците, бодър и силен с пророческата си осанка, той издигнал глас: "Не бой се, народе-мъченик, вярвай в Божията правда и милост! След Голгота иде Възкресение!" Със заповед на султана патриархът бил изпратен на заточение някъде в Родопите.

Къде точно е бил заточен великият патриарх на осиротяла България не се знае. Предполага се, че е издъхнал през 1401 – 1402 година.

Паметта на патриарх Евтимий се чества на 20 януари.

 

Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски

Св. Патриарх Евтимий Търновски – стенопис в Параклиса на Богословския факултет при СУ

Най-сияйната личност всред светите предстоятели на Българската православна църква – архиепископи и патриарси – е несъмнено св. патриарх Евтимий Търновски.

Той се родил около 1327 година в столицата Търново и произлизал от знатния болярски род Цамблаковци. Дълбоко религиозен и с вродено влечение към богосъзерцателен живот, той се присъединил към монашеското братство на преподобния Теодосий Търновски. В Кефаларския (сега Килифаревски) манастир около 1350 година Евтимий толкова напреднал в духовния аскетически подвиг, че св. Теодосий го определил за иконом на манастира си и за свой пръв помощник, а самият той се уединил в гората на безмълвие (исихия). Там всеки ден привечер Евтимий бил длъжен да ходи с доклад, като давал знак за своето приближаване с чукане в клепало. Една вечер обаче на неговия клепален звън Теодосий не отговорил. Изплашен, Евтимий се втурнал да види какво се е случило с неговия старец. Той го видял да стои като огнен стълб в своята богосъзерцателна молитва. Това видение било от голямо значение за личната духовна опитност на Евтимий.

Когато през 1363 г. св. Теодосий заминавал за Цариград, той взел със себе си четирима от своите ученици, между които на първо място Евтимий. Изтощен от някаква дълговременна тежка болест, Теодосий умрял много скоро след пристигането в патриаршеския манастир "Св. мъченик Мамант". Тогава Евтимий минал в знаменития цариградски манастир "Студион", където бил на голяма почит от страна на благочестивия народ. Това е важно свидетелство за неговата висока духовност още на оная му възраст.

Но прогонен от опасната за аскета – разслабваща и възгордяваща – народна почит, той заминал за Атон, и то в лаврата на св. Атанасий Атонски, несъмнено поради духовната си близост с учителя на неговия учител, св. Григорий Синаит, който се подвизавал в същата обител, преди да основе своя манастир в Парория (планинска област на границата между България и Византия). Наклеветен, че крие в килията си някакво голямо съкровище на българските царе и обследван лично от сребролюбивия византийски император Иоан V Палеолог, Евтимий макар и невинен бил заточен на остров Лимнос.

Освободен от заточението, отегчен от злите сплетни и обхванат от родолюбиво чувство, той се прибрал в българския Зографски манастир, откъдето най-после, след седемгодишно странстване, през Цариград и Несебър се завърнал в родината си в 1371 година. Но неговата пустиннолюбива душа не пожелала да остане в шумната столица, затова той си избрал една пещера за жилище на десетина километра от града по течението на река Янтра и построил църква "Св. Троица". Скоро се събрали около него ревностни ученици и се образувал цял манастир.

Запасен с превъзходни знания от школата на Теодосий Търновски и обогатен с опит през време на своето неколкогодишно пребиваване във Византия, той тук се заел с отговорната и голяма задача – поправка на богослужебните книги съобразно с гръцките първоизвори, опресняване на българския книжовен език с новите форми на съвременния говор и подобряване на българския правопис върху основата на старинния Кирило-Методиев език.

Току що привършил тая огромна работа, той бил изненадан от избора му за Търновски патриарх през 1375 г., след смъртта на патриарх Йоаникий.

Св. патриарх Евтимий

Патриарх Евтимий светителствувал през най-тежкото време за българския народ. Турците стъпка по стъпка превземали Балканския полуостров и земите на българската държава. Няколко пъти дръзко нападнали дори самата българска столица. Изисквала се твърде голяма смелост, за да застане човек на тоя висок пост тъкмо в такова бурно време. Вече дръзновението на Евтимий да приеме избора без възражение свидетелства за величието на неговия дух и за висотата на неговата доблест. Той живеел с аскетичната мисъл на великия апостол Павел: "Живеем ли, или умираме – Господни сме" (Рим. 14:8). Той също така помнел и пророческото предсказание на своя старец, св. Теодосий Търновски, за което разказва неговият житиеписец Григорий Цамблак, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско иго и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Но тия мрачни изгледи за бъдещето не подкосявали неговата архипастирска ревност, а давали само прозорлива дълбочина на погледа му да вижда ползата от своята дейност в историческа далечина.

Св. патриарх Евтимий пазел ревниво православното наследство от еретически посегателства; вземал решителни мерки против упадъчните нрави в обществения живот; държал високо за здравината на семейството, от което твърде много зависи издръжливостта на държавата; полагал бащински грижи за бедни, страдащи и онеправдани. В богослужението и молитвата продължавал да бъде същият любител на богосъцерцанието и богообщението, какъвто си бил преди да влезе в тоя обширен простор на обществена дейност, когато се намирал още в пустинното си безмълвие, в тихата манастирска килия или в доброволния аскетически затвор. Той раздавал богатствата на душата си, събрани през време на досегашната си подвижническа подготовка. Поставен сега за светилник на народа, той светел всред дома на цялата българска църковно-национална общественост.

Без да бъде дипломат по призвание и служение, патриарх Евтимий вършил най-добрата дипломатическа услуга на своето Отечество. Всички чужденци, които идвали в българската столица с търговски или политически задачи, се стремели да влязат в общение с неговата очарователна личност. И когато това им се удавало, те се смятали много щастливи и покрай него изнасяли и от България най-благоприятни впечатления. Той така се прочул по целия православен свят, че мнозина се обръщали към него писмено при недоумения, и били щастливи да получат неговите високо авторитетни отговори: и Киево-Московският митрополит Киприян (още като подвижник на Атон), и Влашкият митрополит Антим, и Тисменският игумен Никодим, и навярно много други, чиито имена не са известни на нашето време.

Патриарх Евтимий развил обширна книжовна дейност. Той е известен с преводите си на Василиевата,Златоустовата и Преждеосвещената литургия, на литургиите на апостол Яков и на апостол Петър, с богослужебното си творение в чест на св. Теофан, с житията на св. Йоан Рилски, Иларион Мъгленски,Параскева-Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливотска-Търновска, с похвалните слова за св. мъченица Неделя, св. Константин и Елена, Йоан Поливотски и Михаил Воин. Няма съмнение, че неговите съчинения са много повече, обаче някои са навярно унищожени завинаги, а други са все още неоткрити.

Патриарх Евтимий се прощава с търновското население при заточението си. Худ. Б. Денев.

Най-незабравима и покъртителна ще си остане неговата последна проява на добър пастир, който не бяга, когато види врага и не оставя своето стадо на вълчия произвол, а полага душата си за своите духовни овци (Йоан 10:11). Царят напуснал столицата, а патриархът – не! Затова с пълно право така хубаво се изразява за него народният поет Вазов: "Евтимий, на Търново в дните ужасни последний бранител и последний цар!".

На 17 юли 1393 г. пада Търново под напора на завоевателните османски орди и при предателската услуга на един другородец! Патриарх Евтимий имал гражданската доблест и пастирската смелост веднага да се яви пред гордия завоевател, за да моли пощада за мирното население. Неговата осанка и светла личност внушили почит дори в поробителя и патриархът получил обещание, че ще се изпълни молбата му. Но завоевателят се стремял с всички средства да затвърди властта си, без да се подчинява на общоприети нравствени закони, нито на чуждите трогателни молби, нито дори на собствените си честни обещания.

Наскоро последвало избиването на 110 столични първенци, събрани с измама от врага в една от градските църкви. Тогава патриархът, като истински бранител, смело изобличил лукавия управник, който не щади своите нови поданици и не уважава своята собствена дума. Заради тази му смелост завоевателят го осъдил на смърт чрез посичане при Лобната скала в Търново. Обаче става чудо, толкова необходимо като психологическа поддръжка както за патриарха, комуто предстои още да страда в продължение на останалия си живот, така и за нещастния народ, който в многовековното си робство не трябва да губи упованието си в божествения промисъл: в момента на убийственото замахване, ръцете на палача са вцепенили и мечът паднал на земята.

В 1394 г. патриарх Евтимий бил изпратен на заточение на юг, вероятно в Бачковския манастир. Раздялата на архипастира с паството е описана трогателно от автора на житието му, Киевския митрополит Григорий Цамблак: "Той излизаше заедно с народа като втори Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!" Всеки желаел силно да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети полите му; някои късали тревата на стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеч измолвали неговия прощален благослов. Някой плачевно се провикнал: "На кого ни оставяш, добрий пастирю?" А той – и сам просълзен – отговорил: "На светата Троица ви оставям – и сега и навеки!"

За мястото на заточението и на смъртта му житиеписецът Григорий Цамблак казва само това, че бил изпратен някъде в Македония. Но Македония някога се наричал целият простор от Одрин до Охрид. Къде точно бил заточен и умрял този велик патриарх на осиротяла България? Въпросът все още остава неразрешен. [Виж също статиите на Георги Тодоров по-долу.]

Патриарх Евтимий умрял около 1401/1402 година.

Името на св. патриарх Евтимий Търновски ще продължава да сияе през всички векове на нашата родна история и ще буди благоговейна почит, дълбоко преклонение и благодарно признание.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски

Писано от Киевския митрополит Григорий Цамблак, родом от Търново и роднина на Св. Евтимий, а ние го предаваме с някои съкращения (бел. преводача).

Наистина е достоен за всякакви похвали свети Евтимий, Патриарх Търновски, посветеният в тайнствата, до които човешкият ум не стига, участникът в апостолската слава, свещеннкът на великата жертва и учителят на истината, в която желаят да проникнат ангелите (1Петр. 1:12) и която той чисто запази и непорочно преподаде, а на края принесе самия себе си свещена и угодна жертва на Господа чрез много страдания. И не че ще стане по-добър от нашите похвали този, който сега се въдворява с апостолите и увеличава тяхното число, а да настроим слушателите към ревност и с малките наши спомени да им дадем да го познаят, както се познава орелът от перото и лъвът от ноктите.

Свети Евтимий се роди в столицата Търново от благочестиви и благородни родители, които бяха почитани боляри на българския цар. Обаче остави и пренебрегна всичко красиво в този свят в ранната си младост, последва Господа, като възлюби бедността, и стана монах заради обещаните небесни блага. Духовен отец и наставник му стана чудният Теодосий, който устрои манастир в Кефаларската горска пустиня близо до град Търново и събра братство. Към своя духорен отец той съблюдаваше несмутимо послушание, а коварствата и козните на лукавия изпита на своето тяло, както някой ковач калява желязото с огън и вода. Цяла нощ стоеше на молитва като каменен стълб и не седем пъти на ден хвалеше Господа, както казва псаломът (Пс. 118:12), а самото му дишане беше пение на Господа, отпращано из глъбината на душата му. Никога не легна на ребрата си даже на гола земя, а само със седене на стол даваше малка почивка на тялото си. Корема, който много иска, той укроти философски както никой друг. А кой от светолюбивите така е обикнал градските тържища и крясъци, както той спокойната пустиня?

Затова неговият разсъдителен отец, преподобният Теодосий, като виждаше неговото преуспяване в подвига и философията, го постави за свой помощник, като му предаде всичките материални и духовни грижи за братята като на изкусен водач, а самият той се отлъчи на неголямо разстояние в дълбоката горска пустиня за пълно безмълвие. Както свети Теодосий наследи правилния начин на духовен живот от своя учител, Григорий Синаит, който се подвизаваше в планината Парория (Преведено на българско "пригранична" - на границата междъ България и Византия, бел.прев.), така пък преподобният Евтимий стана приемник на Теодосий в живота и съзерцанието. Веднъж той отиде при своя отец в уговорената вечер и отдалеч даде знак за своето пристигане, но не чу да го повика. И много пъти удари клепалото, но не получи отговор. Тогава бързо дойде при килията на стареца, надникна през прозорчето и видя Теодосий целия от главата до нозете като огнен да стои прав с вдигнати нагоре преподобни ръце и без никакво движение в стоенето. Обхванат от страх и ужас, веднага се върна и с клепало събра братята на утринно правило. Като дойде следващата нощ, намери великия си отец да седи пред вратата на килията и да ридае. Той падна при нозете му и също с ридание го питаше за причината на сълзитему. Преподобният Теодосий отговори, че агаряните ще превземат в робство нашата страна и тази превъжделена горска пустиня ще изпадне в пълно запустение. И рече му: "А ти, чедо, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, защото ще се сподобиш с вериги и апостолско гонение!" И всичко това устрои Бог по Своята мъдрост, та блаженият да прояви своята святост не само с добродетелите си, но и с пророческия си дар; а свещеният Евтимий предузна волята Господня да не бяга от призванието си, което отпосле щеше го изпрати като втори Моисей за предстоятел на неговия народ.

Мина едно малко време и предсказанието започна да се сбъдва. Варварите пленяваха всичко наоколо. Тогава преподобният Теодосий, заедно с Евтимий, остави своята възлюбена пустиня и дойде във великия Цариград, където скоро отиде при Господа. След като синът предаде на гроба своя отец с много сълзи, пребиваваше там. Но неговата добродетел го правеше навсякъде известен и го показваше на всички като с пръст. И чудно беше онова, което правеше Божият промисъл: народът пренебрегваше именитите творци на добродетел в своя град и търсеха тоя беден пришълец, за да получат от него духовна храна и гладните души да се изпълнят с небесни блага. За неговите трудове и подвизи там свидетелстват монаснте на Студийската обител.

За да избегне човешката прослава той се отстрани на Атонската Света Гора в Лаврата на преподобни Атанасий и се затвори в кулата, наречена Селина. И нищо не правеше за показ, а напротив ­ таеше се, но приличаше на човек, който се опитва да затвори под стъкло горяща лампада и да скрие лъчите є. Тъй просия сред такъв сонм от богоносни мъже, щото само с плътта си изглеждаше по-малък от ангелите. Но врагът на човешкото спасение, дяволът, се разяри и намисли да го подложи на следното изкушение. Византийският император Иоан V Палеолог беше повече златолюбив, отколкото христолюбив. Донесъл му някой, който само по дрехата си изглеждал монах, а всъщност бил оръдие на дявола, че Евтимий крие голямо количество царско имане и съкровища в кулата, поради което се затворил там уж за безмълвие, а всъщност да не узнаят другите скритото. Царят повярва на клеветата и не с писмо, нито чрез пратеник, а сам се залови да разследва тая работа. Стигна до пристанището на Лаврата и представи себе си на преподобния без унижение. Но като го изследва със заплахи, изобличи само своя сребролюбив недъг и обяви на всички скритото Евтимиево нелюбостяжание, който нямаше нищо,подобно на птица небесна, която не се грижи за утрешния ден. Макар царят да се посрами изобличен, обаче заточи Божия човек на остров Лимнос, който отстои на шестдесет поприща от Лаврата. Но след някое време яви му се някакво божествено видение, което гневно го заплашваше, ако не върне скоро достойната свобода на преподобния. И така принуден от страх повече, отколкото от произволение, смири своята царска гордост, като му се кланяше, молеше и просеше прошка. И стана наистина така, както ако някой иска да угаси горяща жарава и я покрива с много слама ­ огънят сеусилва и вдига голям пламък нагоре: блаженият Евтимий, след като беше известен първом само на немнозина с добродетелта си, чрез това царско разследване възсия за мнозина или даже за всички.

После остави Атонската Света Гора и дойде пак в Цариград. Но като си даде сметка, че доста време прекара в чужбина ­ макар мнозина даже и велможи да го задържаха там и да го молеха да остане с тях върна се в отечеството си като някой търговец, носещ различно богатство на премъдрост и разум от далечни страни. Защото отечеството му трябваше да го има за свое украшение и по време на голямата нужда ­ закрепител с богатите дарования на Духа и да го придобие за свой духовен питател, след като го е отхранило с мляко. Избра си за жилище една пещера на десет поприща от град Търново и неговия шум и създаде там църква на името на живоначалната Троица, Чийто поборник се явяваше всякога. Скоро се събра достатъчна група почтени ученици, достойни за такъв отец, търсещи лицето на Бога Яковов. Понеже не искаше да замени своята духовна философия за нищожеството на този свят и на дело изпълняваше казаното от апостола "за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце.", той превеждаше божествените книги от гръцки език на български. Българските книги бяха с много години по-стари, от самото начало на българското народно кръщение, но отпосле се повредиха, или защото книжниците не владееха достатъчно добре гръцкия език, или поради грубостта на своя език са допуснали в тях много повреди и противоречия с на истинските догмати, от което произлязоха много ереси. Заради това този нов законодател изостави всичко древно и слизайки от висотите на духовната планина, носеше в ръцете си наистина небесно съкрсвище и го предаде на Църквата ­ всичко ново, всичко скъпоценно, съгласно с Евангелието, непоклатно с крепкостта на догматите, като жива вода за благочестивите души, като двустранно остър сърп за плевелите на еретиците, викайки заедно с Павел: "Древното премина, ето всичко стана ново!"

В този момент се престави в Господа пастирят на словесното стадо, Търновският патриарх Теодосий. Тогава всички ­ епископи и народ ­ имаха една уста да молят свети Евтимий да приеме патриаршеския престол. Светият Дух събра епископите, а те избраха него и той седна против волята си на първосветителския престол, върху който надмина и Моисей: този последният изведе народа си от Египет в Обетованата земя, а този ­ от земята към небето! Започна веднага да учи народа и със словото си поеше душите им като с дъжд. А те с усърдие принасяха духовен плод, толко повече че освен със слово, го поучаваше и с примера си учителят, който беседваше за добродетелите и на дело показваше себе си за пръв образец. Кой беше толкова смирен, кой така кротък и размесил кротостта си с премъдрост, за да няма нужда от никакви оръжия на яростта за изправление на паството? Гледайки кротко, движейки тихо устните си, той като с кавала на Духа огласяше стадото си и го правеше да се събира в едно, а хромите носеше на рамо и не им даваше да изостават. И това е истинско изкуство на пастиря, щото и дивите овци укротяваше и ги правешеда се присъединят към стадото. А зверовете се бояха от бдението на будния пастир, трепераха от гласа му като от гръм и бягаха далече от стадото. Някой си Пирон, поборник на Несториевата, Акиндио-Варлаамовата и иконоборната ереси, дойде от Цариград в Търново, вълк облечен в овча кожа. Намери някой си лъжемонах Теодосий, по прякор Фудуля, във всичко подобен на него, и започна да сее зли семена, да разлага църковното тяло и да развращава множество народ, та даже велможите при царя и началниците на властите. Тогава този небесен човек издигна глас подобно на свещеническите тръби, от които паднаха някога Иерихонските стени: през деня събираше народа, наставляваше го и го утвърждаваше в православието, а през нощите се молеше и със сълзи просеше от Бога свише помощ. И така прогони вълците далеч от църковните предели.

А кой беше и така милостив като него, който се обливаше със сълзи само като видеше бедните и целия град обърна в странноприемница, като казваше: "Откъде знаем, чеда мои, дали заедно с тези бедни няма да се сподобим да приемем и Самия Христос?" Но и лекар беше, който премъдро лекуваше духовната треска и от основа изкусно изрязваше греховните борби... Има едно място при град Търново, отделено само чрез реката, обилно напоявано от текущи води и пълно със зеленина, дървета, цветя и всякакви плодове. На това място имаше храм "Пресвета Богородица", където всяка година се събираше множество народ от целия град заедно с жените и децата, и празникът по устав продължаваше осем дни. Но понеже събирайки се по повод празника, вършеха всякакви нечистотии и си навличаха Божието негодувание, като се ползваха от пустинното местоположение за своите блудни стремежи, затова.премъдрият пастир отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, забрани да се събират повече на такова тържество и по този начин престана погибелта на много души.

Веднъж имаше голямо бездъждие, така щото нито от роса, нито от влага се намираше следа на земята, която, напукана от сушата, заплашваше с глад. Нивите бяха подобни на градските пътища и никой нямаше надежда да почисти гумното си или да наточи сърпа си. Тогава дойдоха жителите на града при своя отец и плачеха. Най-напред той ги поучи да се уповават на Господа, Който с волята Си превърнал морето в суша и твърдия камък във воден извор, а после заповяда сутринта да го последват заедно с жените и децата си. Самият той цялата нощ употреби за молитва и когато изгря слънцето, излезе на полето заедно с олтарните служители. Доста място обходи и се умори, но със собствени очи видя страшната опасност. Когато дяконът рече: "Да преклоним главите си пред Господа", той веднага преклони колене, вдигна свещените си ръце и се помоли. Народът не чуваше гласа му, понеже не се молеше с уста, а със сърце. Обаче силата на неговите прошения влезе в уште на Господа Саваота. И веднага привлече милостта и дъждовните белези се показаха на небето: вятър завя от северните склонове, докара облаци като пълни мехове, и когато светецът влизаше в града, изля се тих и растителен дъжд, който не престанада напоява земята, докато произведе голямо изобилие плодове.

Оттук благочестието получаваше голяма сила, защото навсякъде се говореше за станалото и растеше любовта към пастиря. Народът го канеше в своите домове, движен от желанието да се насити на неговите думи и, на неговото лице. А той скланяше на молбите им и отиваше, но заедно с влизането си насаждаше в душите им всякакви добродетели, като правеше плътските духовни, а земните небесни. И не само българите, които си бяха негови по апостолски жребий, но неговата добродетел привличаше отдалеч и всички северни народи до океана и западни до Илирика. И ако само го видеха, считаха го за голяма придобивка, ако ли пък се удостояваха да чуят словото му, то това го смятаха за явно спасение. Като узна това усърдие, Христовият светител ги канеше при себе си и ги поеше до насита с пивото на благочестието, по който начин той ставаше на тях, а те на своите отечества учители на благочестието. Но и с боговдъхновените си писма миозина посети, като например Киевския митрополит Киприян, Угро-Влахийския мигрополит Антим. Тисменския (в Молдавия) иеромонах Никодим и други, като решаваше някои техни недоумения и им даваше своите съвети. И много светци прослави с похвални слова: преподобния наш отец Иван Рилски Чудотворец, свети Иларион Мъгленски, свети Иоан Поливотски, равноапостолните царе Константин и Елена, преподобната майка Петка, преподобната Филотея, света великомъченица Неделя, свети мъченик Михаил Воин от Потука. Състави служба на света царица Теофина, преведе на български литургията на апостол Яков, брат Господен, изясни красивия чин на божествените служби и прочее. Кой език, близък на българския говор, не прие неговите писания, неговите поучения, неговите трудове и пот, чрез които извличаше спасяемите из глъбината на невежеството? Но понеже апостолски проповядваше и приведе съвършени люде при Бога, трябваше да понесе и апостолски гонения и скърби и ежедневни смърти, та като им бъде подобен във всичко, да бъде и увенчан с тяхната крайна слава. Най-вече Бог и го уподоби на великия и от майчина утроба осветен пророк Иеремия чрез вкусване на тежки беди и чрез плача за всенародните изпитания.

Варварският турски цар се превъзнесе от победите и завоеванието на много народи, та този ненавистник на доброто пожела да разори и царския град Търново, защото беше чул, че е голям и има крепостна стена, а и положението на самото място е толкова трудно за превземане, щото и без стените му стига естествената укрепеност, ­ а освен това и красота и много богатство, и голямо множество народ, и голяма църковна и царска слава. Прочее, като събра всичката си източна и западна войска и надмина не само цар Дарий Персийски, но и цар Александър Македонски, нападна града и го обсади наоколо. И яростно заплашваше с огън да гори благочестивите, на късове да ги сече и на други насилствени смъртни наказания да ги предава, ако продължават да не му се подчиняват. После не поради неговата сила, а понеже Божиите съдби допуснаха, градът падна в ръцете на нечестивците на 17 юли 1393 година. И веднага блаженият Евтимий бе изгонен от църквата, и я завзеха вършителите на срама: кивотът на завета падна в ръцете на другоплеменниците2, или по-скоро ­ светинята беше захвърлена на псетата1. Каквопо-достойно за страданието на светеца, като гледаше със собствени очи събитията, които и слухът не би могъл да понесе? Ако Давид ­ цар, а не свещеник, страдаше и казваше: "Ревността на Твоя дом ме яде и хулите на Твоите хулители паднаха върху мене"2, колко повече Божият архиерей, който гледаше да тъпчат неговите трудове и пот? Обаче изпадна ли в печал повече, отколкото му приличаше? Или стана малодушен от страх? Или забягна, като виждаше разграбвано своето стадо? Или изрече някоя дума недостойна за неговата философия? Съвсем не! А застана пред царя, успокои убийствената му стръв и превърна грозния му вид в благоволение, както някога Даниил лъвовете в ямата и светите трима момци ­ пламъка на пещта. Като го видя отдалеч да иде към него с обичайната си чинност и любомъдро настроение, царят веднага стана и му отдаде чест, удостои го да седне близко до него и изслуша молбата му за народа, макар и да не изпълни докрай обещаното. Изгонен от църквата, изпроси си друга, която беше посветена на светите първовърховни Апостоли, които като получи за съратници, отдаде се на още повече подвизи, като гледаше, как да запази народа си от варварското злочестие. Впрочем, вторите борби бяха по-тежки от първите, когато управляваше Църквата в тишина.

Но вдигна се и друга буря, по-голяма и по-жестока от първата, от преразказа на която човешкият език немее и косите ги обхваща трепет. Турския управител, когото турският цар назначи да управлява града, повика при себе си в църквата Божиите люде, които по име и добродетел превъзхождаха другите, уж за да се съветват за общополезни неща. И те отидоха в своето неведение като агнета на заколение подир палачите. Като ги видя събрани 110 благочестиви мъже, този кръвопиен звяр ги закла посред църквата, без да се засрами от белите коси и без да пощади младостта! Труповете им мъчителят остави за храна на небесните птици, обаче Господ причисли техните духове към надмирните ангели! О свето опълчение, одушевени жертви, словесни всесъжения, които заедно застанахте пред мъчителя за клане, а заедно застанахте и пред Христа за увенчание! След това войници грабнаха свети Евтимий и го представиха на мъчителя, нито уплашен в душата си, нито изменен от страх, а спокойствието на лицето издаваше живеещия в него Свети Дух. И говореше на нечестивия: "3ащо така неоснователно си унизил величието на моето достойнство, о неправеднико? Най-напред трябваше свещеникът да бъде пожертван, че тогава да последват жертвите! Пастирят трябваше да мине преди овцете и бащата преди чедата си! Трудещият се земеделец трябваше пръв да вкуси от този сладък плод!" Съблякоха му одеждата и го покачиха на градската стена, за да му отсекат главата. А той подканяше палача, прекланяше глава и усърдно притягаше шията си. Но Бог превърна убийствената десница в недвижима и недействена, както можем да си представим някой да има мъртви ръце, прилепени към жив и подвижен труп. Това хвърли в ужас гордия мъчител и цялото измаилско общество. Затова пак върнаха одеянията на блажения и му разрешиха свободно да ходи, където си ще. И понеже човек не може много пъти да умре, той с произволението си изпълни това: "И безаклан и се прослави като мъченик без кръв!" Толкова голяма беше победата, щото и враговете познаха Христовата сила. Защото видяха мъжеството му, презрението му към смъртта, вярата му в Бога, грижата му за духовните чеда, а после ­ преславното чудо с ръката на палача като доказателство за християнската истина. Нечестивите уплашени оставиха Евтимий и се разбягаха от онова място, да не би да пострадат от Божия гняв, задето измъчват праведника..

Подир това чудо варварският цар реши да пресели народа на изток, а Божият човек да изпрати на заточение в Македония. И той излизаше заедно с народа като втор Иеремия, при което и самите камъни на оня град плачеха със сълзи. Деца се разлъчваха от бащите си и сродници от своя род. Но пък и не всички отвеждаха на едно и също място, та поне като се виждат един друг да имат някаква утеха, ами едни се вземаха, които се отличаваха по произход, богатство и красота на лицето, а други оставаха. И ония дни бяха дни на плач! Каква по-голяма горчивина от преселението и разлъката от роднините, при което всеки спомен за родния край и за рода винаги пробожда сърцето като някакво жило? Прочее, един друг се прегръщаха, целуваха, прощаваха, огласяваха мястото със своите ридания, а посред тях великият Евтимий пешешестваше, подпирайки се с жезъла си, и се обливаше със сълзи, не че сам страдаше от недъга на старостта, а го нараняваше страданието на народа и особено безпомощната възраст на децата. И понеже дойдоха до мястото, където против желанието си пастирят щеше да се разлъчи от тях ­ о, кой може без сълзи да си спомни това! ­ те падаха в нозете му, мокреха ги със сълзите си, залепяха устните и лицата си към тях, като го зовяха пастир и учител и чадолюбив баща! Жените хвърляха пред него децата си, други, които бяха близо, се сподобиха да целунат ръцете и одеждата му, като ги оросяваха с топлите си сълзи. Други пък с вяра скубеха тревата, върху която бяха стояли нозете му. А други, притискани от народа и нямащи възможност да се приближат, с вопъла на горчиви сълзи отдалеч призоваваха неговото последно благословение, понеже имаха в душата си предчувствието, че вече няма да го видят жив! А той и ги утешаваше, и ги наставляваше да държат Господните заповеди и да пазят вярата непорочна, по който начин не само се проявява любовта към Бога, но и слава ще сполети съхранилите я дори на самото място на преселението. И така доста ги поучи от Писанието, като ги наставляваше да благодарят на Бога за сполетелите ги беди и обещаваше от това да очакват неизречени блага, и така със своето сладко слово ги настройваше леко да понасят жестоките обстоятелства. Това като каза, преклони колене и се помоли заедно с тях, после стана от молитвата и им предаде последното си благословение. Но някой от народа с ридание му извика: "Кому ни предаваш, добри пастирю?" А той рече: "На Светата Троица ви предавам ­ и сега, и во веки!"

Като стигна на мястото, където го водеха, и като видя безмълвната пустиня, неговата пустинолюбна душа се просълзи, загря се в него сърцето му от прозорливото действие на Светия Дух и той рече: "Ето, моят покой, където ще прекарам малкото живот в тяло и благодаря на Бога, Който ме наставлява, докато ме развърже и от връзките на тялото!"

Но и в заточение Евтимиевата работа беше не риболов, а присъщият на апостолите човешки лов всеки ден и нощ, и всеки час. Защото излизаха при него всички населници на оная планина както някога при Кръстителя ­ Юдейската страна и Иерусалим, и едни се освобождаваха от различни ереси като от язви, други отбягваха тъмата на сарацинското нечестие, други пък отхвърляха от себе си греховния живот като омърсена дреха. Блаженият насаждаше в тях всякакви видове добродетел и ги учеше да знаят Господа. И не само се събираше народът на онова място, за да види Евтимий, ами по всички градове и села, пътища и тържища, домове и църкви можеше да се чуе името му, като носещо освещение. И както добре се е изразил пророкът, "по цялата земя се носи неговата вест и до краищата на вселената неговите думи".

Понеже в родния му край и в неговия град той просия и толкова се разнесе почти по цялата вселена слухът за неговото любомъдрие, та някои го мислят за неверно; затова Бог благоволи и в чужбина да го покаже такьв, та самите жители на онова място, които много пъти са носили на ръце при него своите чеда, болни от различни недъзи, и ги виждаха изцелени от недъзите като от тежки окови по неговите молитви и чрез възлагане на неговите ръце да станат велегласни проповедници на заточения окованик и отрудения странник. Затова много жени на славни началници по онези места идваха при него и той ги привеждаше към благочестието, а те пък по неговите молитви спечелваха своите мъже и ги довеждаха при него, а той ­ при Христа. И много злато му носеха и го молеха да приеме за нуждите на своето удобство, а той ги учеше да го раздават на бедните със свои ръце. Веднъж някои му каза: "Владико, кой е по-беден от тебе и по-нуждаещ да приеме милостиня, потиснат от такова страдание, такъв недъг и такива мъки от беззаконниците?" А той кротко погледна и тихо отговори с усмихнато лице: "Чедо, моето богатство е скрито тук ­ показа Евангелието ­ и то ще се прояви, когато седне да потърси печалбата от него Оня, Който ни го е предал. И не само мое, но и на всички, които обичат Господа!" О блажен глас, о отговор на благородна душа!

По-нататък нека замълчат нашите похвали, защото Владиката Христос го похвалява, като казва: "Добрият пастир полага душата си за овците!" Но и апостол Павел му е изплел венец, когато говори: "Такъв първосвещеник ни трябваше!" А моето слово за него тук нека получи своя край, където и той получи край на живота си, или по-добре казано ­ край на страданията и начало на вечния живот в Христа! Умря неизвестно къде и гробът му остана неизвестен, както на великия Божий пророк Моисей някога, докато този великан сред отците, а най-вече Сам Бог, Който прославя Своите светци, благоволи поне накраяк да ни го открие! Амин.

© Жития на българските светии (в новобългарски превод) от † Левкийски епископ Партений, том първи. Синодално издателство, София, 1974 година

 

 

Св. патриарх Евтимий Търновски

Подобава да започнем разказа за този велик духовен пастир на българския народ така, както го започва неговият житиеписец и роднина Киевският митрополит Григорий Цамблак. Ето какво пише той:

"Наистина е достоен за всякакви похвали свети Евтимий, патриарх Търновски, посветения в Тайнствата, до които човешкият ум не стигна, участникът в апостолската слава, свещеникът на великата жертва и учителят на истината, която желаят да проникнат ангелите и която той чисто запази и непорочно преподаде, а накрая принесе самия себе си в свещена и угодна жертва на Господа чрез много страдания. И не че ще стане по-добър от нашите похвали този, който сега се въдворява с апостолите и увеличава тяхното число, а да настроим слушателите към ревност и с наши спомени да им дадем да го познаят, както се познава орелът от перото и лъвът от ноктите."

Св. Евтимий се родил около 1327 г. в Търново и произлизал от знатния български род Цамблак. Дълбоко религиозен и с вродено желание към богосъзерцателен живот, още в младостта си той се присъединил към монашеската школа на тогава вече много известния със своето духовно величие св. Теодосий Търновски. В Килифаревския манастир – недалеч от Търново, Евтимий толкова напреднал в духовния и аскетичен живот, че св. Теодосий го определил за свой пръв помощник. Веднъж Евтимий видял своя велик учител по време на молитва като огнен стълб, а на следващия ден, обливайки се в сълзи св. Теодосий предсказал, че Евтимий ще бъде Търновски патриарх, но по негово време България ще погине от турско нашествие. Както е известно това печално предсказание се сбъднало във времето си.

Малко преди смъртта си св. Теодосий заедно с четирима свои ученици, сред които и Евтимий, заминал за Цариград, където изтощен до крайност от дълго мъчещата го тежка болест се преселил при Господа. И ето как продължава разказа си за Евтимий неговият житиеписец:

"След като синът предаде на гроба своя отец с много сълзи пребиваваше там. Но неговата добродетел го правеше навсякъде известен и го показваше на всички като с пръст. И чудно беше онова, което правеше Божият промисъл: народът пренебрегваше именитите творци на добродетел в своя град и търсеха тоя беден пришълец, за да получат от него духовна храна и гладните души да се изпълнят с небесни блага. За да избегне човешка прослава, той се отстрани на Атонската Света гора. И нищо не правеше за показ, а напротив таеше се, но приличаше на човек, който се опитва да затвори под стъкло горяща лампада и да скрие лъчите й. Тъй просия сред такъв сонм богоносни мъже, щото само с плътта си изглеждаше по-малък от ангелите."

След време Евтимий се завърнал в родината си, но тъй като шума на столицата не му харесвал, понеже обичал монашеското безмълвие, той се заселил в една пещера, където по-рано се подвизавал и св. Теодосий. Там той построил и църква на името на "Света Троица". Скоро около него се събрали ученици и образували прочутия манастир "Света Троица", който също е недалеч от Търново. Тук запасен със знанията придобити в школата на св. Теодосий и във Византия, Евтимий се заел с един огромен труд – поправка на богослужебните книги съгласно гръцките първоизвори, опресняване на българския книжовен език с новите форми на съвременния говор и подобряване на българския правопис върху основата на Кирило-Методиевия език. Едва привършил този труд и през 1275 г. бил избран за Търновски патриарх.

Ето какво ни разказва Григорий Цамблак за това служение на Евтимий:

"Той започна веднага да учи народа и със словото си поеше душите им като с дъжд. А те с усърдие принасяха духовен плод, толкова повече, че освен със слово ги поучаваше и с примера си – учителят, който беседваше за добродетелите и на дело показваше себе си за пръв образец. Гледайки кротко, движейки тихо устните си, той като с кавала на духа огласяше стадото си и го правеше да се събира в едно, а хромите носеше на рамо и не им даваше да изостават. И това е истинско изкуство на пастира, щото и дивите овци укротяваше и ги правеше да се присъединят към стадото. А зверовете се бояха от бдението на будния пастир, трепереха от гласа му като от гръм и бягаха далече от стадото."

И наистина, изисквала се огромна смелост в такова размирно време човек да заеме патриаршеския пост. А Евтимий ревниво пазел Православието от различни еретически посегателства, взимал решителни мерки против упадъчните нрави в обществения живот, полагал бащински грижи за бедни страдащи и онеправдани, като буквално обърнал целият град в странноприемница. Евтимий често казвал: "Откъде знаем чеда мои, дали заедно с тези бедни няма да се сподобим да приемем и Самия Христос?" (срв. Мат. 25:34-36)

А Господ чувал молитвите на своя угодник и извършил много чудеса по неговото застъпничество. Без да бъде дипломат по служение, патриархът вършел най-добрата дипломатическа услуга на своето Отечество. Всички чужденци, които идвали в българската столица с търговски или политически цели се стремели да общуват с него. И когато това им се отдавало, те се смятали за много щастливи и покрай него изнасяли от България най-благоприятни впечатления. Евтимий така се прочул по целия православен свят, че мнозина чуждестранни архиереи се обръщали писмено към него за съвет.

Патриархът развивал и обширна книжовна дейност – превеждал много богослужебни книги и описал житията на много български светци.

Когато турските нападения се засилили, българският цар напуснал своята столица, но патриархът останал. На 17 юли 1393 г. Търново паднал под напора на турските орди. Патриарх Евтимий имал гражданската и пастирска доблест веднага да се яви пред завоевателя, за да моли пощада за мирното население. Неговата осанка и светла личност внушили почит дори у поробителя, който обещал, че ще изпълни молбата му. Скоро обаче били избити 110 градски първенци. Тогава патриархът изобличил новия управник, че не държи на обещанието си и завършил разговора си с него с думите: "Защо така неоснователно си унижил моето достойнство, о, неправеднико? Най-напред трябваше свещеникът да бъде пожертван, че тогава да последват жертвите! Пастирът трябваше да мине преди овцете и бащата преди чедата!"

За тази си дързост Евтимий бил осъден на смърт. Щом палачът посегнал да го посече обаче станало чудо – ръцете на убиеца се вкаменили и мечът паднал на земята. Турците не посмели да посегнат втори път на живота на патриарха и затова го заточили в Бачковския манастир. Раздялата на патриарх Евтимий с неговото любимо паство била наистина покъртителна.

Ето как я описва Григорий Цамблак:

"О, кой може без сълзи да си спомни това! – те падаха в нозете му, мокреха ги със сълзите си, залепяха устните и лицата си към тях, като го зовяха пастир и учител и чедолюбив баща! Жените хвърляха пред него децата си, други, които бяха близо, се сподобиха да целунат ръцете и одеждите му, като ги оросяваха с топлите си сълзи. Други пък с вяра скубеха тревата, върху която бяха стояли нозете му. А други, притискани от народа и нямащи възможност да се приближат, с вопъла на горчиви сълзи отдалеч призоваваха неговото последно благословение, понеже имаха в душата си предчувствието, че вече няма да го видят жив! А той ги утешаваше, и ги наставляваше да държат господните заповеди и да пазят вярата непорочна, по който начин не само се проявява любовта към Бога, но и слава ще сполети съхранилите я."

Тогава някой плачевно се провикнал: "На кого ни оставяш, добри пастирю?" Евтимий също просълзен отговорил: "На Света Троица ви предавам – и сега, и во веки!"

Въпросът е – ние съвременното паство помним ли и почитаме ли своя велик пастир Евтимий. Безброй пъти сме минавали покрай паметника му в центъра на София и определяйки си срещи пред него сме казвали: "ще те чакам на попа". И това име "попа" прекрасно характеризира цялото ни отношение към светителя Евтимий, към свещенството и въобще към спасението. То не е положително, не е и отрицателно – а е просто хладно – "Попа", дори няма значение какъв е, просто поп останал в историята с някакви заслуги. Но разбира се, мнозина дори и не подозират, че личността му има огромно значение и за съвременността и за всички времена до свършека на света. Мнозина дори не подозират, че сме под робство несравнимо по-страшно от турското – робството на греха, робство което води не до физическа, а до вечна гибел. И не плачем от това, не страдаме, не търсим помощ, а доволни от робията просто подминаваме паметника или го драскаме с неразбираеми надписи. За мнозина "попа" е просто паметник, камък, който изобразява един отдавна мъртъв човек.

Но Бог не е Бог на мъртви, а на живи и св. патриарх Евтимий не само не е мъртъв, а сега е пред престола на Този, Който е самият Живот и гледайки го лице в лице се застъпва за нас – своето днешно паство, което се подиграва с Господните заповеди, продава непорочната Православна вяра за паница леща и вечната й славата заменя с лъжливия блясък на земната суета и преуспяване. Всъщност, много по-вярно би било да кажем, че ние потъналите в грехове сме мъртви, защото грехът е смърт. И може да се окаже, че между нас и окончателната ни гибел стои само горещото застъпничество на св. патриарх Евтимий и неговата отческа благословия.

Затова животът на светия наш отец Евтимий трябва да бъде винаги пред очите ни, а заветите му – наши първи и най-важни задължения. И като заменим равнодушието с молитва, четливо да напишем на паметника и в сърцата си така:

С пустиннически подвиг просия 
и по достойнство на първосветителски престол се възкачи, 
откъдето с лъчите на богопознанието и добродетелите 
озари всички и чашата на безкръвното мъченичество изпи. 
А сега, като предстоиш пред престола в Горния Иерусалим, Евтимие, 
моли Христа, нашия Бог, за тези, които почитат твоята памет!

 

А каква е нашата ревност към спомена за дивния пазител на Православието и негов изразител чрез дела на святост, за безмълвния молитвеник и чудотворец, за човека възлюбил дотолкова ближния, че превърнал столичния град в странноприемница, за книжовника и дипломата, когото половината свят смяташе за велика чест да срещне, за пастира, който в грижата за паството си смая дори озверелия агарянския поробител, за духовния отец, когото осиротяващите му български чеда изпращаха с плач и викове на страшна болка...

Безброй пъти сме минавали покрай паметника му в центъра на София и определяйки си срещи пред него сме казвали: "ще те чакам на Попа". Дори на маршрутните таксита стоят табели, които ни напомнят, че ще минат покрай "Попа". И това име "Попа" прекрасно характеризира цялото ни отношение към светителя Евтимий, към свещенството и въобще към спасението. То не е положително, не е и отрицателно – а е просто хладно – "Попа", дори няма значение какъв е, просто поп останал в историята с някакви хипотетични заслуги (най-вече в началото на Турското робство). Но, разбира се, мнозина дори и не подозират, че личността му има огромно значение и за съвременността, и за всички времена до свършека на света. Мнозина дори не подозират, че и сега сме под робство. Робство несравнимо по-страшно от турското – робството на пристрастието към греха, робство, което води не до физическа, а до вечна гибел. И не плачем от това, не страдаме, не търсим помощ, а блажени от робията просто подминаваме паметника или го драскаме с неразбираеми надписи. За мнозина "Попа" е просто паметник, камък който изобразява един отдавна мъртъв човек.

Но Бог не е Бог на мъртви, а на живи. И свети патриарх Евтимий не само не е мъртъв, а сега е пред престола на Този, Който е самия Живот и гледайки го лице в лице се застъпва за нас – своето днешно паство, което се подиграва с Господните заповеди, продава непорочната Православна вяра за паница леща и вечната й славата заменя с лъжливия блясък на земната суета и преуспяване. Всъщност, много по-вярно би било да кажем, че ние потъналите в грехове сме мъртви, защото грехът е смърт. И може да се окаже, че между нас и окончателната ни гибел стои само горещото застъпничество на св. патриарх Евтимий и неговата отческа благословия.

Свещеник Владимир Дойчев
Виж също:

  • Всеправославна светиня Георги Тодоров
  • Православен календар за текущата година
  • Православната читалня: През вековете: Жития на светиите по векове
  • Православната читалня: През вековете: Църковна история

 


 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови