Св.Софроний Врачански Стойко Владиславов 1739 - 1813 Чества се на 11 март

 

Тропар на светител, глас 4

Правило на вярата и образ на кротостта, на въздържанието учител, 
Устроителят на истината те яви на твоето стадо - 
затуй, че със смирение си достигнал висота, с нищета - богатства, 
отче свещеноначалниче (името), моли Христа Бога за нас, да се спасят нашите души.

По-долу:

• Кратко животоописание
• Житие и страдания грешнаго Софрония Софроний Врачански
• "Кириакодромион сиреч Неделник" от св. Софриний Врачански

Из "Неделник" от св. Софроний Врачански:

• Четвърта неделя на Великия пост - св. преподобни Йоан Лествичник: Тълкувание и поучение
• За Христовото възнесение на небето Св. Софроний Врачански
• Неделя след Въздвижение на честния и животворящ Кръст Господен Тълкувание и поучение

Виж също:

• Йеромонах Неофит Рилски (ок.1793-1881)
• Манастирът "Седемте престола"
• Черепишки манастир

Кратко животоописание

Св. Софроний Врачански бил родом от Котел, с мирско име Стойко. Сам описал живота си в книгата "Житие и страдания грешнаго Софрония". Учител, станал свещеник, страдал от турците. Овдовял, приел монашество, брат на Къпинския манастир, Великотърновско, с име Софроний - възведен епископ Врачански.

Преследван, отива в Румъния. С дара на предвиждане, в 1812 година издал позив до сънародниците си да посрещнат руските войски радушно, защото чрез тяхното оръжие България може да се освободи от "турското варварско мъчителство". Починал в Румъния през 1813 година.

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

 

Житие и страдания грешнаго Софрония

Софроний Врачански

Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.

И като бях девят години, подадоха ме на книжное учение. По-напреди не би возможно да пойду на учение, почто повише болен и немощен бях. И като поидох на учение, голямое прилежание и остроумие имах. И вскоре изучих ся простое чтение. Понеже у Болгария не има философское учение на славенския язик, наченах да учим по греческий язик и изучих Октоих. Като наченах Псалтир, прииде вест, како са преставил отец мой на Цариград от чумата в лето 1750. Останах аз без отца и без матер. Тогива бях 11 години. Тогива ме узе стрий моя наместо сина, почто не имаше чада, и предаде мя на занаят.

И като бих седемнадесят години, престави ся и стрий, и стрина моя, наскоро един сас другий. Ала и стрий мой на Цариград умре, понеже бяха и двоицата джелепи. И понудиша ме должници и ортаци неговии да пойда на Цариград наместо сина его да соберем, що имаше да узема он пари от касапите по джелепское обичай. Ала като са касапите повсъде разнесени по Цариград и по Анадолская страна?

У един ден хочехме сас едного ортака неговаго да поидем у Анадолская страна. И поидохме на скелята да проминем сас ладия. И гледам при царските палати ладие, а ний, человеци прости, като бяха они близко до Юскудар, поискахме сас ония ладии да проминем на Юскудар. И като отхождахме до них, гледаме на едно място народ много и двоица пехливани борят ся. И отгоре имаше високии палати. Не знаймя, ала можеше да буде и самий цар тамо. И като престанаха они от борение, повлекоха да пойдут къмто царските палати всия ония народ. И ний сас тях ведно пойдохме и станахме между царскии порта и между Яли-кьошкю, що бяха тамо верзани царските ладии. И стоехме тамо и чудяхме ся камо да пойдем. Яви се тамо един бостанджий и рече:

- Що ходите ви тука? Скоро да пойдете оттува, почто отсекнуват глави ваша!

И ний ся извинявахме, како сме человеци чуждùнци и прости. И като са върнахме назад, фатиха ни тамо, що вардяха. Яничарите искаха да убият нас, почто они не видели нас, като проминахме сас ония народ. И като са освободихме оттамо, поидохме на общая скеля и преминахме на Юскудар. Ала бях юноша тогива, млад и красен лицем, а тамошни турци - содомити. Като мя видяха, той час ме фатиша да мя изпитват зарад харачийска хартия и найдоша хартия моя недобра. И затвориша ме далеко у една градина, що имаше тамо турци - свиряха, играяха, смеяха са у една одая, що беше близо при пут. Ала аз са смислих защо мя затвориха мене тамо и по случаю имаше ключ от внутре, и той час заключих аз. Ами колико содомите! Они прихождаха и моляха ме да им отворя, подаваха ми из прозорецу жълтици. И аз видях какова е работа, наченах да викам. И имаше насреща доми еврейския. Той час приидоша някои евреи и питаха ме: "Защо викаш?" И аз сказах им вся причина. И поидоша до другаря моего, и подадоша мало пари на харача и свободиша ме от ония содомити.

И собрахме колико можихме, и приидохме на село сас здравии. И като сложиха, остана стрий мой должен гроша 400. И натовариха ги на мене да ги изплащам аз. Но като поидох аз на Цариград, роднини мои повече разграбиша домовния вещи и сокриша ги. И приидоша должниците стриини сас судия турецкий да преписуват домовния вещи. И мало, що найдоша. И мнеша, како съм го аз скрил. И повеле судия да мя бият на фаланга, а селския княз не даде ме. Знаяше, како не съм аз повинен. Но затвориша ме у вериги железния и держаша ме у затворка три дни, докле извадиха мало нечто още роднините мои и отпустиша ме. И от това извадоша верх афоресмо, како не съм скрил нячто.

И поидох на Шумен до владиката да оправям себе. Мало остана, що хочеша да побиют нас хайдуци на пут.

Ала по-прежде, докле не бяха са собрали ония должници да си ищат стоката, понудиша ме роднини мои да мя оженят, почто не имаше кой да мя гледа. И аз като бях на осемнадесят години, млад, глупав, и не знаях, като хоче да излезе стрия мой должен и како хочут да натоварят всия неговия долг на мене... Имах аз мало пари, ала купих дома стриинаго в животе его и като са ожених, разнесох ги. Но имах надежда на занаят мой. И после сас суд, като натовариха тоя долг на мене, а аз не имах една пара готова сирмя: ами докле изплатя ония долг, какова сиромашия потеглих! Нужда, тесное и прискорбное живение проминувах... Колико укорение терпях от жену мою, почто беше мало горделива!

И намислих да оставя и дом, и жену, да поиду долу по селата - да работя, да са кевернисам. И чуле някои первейшии чорбаджии, како хочу да поиду, позоваша ме и рекоша:

- Не ходи нигде, седи! У тия дни хоче да прииде владика наш и да му са молим да тя стори свещенник.

И в третия ден прииде архиерея и помолиха ся. И он той час изволи да мя хиротониса в неделю и подадоха му седемдесят гроша. Ала беше у сряда то изплатение и аз ся готвех за в неделя потребная. В петок вечер прииде иконому и принесе ми парите и рече:

- Да знайш, како не има да тя учини владика свещенник, почто другий подаде сто и пятдесят грош. Того хоче да хиротониса.

Ами какова ли скорб и сожаление мя обзе, като ся изповядах на духовнику и узех мартория, изготвих ся все потребная. Ами кому да скажа тоя скорб мою? Потекох до ония человеци, що са бяха молили и парите дали. И они пойдоха и дадоша още тридесят гроша. И рукоположи ме в лето 1762, септемврия 1.

Ала като знаях мало да чету, другия свещенници ненавидяха ме, почто они вси на то време бяха орачи и от безумная младост моя не хочах да им ся покорявам, като бяха тако прости и неучени. А они мя наваждаха на архиерея и колико мя крати аргосва, и ненавидеше мя. И имаше архиерей протосингеля, грека неученнаго и некнижнаго - он мя много ненавидеше. Понеже то ест вещ природна: учен человек ученнаго люби и прост - простаго, и пиян - пияннаго.

И тако неспокойно няколико години проминувах живение мое.

В лето 1768 начена са войска-баталия турчина сас московеца. Ами какво да скажем? Като повлекоха ония лютии и свирепии агарене, какво ли зло не сториха по християни - що им на ум не прииде, това не сториха. Колико человеци избиша! А нашей село, като е на четири путя и дом мой беше весма далеч от църкви, а по обичаю нашему потребно беше да са найда у църква и на вечерня, и на утреня на всякий ден, колико ли улици обиколях, докле поида у църква и да си прииду паки у дом! Колико мя крати фатиха и биха мя, и главо мя пробиша, и хочаша да ме убият ала Бог мя сохрани.

После наченаха да минуват пашии и полагаха ме да пиша тескери, да подавам за конаци, като пишах борзо. А они не аресваха конаците свои и дохождаха назад. Колико крати пищоли изваждаха на мене да мя убият? Веднож един сас копие фърли на мене, ала не са случи да мя удари. И най-после помина прехвалний Джезаерли Хасан паша - отхождаше на Русчук. И аз по обичаю раздавах тескери за конаци. Един мя фати за браду и мало остана да я отторгне. Като се наместиша вси, позова паша четири старци при себе. И един от них бях аз. Прииде един чауш, що седеше всякоги на село, проводен беше от везиря зарад да защитява селото от войската. И поидохме сас него до пашовая порта. Рече он:

- Седите ви тука, да поида аз горе, да разумея защо ви зове пашата.

И като излезе горе, викна на него пашата и собориха го долу у затворка. А ний наченахме да бягаме кой куде види. А аз побегнах къмто пашова конак близо, а не са смислих, како пашата седи горе на кьошка, хоче да мя види. И като мя види, викна:

- Що бягаш бре? Фатете го и принесете го вамо! И той час мя фатиха четворица и заведоха ме при пашата. Ала сас каковий страх! И попита ме:

- Защо бягаш бре, кой тя гони? И аз му рекох:

- Ефенди, ний есми рая, всякоги боязливи есми като зайци. И като вдигна ти чауша, убояхме ся и бягаме.

А он рече:

- Кой вред имате ви от това? Аз ви позовах да ви питам за пут.

Страшен паша беше! И поиде на Русчук, и седяше тамо.

В лето 1775 победи московеца турците и премина Дунаву и узе на майсере Шумен, що беше везиря Мююсуноолу сас ордията турецкая. Узе на майсере и Русчук, и Силистра, и Варна. Тогива у нашей село седяше арнаутска паша, вардяше клисурата да не бяга турская войска, каквото имат обичай. Случи са тамо и кадия, и чауша, и субаша. Като чуха, како е узел московеца везиря на майсере, побягнаха вси на Сливен. Колико ли страх потеглихме да ни не попленят, като бягат! Вардяха християните и денем, и нощем. И держе майсерето дни 22. И сториха мир, и пойдоха си московите, оставиша и Турецкую землю, и Влашкую.

И после поидох на Светая гора и седях тамо шест месеци. И приидох оттамо, и учах деца на книжное учение и добре проминувах. Ала дявол, що е всякоги, що е на добро, завистлив, повдигна архиерея и понуди мя да мя учини епитроп иконому. И покварих аз благоговейное живение мое, наченах да ходя по неговое угождение, по греческое обичай да глобявам человеците - зарад сродство и зарад другии вещи. Станах судия, ала повече за пари, ала не за мене, ами да угодя на архиерея. Ала Бог святий воздаде ми праведно по делам моим. Но това по-следи хочем да скажем.

Не са помина много време, стана една крамола между агите на Осман пазар кой да буде аянин. Султану вербишкий положи едного аянина, а велията го не ще. И приведоха Бекир паша от Силистра да ги оправи. Като прииде, он уби султанскаго аянина. Поидохме и ний десят человеци от нашей село. И като са утокмиха, фърлиха на село нашей десят кесии. И затвори пашата троица человеци, що бях и аз един от них, а ония прати за пари на село. Ала им учини пашата срок - за три дни да принесут парите.

Седяхме ний тамо затворени, минаха са три и четири дни, не дохождат. Чухме, како отишле на Вербица да са плачат от пашата на султану. Наченаха мои дружина у затворката да плачат сас слези. Ах, сиромаси, посеча ни пашата! Не са помина един час, прииде пашов человек и рече:

- Прииди, папаз, зовет тя пашата!

Ами сас какво ли сердце поидох до пашата! Молях ся тайно Богу да ми прости согрешение мое, почто бях отчаял себе. Като приидох при пашата, рече:

- Где вашите человеци бре, да принесут пари? И аз му рекох:

- Ефенди, три дни ест, како са поишле. Когда да соберут толкова пари и да ги принесут? А он ми отговори:

- Гявур, иди скоро и пиши да ги не собират от раята сеги, ами да ги уземат от някого торговца, почто до три дни още ако не приидут, и вас посечам, и парите два ката уземам от них.

И аз писах това и пратихме человек. Като са минаха три, они не дохождат, и ний гледахме като овци на заколение. На третия ден пак мя позова пашата. Тогива, като отхождах, крайно отчаях себе си и от страх не можах на пашата да отговоря, що ми думаше. Като пойдох до него, видя мя, како не мога да отговарям, сас кротост ми рече:

- Не приидоха ли вашей человеци?

И аз рекох:

- Ефенди, ви есте благоутробне. Потерпи мало, какво да буде, тие до вечера прихождат!

А он не хочеше да потерпи, ами прати тоя час мубашир и узе още хиляда гроша. Ами що потеглих у затворката! Имам недуг почечуйний, сиреч маясил. Тогива от противное ястие беше мя хватил. Хочем да излезем повон, а они ме не пущат, псуваха мя. Та от страх и от недужная теснота упадоша вси власи глави моей.

По това после не седях мирен, ами купих две хижи близо при церквата и направих ги изнова. И що имах пари, все ги разнесох. И като са помина мало, разболях ся аз. Ала не болест да лежа на постеля, ами мя фати една теснота сердечная. И не можах да седя на едно място, докле да преброи человек десят числа, ами ходях като луд покрай водите и плачах. Мнеше ми са, како хоче да изскочи сердце мое от уста моя. У таковая теснота бях. Подаде ми Бог наказание зарад безумная лудост моя, що бях ся разгордил зарад това епитропство, да глобявам неповиннии человеци. А тамо доктори не има, ами някои баби, баяха ми и целяху ме, ала никоя полза. Ходих да тража доктори по Сливен, по Ямбол. Най-после поидох и на Цариград. Толкова пари разнесох, задолжнях немало.

По това начена турчина войска-баталия - и сас московеца, и сас немеца. И зимуваше Исуф паша везир на Русчук. А син мой пойде у Влашко и узе свинии, и по някоя причина стори зарар 1400 гроша. И като виде, како ся удолжихме много, он поиде на ордията и стана граматик на касапбаши. След някой ден разболе ся и попадия, леже болна шест месеци и престави ся. Нападна ни и другая харч. От една страна, войска минуваше, конаци имахме, от другая страна, должници мя не оставяха, искаха си парите, хочаша да мя затворят. И като оздравях мало, зарад оное баяние запрети ми духовнику три години да не служа литургия. И като са минаха три години, подаде ми духовнику позволение, ала деспоти мя не даваше, почто имаше да узема от сина моего заради свои пари файда, а не глави гроша 84. "Дай ми, рече, тия пари, да ти дам позволение да служиш литургия." Та мя держе още три години без литургия.

Ами що потеглих от поповете! Колико мя поношаваха и укоряваха ме, и не даваха ми достойная част. И коги ме даяше, думаха ми: "Ето, като някой слепец тя храниме." Що бяха мои ученици!

Таковое укорение и срам терпях шест години.

Като беше везирская ордия на Мачин, касапбаши прати сина моего сас едного своего человека да собират овци по Филипинская страна. И собраша. И той ага прати сина моего сас двадесят хиляди овце на ордията и остави до седемстотин отбрани овни на село наше, та коги помине агата му оттамо, да ги продаде. И като помина, продаде ги, узе ги хаджи Власю и Матей. И предадоха ги они на едного человека да поиде на Андрианополи да ги продава на курбан-байрама турецкий. И като поишле до Фандаклий, свадили ся тамо помежду си овчарете и убили едного от них. Фатил ги тамошния султан и положил ги у затворка, н ония овци усвоил.

По тия дни изишел бил от Андрианополи бостанджибаши да пази клисурите, да не бягат турци от войската. И предал султану ония затворници на бостанджибаши, а ний от това никоя вест не имахме.

У един ден приидоша на село наше двадесят бостанджии да питат кой продал тия овци. А старци нашеи рекоша: "Тия са овце продадоха у поповая хижа, того питайте. Кой ги й продал, кой ги й купил, он знай, ний не знайм." И позоваша ме тамо, и предадоша ме на онии мучители бостанджии. И заведоша нас троица до бостанджибаши на Сливен. И он станваше да пойде къмто Казанлик, и предаде нас на ортачаушу. Повдигна са .и наченаха да поидут на оное поле до Коритен - беше месец юлия, 23 ден. Толико беше време жарко и жежко като огън, а нам сверзаша руце назад и понудиша ме пеши да ходим.

Ходихме колко два часа и от пек запряхме, почто они на кони, а ний пеши, како возможно ест равно да ходиме. Хаджи Власия, като беше по-стар, падна на землята, баялдиса. Прати ортачаушу да пита бостанджибаши, почто беше близко след нас, да всади нас на конете наши, а он рекъл: "Не има ли топуз да бий да ходят. Ако ли не могат да ходят, да им отсече глави и да ги остави."

И като чухме това, не остана у нас сердце, чудяхме ся какво да сторим. Наговорихме са и обещахме на того чауша тридесят гроша, понеже турци на пари лесно са приклоняват. И като поодалечихме мало, всадиха на кони наши и поидохме до Коритен село, и тамо кондисаша. И помина са колко един час, приведоша нас при бостанджибаши. И перво попита мене:

- Кой продаде тия овци?

И аз рекох:

- Ислам ага, а хаджи Власия ги узе.

- Ами колико овци продаде?

И аз сказах:

- Седемстотин...

- Ами още не продаде ли?

Аз рекох:

- Не знам, токмо толкова зная.

- Не знайш ли, пезвенк?

И той час повеле, та мя фърлиха сас очи на землята и седнаха троица на мене и наченаха да мя бият по боси нозе. Сохрани, Боже, бостанджийское биение немилостивное! Бияха ме и думаха ми: "Скажи колко овци продаде?" И аз, като не можах вече да терпя, пресече ми ся сердце от болест, рекох:

- Отпустите мя да ви скажа.

И оставиша мя.

- Скажи - рече.

- Зная - рекох, - како продаде касапбаши на двоица джелепи още овци, ала колко овци и по колко ги продаде, не зная.

Тогива викна:

- Скоро идете обесете того пезвенка!

Повлекоха ме бостанджии да мя обесят. Аз ся тегля къмто бостанджии, а они, мя теглят навон. Раздраха ми дрехите, заборавих и биение, и болест. И той час паднаха някои аги, що бяха при него, и измолиха ме от обешение, и положиша нас у железнии вериги при другии затворници, що имаше до двадесят и пят - турци, християни, цигани, ала повече арнаути, що бяха побягнали от ордията, като я развали московеца на Мачин.

И хаджи Власия биха, ала по-мало. И на всякия ден набиваше на коли от ония арнаути пред очи наши. И прихождаха бостанджии при нас и устрашаваха нас, како хочет и нас на коли да набият. И после положихме онии агашари и измолиха нас след пят дни, и отдадохме глоба хиляда и петстотин гроша. Отпусти нас, ала овчерете не отпусти, и рече:

- Коги пойда на Андрианополе, тогива ги отпущам.

Ала докле да пойде на Андрианополи он, прииде му манзиля и останаха они овчари, наши селяни, у затворка. Ами що потеглихме от нихните жени! Премина един паша от село и онии жени потекоха да подадут жалба от нас. Ами аз що да сторя? И другое зло... Но като чух, побягнах в гору и седях тамо два дни, докле си пойде пашата. И седяха онии овчаре тамо у затворка три месеци.

После извади касапбаши ферман от везира и извади овчерете, и овцете узе от султану. И от глоба оная узе половина от бостанджибаши манзилину - сиреч 750 гроша. Той бостанджибаши беше от Карнобат, Сербезоолу, на име Мехмет.

Като са сверши все оная работа, тая зима седях у дом мой. Ала като ми не даваше деспоти позволение да служа литургия? И свещенниците като мя укоряваха на всякий ден, и като ме предадоша старците без кабахат на бостанджибаши, като толкова послужих аз на все селскии работи - колико крати излазих на везирския диван зарад селская помощ! Двадесят години учих децата им книжное учение и на всякая неделя, и на всякий празник сказувах поучение! И толкова труд, що поддеях, и толкова добро, що им сторих - и телесно, и душевно - а най-после мя предадоха на бостанджибаши да мя убий...

Спроти това и мене дотегна. И, едно, от това, друго, от попское укорение да мя не хранят като слепец, от тая тегота востанах и поидох на Ахиолская епархия. И он ме прие сас радост и даде ми енория двадесят села сас Карнобат ведно. Знаях, како е Сербезоолу тамо, що узе глоба от нас, и пак я узеха от него назад сас ферман, но держах ся на правина, почто ония овци аз нито ги продадох, нито ги купих, токмо ся продадоха и купиха у моята хижа.

И като поидох тамо да попувам, радваха ми ся християни много. И от марта до Светая Троица седях мирно. Тогива на той ден прииде ферман пак бостанджибаши да буде. И той час прати слуги и фатиха ме и посади ме у страшная затворка, и держе мя четири дни. Нищо мя не вреди, почто беше тия дни на Карнобат панаир и имаше един султан гостянин у дом его, затова не би му возможно да мя озлоби нящо. Бяхме четворица у една верига кратка, не можахме да полегнем никак, ами ако полегнеше от нас двоица, а ония двоица седяха. Дохождаха бостанджии при мене и псуваха ме, и думаха: "Кой час си пойде султану, той час хочем напреки на кол да тя набием, да са научите како ся узема от бостанджибаши глоба назад." И не пущаха при нас едного християнина да приступи. Гледах като вол кой час хочут да мя умертвят.

На пятия ден пойде си султану и като излезе из порти его, той час прииде бостанджий да мя пита:

- Како ти е имя, право скажи?

И аз му сказах. Хочеше да мя уземе илам, да мя убий. Като чуха това християните, стекоха ся на моление от касабата и от селата, като беше панаир, та бяха тамо собрани. Мужие припаднаха на едного неговаго любезнаго человека и жени припаднаха на матер его. И помоли ся матер его да мя хариже мене ней. Зарад да не оскорбява християните сас мое убиение и сас голямое моление, свободиша ме от оная лютая смерт. И като са беше заклял да мя убий, той ден наби на кол едного урука наместо мене, що беше он убийца. А оная глоба, що я узеха от него назад, пак я узе от мене все равно.

Ами от това, вече после, наскоро, нели са случи мене паки другая беда - от тая по-страшная и нужднейшая. Имаше у моя енория едно село на име Шихлари, И тамо седеше султан на име Ахмет Геряй, и имаше своя жена ханская дъщеря. Той султан возлюбил една християнская девойка да я уземе за вторая жена от тоя село, на едного Юван чорбаджи, що са призоваваше Кованджиоолу. А оная ханская дъщеря не дава му позволение да уземе вторая жена. И тако держеше оная бедная девойка четири-пет години - нито я узема, нито й подава позволение да са ожени.

У един мя ден позоваша на Карнобат да венчая една сватба. И попитах отгде ест тая девойка. И они мя сказаха, како тая девойка, що хочеше султану да я уземе за вторая жена, ала й подаде позволение сеги да са омужи, и тако я приведохме тука. И аз повярувах и венчах их. След три дни разбрах, како гонил султан отца ея да го убий, а он побягнал и уфатил брата ея, и бил го много, и углобил го. И аз тогива убоях се и приидох в усумнение голямое.

След това поидох на едно село, що са нарича Костен. Тамо токмо има церова у все Карнобатский кадилик - да служа литургия в ден святих апостол Петра и Павла. Прииде някой человек на име Милош, та ме позова заради една борзая работа. И аз след обеда востанах и отхождахме сас того Милоша в пут наш. Гледаме на едном място, мало от путю далечко, мужие и жени жнут нива и двоица турци селят при них на коне. И като минувахме у пут, позоваха ни да поидем при них. И като приближихме, рече Милош: "Султану ест." И аз потекох да му целуна скуту, а он мя попита:

- Ти ли си на тия села поп?

И аз отговорих:

- Аз есм раб ваш.

А он ми рече:

- Ти ли венча Кованджиювая дъщеря на Карнобат?

Отговорих:

- Аз есм человек чуждинец, наскоро приидох и не зная коя ест Кованджиюва дъщеря.

А он той час вдигна пушка своя и мя сас тепенджику два пути по плящима моима. После извади пищол на мене, а аз, като бях близо до него, фатих му пищолу. А он привика на человека своего:

- Скоро дай въже да обеся того пезвенка!

И той пойде и узе от моя кон юларя, що беше два ката, и фърли го на шия моя. И имаше тамо една верба древо, и той час възлезе он на вербата и теглеше мя сас юларя нагоре. Ала руце мои като не бяха сверзани, держах юларю и теглях го надолу, и молях ся на султану да мя пощади. А он седяше на коня своего, викна на Милоша сас голям гняв и рече:

- Прииди и вдигни того пезвенка бре!

И Милош начена да му са моли зарад мене, ала като го удари сас пушечний тепенджику по лицето, разкъса му чолестта. Тогива султано са обърна къмто вербата лице свое и вдигна пушката на человека своего и викна му:

- Защо не теглиш въжето бре? Сега тя свалям от вербата!

Он теглеше нагоре, ала и аз теглях надолу, почто руце мои не биша сверзани. И като вдигна султану очи свои нагоре, Милош, другар мой, побягна и не имаше кой да мя вдигне. Тогива султану рече на человека своего:

- Слези долу да поидем на село и тамо да го обесим, да го видят вси человеци.

И подадоха ми в руце мои коня моего да го водя за юздата, и ония ме повлече сас въжето на шията ми, а султану идяше след мене и псуваше мя, и думаше мя: "Коги аз тебе не убия, ами кого да убия? Да венчайш ти моята жена със гявурина..." И аз молчах, почто бях отчаял себе от живение. Ала като мя водеше през полето, беше трева и бурян до колене и не можах да ходя. Колико крати падах, а он тегляше въжето, в мале хочеше да мя придави. И султану, като идяше след мене и псуваше мя, чактиса пищол узадя ми, ала не фати огън, после пак чактиса и фати огън, ала или мя не сполучи, или на мене не фарли, почто беше пиян. И като излязохме на пут, рече на человека свой:

- Стой!

И ний станахме. Тогива запрегна пушка своя насрещу мене близо и рече ми:

- Гявур, скоро сеги прииди на веру нашу, почто ето той час хочеш да поидеш от той свят!

И аз какво да сторя? От смертний страх изсохнаха ми устата и не можах да продумам. Токмо толкова му рекох:

- А, ефенди, хич вяра сас пушка бива ли? Ама хочеш да убиеш едного попа, от свето похвала ли хочеш да приемнеш?

И он на мног час держеше пушката насрещу мене и мисляше. После ми рече:

- Разделяш ли оная невеста от мужа ея?

И аз отговорих:

- Воистину, кой час да ида на Карнобат, разделям ги.

- Заклени ся - рече.

И аз, що да сторя, от страх смертний заклях са и рекох:

- Ваалаги-биалаги, разделям ги!

Тогива ми помогна и неговий человек и рече:

- Ефенди, що тряба да ги разделя? Он токмо да ги афореса, тия сама хоче да побегне от него.

Тогива рече на человека своего:

- Кога е тако, отпусти го да си пойде у пут свой.

И аз, като възседнах оттамо, за един четверт пойдох на село Сигмен, що е оттамо два часа. И тамо наскоро изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогива мя совзе страх и наченах да треперя като от тресавица. И до един час довтаса тамо и Милош и като ме видя, подиви се и вниде в ужас. И фати ся за ураненное лице свое и рече:

- Ох, отче мой, че жив ли еси? - Аз - рече, - като побягнах, много гледах отдалеч на вербата висиш ли обесен и не имаше тя. Ала като пукна пушката, рекох: "Ето отиде от тоя свят сиромах поп Стойко."

Ето, такива нужди и смертнии страхове проминаха през главу мою. Ето, тако пострадах аз заради чуждии причини...

И като сверших тамо година, поидох на Карабунар. Седях и тамо една година, ала тамо мирно проминах. И като излязох оттамо, плачаха християните зарад мое разлучение. Искаха да седя и другая година, ала не би ми возможно да седя, почто са вдигнаха децата наши от Котел и поидоха на Арбанаси да седут, та имах нужда да ида при тях.

И востанах и поидох на Арбанаси мартиу 13. И седях до юлия тако празден, на един монастир седях колко два месеца. И у тия дни прииде врачанския епископ кир Серафим болен, и по мало дни престави ся к Господу. И помина ся някой ден, поидох до протосингела терновскаго, кир Григория, да го питам зарад някоя монастирская потреба. А он ми рече:

- Ти остави монастиря, почто ний хочем да тя учиним врачанский епископ.

А аз ся отричах, како не съм достоен за таковий чин: едно, есм старий летами, бях 54 лет, другое, чуем, како е оная епархия разнесена на много малии села, та требува многое служение. А он говоряше, како непременно хочем да тя учиним. И сас тия хорати поминаха са колко 15 дни.

На самий ден Воздвижение честнаго креста прииде у дом наш архидякон кир Теодосия и рече ми:

- Ето, отче, толкова дни има, како тя каним за архиерея, а ти не хочеш. А сега мя прати господин митро полит (беше на имя Матей), тамо ест и четири епископи его, сас нихний совет. Како вси тебе видяха достоен за врачанского епископа. Ами вижд, да подай един ответ, хочеш ли да будеш, или не хочеш, почто аз на това пришел есм...

- Слушай - рече, - отче! Ний слугуваме по двадесят години, та не можем да са удостоим да приемнем архиерейство, а другии мито дават и молебници полагат, а тебе приишло това дарование без слугувание, без мито и без молебници.

И аз като мислях каков ответ да подам, наченаха децата да ми говорят: "Защо, отче, не хочеш да ся обещаеш, като тя молят? Да имаме и ний отца архиерея." И аз по технии хорати приклоних ся и обещах ся. И архидякон целуна ми рука и пойде си.

После ме позоваха на митрополи, що бяха и епископите, и целовах рука. Беше ден четверток. И рече ми митрополит:

- Да будеш готов за в неделю, да тя рукоположим на архиерейство.

Ала како ся случи - рукоположиха ме на свещенство в лето 1762, месец септемврия, на 1 ден, в неделю, а на архиерейство мя рукоположиха в лето 1794, паки на месец септем., в 17, в неделю. И сас която одежда беше облечен тогдашний архиерей кир Гедеон на Котел, като мя хиротониса на свещенство, у тая одежда облякоша мене, като мя хиротонисаша на архиерейство.

И като станах архиерей, у тоя ден велика радост стана у митрополи, и у дом наш трапеза и учреждение великое. После седях на Арбанаси три месеци, докле са наготвя и докле ми прииде ферман и повеление от Цариград

И повдигнах ся да поида на епархия моя декем., на 13 ден. Ала беше лютий студ и сняг. Имах намерение да постигна на епископия .моя за Рождество Христово. И като поидох на Плевен, почудиха ми ся християните како съм дерзнул да поиду на таковое време на Враца.

Ето - первая смущенная вест ся зачена!

И аз попитах: "Какво е това смущение къмто Враца?" А они ми рекоша, како има Пазванджиоолу крамола сас Генч ага и сас Хамамджиоолу, що ги й изгонил из Видин. И они собрали няколико войска, турци и арнаути, да са бият сас Пазванджия. Ала като не могат да поидат на Видинския кадилик от Пазвановая войска, седят по врачанскии села.

Ами како да поидем ний на Враца! Седях на Плевен три дни и на четвертия ден востанах и потеглих къмто Враца. Пратих напред человеци селяни, ако има войска по селата, да потекут насреща нас да ми скажат да са възвърнем пак на Плевен. И тако поидохме до село Коинлари, що е пол пут до Враца. Ала посреди нощи приидоша человеци и сказаша, како доишле на село Браница до 400 пандури пазвански, що е един час близо то село до Коинлари. Ала то име пандури ний като не знаем, обзе ни един страх, чудяхме ся камо да поидем. Пратих человеци да ми фатят ясакчии, ала от студ и от страх не хоче никой да поиде. Стана обед, человеци не дохождат. А мене страх да не припаднат пандурите да ни съблякат. Ала едвам наишле едного турчина, повдигнахме са от тое село и като приближихме до Враца, гледаме толико войска излази от Враца и иде насреща нас. Ала не знаяхме какова е тая войска. Докле разберем, колико страх потеглихме, а то били врачани - отхождали да гонят оная войска, почто разсипали и соблякли врачанските села.

И приидох на епископия моя. Ала и тая не е по-долу от затворка. Нека буде! И приеха ме християните радостно, и ходях по църквите в недели, в празници, и полагах поучение по нашему болгарскому язику. А они християни, като не чули от другий архиерея таковое по нашему язику поучение, имаха ме като едного философа. Ходих по селата, собирах мирията, ала помощ, милостиня, каквото има обичай, зяло мало мя подариша, почто у тая година беше голям глад по все Болгария - двадесят пари беше една ока брашно. Обещава ми ся занапред, ако подари Бог изобилие, да мя помогут.

Като сверших Врачанския кадилик, на месец юния востанах до поида на Плевен, да соберем и тамо. Пратих человеци, като приближихме до Плевен, да подадут вест, како хочем тамо да поидем. Приидоша насреща ни някои попове и рекоха: "Деспоти, не е возможно да приидеш сеги у Плевен, почто ся бият внутре Топузоолу и Налбантоолу за аянлик, кой да буде аянин. И не излази един християнин от дома своего. И ний нощем скрито излязохме."

И като заминахме покрай Плевен, чухме пушките, като пукат. Ала докле заминем, каков ли страх потеглихме. И пойдохме на Арбанаси.

Ала като излязох аз из епархията, божием попущением, тое лято удари една чума напразно и запали ся вся епархия, и касабите, и селата, не остана чисто едно село грях ради наших. И от тоя смертний страх седях на Арбанаси четири месеци. Що бях собрал от Врачанския кадилик пари, похарчих ги.

По месец октомврия приидоша плевняни да ме уземат н рекоша: "Има чума още, ала повече по турците, а по християните са мало пресече." И аз поидох сас них на Плевен. Прииде един поп да ми целува рука. Гледам го, лицето му като огън запален. И като хочеше от мене да си пойде, чуям, другий поп му дума: "Защо целуна на деспоти рука, не видиш ли себе си, како, тя фатила чумата?" Ала наистина беше тако, почто тая нощ умре. На утре приидоша да ищат от мене попове да го погребут. "Ако не пратиш - рече - поповете, а ний отхождаме на агата и уземаме ги силом да го погребут. Они досега вси чумавии погребоша, ами того попа защо да не погребут?" И аз, що да сторя, пратих ги и погребоха го. И на утре приидоша вси при мене и аз видях, како ся смесих сас них. Намислих да служа литургия, да ся пречащя светих таин, а че какво Бог подари. И ходихме после из Плевен и по селата светихме вода повсюду, и Бог мя сохрани.

И тако поминахме тие две години. И що собрах, едвам ся отплатих мирията и файда, и покрих ся трошката - не можих да сваля от борча.

А в лето 1796 нападнаха пазванските хайдути и изполниха вси села и касаби. Вече не можих да изляза нигде. Проваждах поповете да собират мирията, ала нужно половината не можаха да уземат. На тая са година повдигна Урумели-валиси Мустафа паша сас 40 хиляди войска верх Пазвантоолу. И держаха Видин много време на майсере, и не можиха да му сторят нищо. И като си пойде Мустафа паша, пазванските хайдути пак изполниха епархията моя все.

В лето 1797 смесиха са кърджалиите сас пазванските человеци и приидоша верх Враца и держаха я майсере осем дни, и бияха ся, ала не можиха да влязут внутре. А аз два дни по-напред, нощем, побягнах да пойдем на Рахово, та да преминем на Влашкая земля. Откъса ся тварнику кон наш у тая нощ и липса ми за двеста гроша нящо. И докле преминем на Дунава, колико ли страх потеглихме, Бог знай. И поидох на Арбанаси. Поседях мало, докле са махнаха кърджалиите от епархията, и пак поидох под есен на Враца.

В лето 1798 пак ся повдигна войска царская верх Пазвантоолу - множество многое, почто беше обладал до Русчук и до Варна. Повдигна са капитан паша от Цариград сас толкова войска и сас толкова топове и прехвалний Кара Османоолу от Анадолия, и другии двадесят и четири паши, и вси аяни от Урумели. . . Сказуваха, до триста хиляди войска ся била собрала верх Видин. И держаха го майсере шест месеци, и бияха ся, ала не можиха да му сторят нищо.

Ами аз тогива где не бягах! На една овчарская кошара седях на януар месеца двадесят дни, докле премине первая войска. Като са мало поослаби путя, нощем пойдох на Тетювен. През гората вершините очите ми хочеха да извадят. И тамо седях два месеца. И като пойде войската первая къмто Видин близо, востанах от Тетевен да пойда на Враца за Воскресение Христово. И на пут хочеха някои турци в мале да мя убият заради една чуждая причина.

Тогива силихтар Хусеин паша, като отхождаше на Видин, изгори Габрово и Арбанаси разграбиша кърджалиите, що ги имаше сас себе. И нашея дом все разграбиша, и не остана ни лъжица, ни паница. И мои дрехи и книжа, що имах, все узеша, и всия дом разкопаша.

А децата побягнали на Котел, а оттамо на Свищов поишле. А аз като не би возможно мене от войска да ходя по епархията моя, ами поидох сас терновския протосингел да собираме Терновская епархия. И после поидох на Свищов, найдох децата голи, седят на рогозина и аз пари не имах да им купя дрехи. Скорб голям!

По август месеца поидох на епархия моя. И все войска беше на Видин, бияха го да го уземат. Ами каков ли страх потеглих, като ходях по селата да собирам мирия! Връщаха са и бягаха турци делии от ордията, соблячаха селата. И субашите обираха. А аз ходях по селата. Най-после, като развали и разсипа Пазвантоолу по Святаго Димитрия царската ордия - аз бях по селата, - сипнаха са от Видин турци, от Видин по селата да бягат. Ами сас каков труд и страх пострадах, докле са добия веднож до Враца! Каковии ли гори и холми, и доли не обоколихме!

И тамо мало някой ден поседях. Прииде вест, како иде на Видин Алю паша сас пятнадесят хиляда войска. Нощем приидоша конакчии и аз като чух, востанах тая нощ на осем часа да бягам от Враца навон - нощ темна, време беше дождевно, а планина стръмна, висока. Колико ли крати падах на путю, докле поидем на Черепиш монастир. И като поидохме на монастир, не иайдохме никого - калугери побягнали, монастиря затворен и не знаим где са. Хеле са случи един поп на пут, селянин, та ги знаял, како бягат у една пещера, и заведе ни при тях. И седях тамо при них у оная пещера двадесят и четири дни. И узех студ и разболях ся, и четири дни болен лежах тамо. После ся сгреях и мало пооздравях.

Востанах да пойда у другий монастир, що е на Софийская епархия. Ала тамо планини високи, кон не може да са язди, а мене боляха нозете, не можах да ходя пеш, а возход и низход има два часа. И докле да возляза и да сляза, воистину сас слези оплаках живот мой. И тамо седях 14 дни.

И прииде ми писмо от Враца, како убил капитан паша Алю пашу на Рахово и войската му са разнесла, и на Враца приишел другий, Исуф паша, да зимува тамо. И пишат, како е епископия празна и Исуф паша добър человек, ами да си дойдеш на епископията. Ала беше сняг глубок, зима люта, десят часа ест оттамо, едвам за три дни поидохме.

И на Враца седях колко десят дни мирно. После приидоша у Враца десят байраци арнаути и като не имаше праздни хижи за конаци, наполниха епископията - колко петнадесят души да седят тамо, аз да ги храня. А одая имаше токмо една, имаше и друга, ала я бяха разсипали турци. Време зимное, студ голям, почто изпервен не било епископия, ами бил метох църковний за калугери да падат тамо. Ала докле найду време да побегна от них, колико лъжи не положихме! Ами у коя хижа да пойда, като са все изполнени сас турци! Побегнах при татар-агаси - аз сас зелен калпак. Питат мя, що си ти за человек? Да реку владика есм, не дава ми рука. Ами рекох - доктор есм. И они мя питаха за лякове. И мене, какво би возможно, дадох им ответ. После, като би вечер, пойдох у едного християнина и прие ма при своя челяд, почто не имаше другая хижа праздна нигде. А слугите мои вон - гледах, како хочут да измрут от студ.

Искам да изляза от Враца навон, ала пашовии арнаути пазят капиите и питат кой отходи и кой доходи. Ами какво да сторя? Пратих напред тварнику сас двоица турци тамошни, а аз завих главу мою сас шал и узех в руку камчик и подбрах напред сеизину. И като пашов татарин борзо излязох из капията и не познаха ме каков человек есм. И поидох пак на Черепиш монастир.

А на епископията удержаха онии арнаути все постеля и съдини, и жито, и ечемик, и вино - все изядоша и продадоша. И на тоя монастир не можихме да седим. Востанах да пойда на другий, що е по-далеч от Враца. Поидохме една вечер късно на едно село. а то ся разбягало, не има ни един человек, не има хляб, не има древа, а студ лют, нощ долга по декем. месеца. Хочехме от студ да измрем. На утре востанахме рано. Пут не има, сняг глубок, четири час място едвам за два дни поидохме на Карлуковския монастир. Тамо седях пят-шест дни и учинихме Рождество Христово. И тамо наченаха да прихождат турци от войската, почто, като са върнаха от Видин, по вси касаби наоколо имаше паши. По селата пашалии ходяха повише да са хранят и да соблачат селата.

И не би возможно да седя и на той монастир, но поидох пак на Тетевен - и тамо седях 40 дни. И приидоша някои человеци по февруария месеца и сказаша, како востанали капитан пашовите делии, що две хиляди зимуваха на Плевен. И аз ся зарадвах и поидох на Плевен. Ала ми не прииде на ум, како е на Враца Исуф паша, а на Лом - Гюрджи паша, а на Влашко, насрещу Лом - силихтар Хюсеин паша, що са най-лоши зулумджии. Ами ако поминат на Плевен, камо аз да бягам? Не бягах аз, како есм нещо зло сторил, ами име мое голямо, владика. А пашите зулумджии, да ме фати, сас десят кесии не е возможно да ся освободя. А аз при мене не имам сто гроша.

Довтасахме на Плевен на задушная субота и седях мирен до сирния петок. Довтасаха вечеро късно на Гюрджи паша делиите, изразбиха врати, приидоша и до нашия конак 11 делии сас коне. А ний не имаме хляб, ни ечемик, ни плява, ни сено. Паднахме на молба и подадохме пари, и поидоша у другий дом. И сказаша, како заутра иде Гюрджи паша сас четири хиляди войска. Ами аз камо да побягна - повон не може да са поиде нигде, а да седя у християнская хижа не е возможно. Но побегнах и скрих ся у един турецкий харем. Помислих, како он хоче да седи ден или два и хоче да си поиде. Ала не би тако, почто он седе десят дни. И като востана он, у той ден прииде и Хусеин паша сас шест хиляди войска. И не оставиха ни християнскии, ни турецкии доми праздни. Повдигна се един кадинский вик, писък, ала кой ги слушаше. Приидоша и на нашия конак, но не имаше тамо място за коне, та не аресаха. Ами докле ходиха и обикаляха ония дом, аз от страх побягнах при самая кадина, а она по нихное обичай обръщаше лице свое от мене да я не гледам.

И той паша седе 15 дни. И тако седях у ония турецкия харем 26 дни. Бяха великии пости, а у турчина не имаше за ядение нищо - чаршия заключена и всякий християнин имаше у дом свой турци. И кому дохождах аз на ум да ми принесе нечто ястие! И тамошни человеци не са толкова праксани да имат архиерея на почест. Да оставим ястие, ами много дни и без хляб останвах, почто ония турчин беше сиромах, повише кукурузний хляб ядяха. Но имаше малко зелие армея, а друго нищо. Ами колко ли страх имах да не иде някой да мя скаже, понеже много пари хочеха да ищат от мене, а аз като не имах, мни ми ся, како ме убиваха.

И като си пойдоша они, излязох аз от оний харем и поидох у дом епитропа моего. И не са поминаха три дни, чу ся из градо смущение голямое. И попитахме що е то. Рекоша - кърджалиите доишле накрай градо и искат да влезат у градо непременно. И гледахме - кадини и християнскии жени, всякая носи сас себе изрядния вещи свое и плачат, и бягат къмто турская крепкая махала. Той час востана епитропа и жена его, узеха мало вещи сас себе си и побягна от дома своего. Ами аз камо да побягна? Советоваша ме някои человеци да поиду у един хан, що е ограден крепко каменную стеною - има тамо и турци много, та не могат да упленят того кърджалиите. И аз поидох на ония хан и седях тамо 15 дни, докле преминаха кърджалиите къмто Терново.

Ето привтаса и Святий Лазар. У тоя ден востанах от хану и поидох на божигробския метох. И мирно проминахме страстния седмици. И на самия Пасху служих литургию и радвахме ся - и на девятий час поидохме на вечерня по обичаю. Като наченахме целование сас "Христос воскрес", чухме, како се потресе градо и вдигна са един общий глас и викание. И що бяха у църкви человеци, вси потекоха навон, останах аз сам в церкви, облечен сас архиерейская одежда. Чуеме отвон вик, плач, ала не знаем що е то за голямая молва и не смеем да излезем и да надникнем навон, почто беше църковная ограда слаба, гледа са отвсъде. И той час излия ся от свише един град като орехи, ала мало держе и премина. Тогива прииде един свещеник у церквата и сказа ми, како приишле пазванскии хайдути, колко две хиляди, и строшили порти и врата и у нашия метох кондисали. И вся мои вещи удержали.

Ами аз камо да поида? Замаях ся. Тогива имаше тамо бегликчии - кир Константин сас чофадар, сас бостанджии и до 60 души сас него пазаргедени овчари. Приишле бяха да уземат овце за беглик по обичаю. И пратих того свещенника до него, и приидоша неговии человеци, и узеха ме от църкви, и приведоша ме иа неговий конак. И седях тамо 19 дни. И тамо имаше от пазванските на конак, пияни бяха и чиняха зло. Того ради узе двоица человеци от агата им, що беше Гошаницали Халил, та седяха тамо, сас нас ведно хляб ядяха. Дохождаха отвон и кърджалии и аз седях между тях - влашка качула имах на главу мою, зовяха ме язаджи Стоян. Не можах ни да чета нещо, ни молба да сторя.

У един ден рече ми Константин чорбажи: "Ний, рече, хочем да поидем на Терново, ала през Влашко, почто не смеем от кърджалиите да поидем от право." Ами аз наченах да мисля какво да учиня. Да остана на Плевен между кърджалиите сам - не бива, да поида на Враца - не смея, да поида сас них на Влашко - какво да сторя... Ще ми ся да поида на Враца, ала не смея да узема турчин ясакчия, да не скаже някому по вон. Ами узех едного человека християнин от Константин чорбаджи и востанахме нощем, а нощ мала, по мая месеца. Четворица души през горието, през полето, на посака, а не у пут. И поидохме до Искре река, а оная река без ладия не са минува никак.

Има село Коинлари насреща. Викаме, не са чува от речия шумящ. Человек не са являет никако, а вечер настана, дожд идеше. Да пустим пушка не смеем, да не има у село някои пазванскии хайдути. Какво да сторим - замаяхме са. Хеле, видяхме едного говедаря и позна ни, и поиде да сказа в село. И приидоша человеци сас ладия, ала и тая ладия смертное корито ест - узема три-четири человеци, а конете преплават голи. Ами като накарахме конете да преплуват, нели побегна назад у гору едни кон. Боже мой, какво да сторим? Притемне. Ония коне минаха насреща, тоя пойде по гору. Они ли да гледаме, того ли да фатиме. Ами оную смертную реку нощем, у темност, како да преминем? Хочем вси да се издавим. Ала подаде Бог, та ония кон не поиде надалеко, развърна са и поиде при ония коне.

И като минахме оная река, светна ми мало на очи, почто къмто Враца толкова страх не имаше от кърджалиите. И поидохме на Враца и то лято тамо седях, до Светаго Димитрия не смеих да излазя повон никак. И по Светаго Димитрия востанах и поидох на Плевен, и тамо бяха пазванските хайдути. И седях до Светаго Николая, и собраха поповете мирията.

После видях, како наченаха они много да ся собират на Плевен, убоях ся да мя не учинят някой зло. И востанах от Плевен в лето 1799 на декем. месеца и поидох на Никопол да преминем Дунаву и да поидем пак на Влашко. Ала Дунаву като беше замерзнал и от две страни, та не можеше да са помине, затова седехме у Никополи шест дни. После чухме, како иде у Никопол Дявур имам, и убоях се. И много пари подадох и пренесоха ни на Дунаву, ала сас каков страх - проби ся ледо и потъна един кон и удави ся, а ония коне сверзаха и по ледо ги на дъска привлякоха. И докле поидем на Зимничи, хочехме от студ да помреме. Влашка земля гола, не познава ся ни пут, ни място, шест часа ест, едвам за три дни поидохме.

В лето 1800 паки ся подигна войска царская верх Пазванджия - Муруз бей букурещкий из Влашко, а пашии от Турско. Ала за каковая причина да ви скажем. Имаше един султан на Вербица село, та беше славен, почто покори немците на Гюргюв. И спроти това ся разгорди и не хочеше да са покорява на везирю, като беше на Шумен сас ордията турецкая. А везир повеле да му разсипят палати. И он побегна у Московия и тамо седе шест години. После прииде сас московская рука на Цариград и повеле му цар паки да си направи палати свое. А он, като отхождаше на Вербица, собираше войска - турци, християни - и поиде на Видин. Не знам що хоратиха сас Пазванджия, ала излезе реч, како са наговорили сас Пазванджия султану да стане цар, а Пазванджия - везир.

За това ли, за друго ли, пак ся повдигна войска верх Видин. И аз какво да сторя, харашлик ми не остана, мирия искат от мене, да поида - зло, да не поида - пак зло. Перво, потребно ест да са уземе буйрунтия от видинския паша и тако да собирам мирия. А аз съм без митрополия и без епископи - буйрунтия не е возможно да узема.

Имаше един калугер на име Калиник у Влашко, на Маркуца монастир игумен. Ала беше человек опорлив, не подклоняваше глава никому, а най-вече на угро-влахийския митрополит. И он по някой суд беше го закличил у затворка. А той по неговая противност що да учини? Пратил человека на Видин и обещал на Пазванджия четиридесят кесии пари да го учини архиерея на Видин. Почто Пазванджия имаше гняв и ненавист на видинскаго архиерея по някоя причина. Ония Калиник калугер, като знаяше това, все за това и поиде на Видин сас някоя лест. И разпъди Пазванджия ония архиерея, и узе му все, що имаше, и прати того Калиника на митрополи да седи наместо архиерея, докле му принесе позволение от патриарха да го учини видинский владика.

И аз сас того Калиника като имах приятелство от ветхое време, пратих молебное писмо до него, като има дерзост до Пазванджия, да ми извади от пашата или от кехаята му едно тескере-писмо, да поида да собера мирията. И он ми пише: "Да приидеш на Враца и да пратиш человек да ти пратя тескеря." И аз не знаях неговая лест, но востанах и поидох на Враца. И помина са някой ден, докле да пратя аз человек мой на Видин. Он прати пазванская тескеря за мене сас мубашир да мя уземе да поида на Видин.

И поидох на Видин, два-три месеца служах по църквите. Тако му пишеше и тескерята пашовая, како трябвам на християните на малое време - да им сверша слугувание и пак да ся поида на епархията. И аз като наченах да искам позволение, прииде до мене пашов человек и рече ми:

- Докле не буде той Калиник владика, тебе не е возможно нигде да поидеш.

Ами какво да сторя аз сиромах - зле са верзах. И седях на Видин три години. Ами що потеглих аз от того Калиника калугеря! Седях при него като някой последний слуга, не хочеше да мя знай никак за человека, а оставù за архиерея. Беше сас турците, сас пазванските хайдути ведно и не смеях да продумам нящо хорати. Не пущаше мя нигде да ся проходя, токмо у церква, и то сас някого свещенника. Ала да мя и пущаше, боляха ме нозете, не можах да ходя, в церква все сас каруца ходях. И то майсере держа две години и пол. Каков ли страх потеглих и колика ли скорб и грижа имах!

И почена са пак третое майсере на Видин, ала отдалеко седяха. На Плевен седяше Пляса паша сас 15 хиляди арнаути, а на Белковца седеше Гюрджи паша сас толкова войска, а от Влашка земля - Муруз бей сас Ибраил назари и Айдин паша сас толкова войска. А Пазванджия имаше при себе кърджалиите, що бяха на три бюлюка. Манаф Ибрахим сас две хиляди кърджалии он порази Пляса паша и узе му все уред, що имаше, и принесе все у Видин. А Пляса паша побегна, где очи видяша, и приведоша от войската му на Видин до хиляда души. И даде им Пазванджия по един хляб и разпъди ги. А другий кърджалия, Филибели Кара Мустафа, он бастиса нощем Гюрджи паша и узе му все уред, и принесоха го на Видин. И другий бюлюкбаши беше Гушаницали Халил...

И още много такива хайдути пазванджийски стояха крепко противо царская войска и не дадоха им да приближат до Видин близо. И най-после сас пазванское позволение минаха кърджалиите на Влашко и изгориха Крайову и села и много человеци избиша. Тогива побегна бея Михал Вода у Брашов и митрополиту угровлахийский, и вси бояри и епископи влашки от страх кърджалийски. И тако учиниша мир сас Пазванджия.

И тогива прати Пазванджия того Калиника на Букурещ сас петдесят турци на Ипсиланти бея и хиротонисаха го видинский архиерея сас бейское позволение. И като прииде на Видин, тогива и за след един месец поисках позволение да си поида на епархията след три години. Ала кърджалиите бяха по епархия моя, та не би ми возможно да поида тамо. И намислих да поида на Крайову, да поседя тамо, почто ми беше много дотегнало от тоя Видин. И гледах един час по-скоро да са куртулисам оттамо.

И седях на Крайову до двадесят дни, и много ми почтение учини каймакану, що беше Костаки Карадже. И като седях на Крайову, у един ден прииде вест, како идат кърджалиите на Крайову. Тая нощ побягна каймакану от Крайову, и бояри и терговци, и калугери и попове. Останах аз сам у епископията. И аз хочах да побегна, ала кола не можих да найда. Та каков страх потеглих и тамо! Ала не приидоша, после се развърнаха вси и дойдоха си на доми свое.

И аз като видях, како кърджалиите не станват от епархията моя, востанах от Крайову и поидох на Букурещ при децата, почто тамо четяха епистимия на бейската академия. И поидох и поклоних ся святому митрополиту угровлахийскому, що беше на имя Доситей, человек стар летами, учен и в мудрости наказан. Он мя прия любезно и заведе мя при бея, що беше Константин войвода Ипсиланти, и при някои бояри. И сказа им, како съм седял на Видин три години и толико нужда и скорб, що съм потеглил. И призова ме на митрополията, и даде ми килия, да седя тамо при него, и на всякий ден да буду на трапеза неговая. И аз му сказах все моя нужда - како мя изгабосаха изперва и натовариха мя епархията скупа за петдясят и пят кесии, и четири години не съм ходил на епархията си, нито съм узел една пара, нито съм дал мирия, ни файда за тия пари, та ся станали борч више от осемдесят кесии. А епархията ся разсипа, села не останаха, изгориха ги кърджалиите и пазванските хайдути, человеци са разбягоха по Влашко и по другии страни, а синод не верува, ище все равно. И не е возможно да изляза на глава сас тая епархия и сас тоя долг. И он ме ущедри (аджидиса) и помоли ся на бея да мя извади от синод паретис, сиреч оставка, да буду освободен от тая епархия. И бея, Бог да го подари многолетствие, послуша го и прати на синод, и принесе ми писание оставителное. И свободих ся от тие страхове и от тие временния нужди.

Имам обаче една скорб и бою ся от Бога да мя не суди Бог, като узех аз оное паство на рамена моя и оставих го. Но паки надею ся на Бога всемилостиваго, како го не оставих зарад почивание мое, но от голямая нужда и от тежкий долг, що мя натовариха и що не веруват, како са е разсипал свето, а най-много оная страна, що е близо до Видин, що е живелище варварское и хайдутское.

Затова ся трудя и аз сеги, денем и нощем, да изпиша няколико книги по нашему болгарскому язику.Та ако не би возможно меня да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене грешнаго някой полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползуется. И за мене, недостойнаго, Бога да молят невежество мое изправити и трудившаго ся прощение сподобити, да би получити и нам десних стояниих в ден страшнаго воздаяния. Амин!

Сие ми усердно вам желаем и ви трудившему ся благонаклоненни будите. И здравствуйтя!

Текстът е по изданието: 
Софроний Врачански "Съчинения в два тома", т. 1, София, 1989 година.

 

За сборника "Кириакодромион сиреч Неделник"

 

Освен на "Житие и срадания грешнаго Софрония", св. Софроний Врачански е автор на сборник с неделни и празнични проповеди, издаден в Римник (Румъния)  през 1806 г. под заглавието "Кириакодромион сиреч Неделник".

Той съдържа тълкувателни проповеди върху неделните и празничните литургийни евангелски четива. Тълкуванията са правени по съответните проповеди на архиепископ Никифор Теотокис - образован грък на служба в Руската православна църква, който озаглавил труда си Кириакодромион.

"Кириакодромион" е известен и с името на автора си - Софроние. Той е първата новобългарска печатна книга. Запазено негово издание се съхранява днес в Народната библиотека "Свв. Кирил и Методий" в София.

Pravoslavieto.com

Из "Неделник":

• Четвърта неделя на Великия пост - св. преподобни Йоан Лествичник
• За Христовото възнесение на небето Св. Софроний Врачански

Кириакодромион, сиреч Неделник

Въпреки че съществуват и по-ранни печатни книги, изследвачите почти единодушно определят "Кириакодромион, сиреч Неделник" на Софроний Врачански като първа новобългарска печатна книга. Традицията на подобно назоваване е твърде стара и се свързва с трудовете иа Ю. Венелин, В. Григорович, Ал. Теодоров-Балан, Б. Пенев и т. н. Самият Софроний смята своя Неделник за първата българска печатна книга.  Наскоро тя се появи като една от първите седем български книги, намерили място в Световната дигитална библиотека /World Digital Library/ -  http://www.wdl.org/en/item/273/

"Кириакодромион, сиреч Неделник (Римник, 1806) е печатна книга, която съдържа 265 номерирани листове. В началото има шест, а в края  един неномериран лист. На гърба на заглавната страница е поместено изображение на св. евангелист Йоан Богослов в цял ръст. Следват оглавленията, предисловието и изображение на Исус Христос, обиколен от св. апостоли и слушатели от народа. В празните места след края на някои слова са поместени орнаменти, в които е вмъкнат инициала или цялото име на Софроний, кръстове и други графични елементи. На последния лист е послеслова на  Софроний и печатарите.

В оглавленнята (т. е. съдържанието) присъствуват и десетината слова, които са извадени от общата номерация на произведенията в текста, вероятно защото са от друг източник; не са включени добавените в края, вероятно за да се запълни мястото, две "наставления" - при кръщение и към новобрачни.

Софроний изминава дълъг път до окончателния текст. Няколко негови трудове отвеждат към печатната книга. Опирайки се на спомени от по-ново време (Гено Киров. Материал за историята на Котленското училище. - СБНУ, 1906-1907, М 12-13), в който се говори за "Кириакодромион с илюстрации, писани от ръка с перо и мастило" и пазен в котленската църква "Св. Св. Петър и Павел", както и на косвено потвърждение от Г. Раковски, В. Ст. Ангепов допуска, че е възможно да е съществувал подобен ранен Софрониев ръкопис, унищожен при пожар. Печатното издание има известна близост и с т. нар. Котленски дамаскин на СоФроний от 1765 (публикуван фототипно в Св. Софроний епископ Врачански. Катехизически, омилетични и нравоучителни писания. С., 1989).

Както показва и заглавието на втората част на Неделника, тя е близка с Първи видински сборник "Поучения и словосказания на празников господних и иа богоугодних светих" - несъмнени са сходствата при редица слова. Като първа редакция на печатания текст се приема ръкописният сборник "Неделное поучение и катехизис на православната вяра" от 1806 г., съхраняван в Шумен.

Съпоставките между различните редакции на едни и същи творби в Неделника и други Софрониеви трудове показват езикови различия, за които са изказвани разнообразни предположения. Ал. Теодоров-Балан допуска, че печатарите са архаизирапи езика на Неделника. Боян Пенев предполага, че според Софроний печатният текст изисква по-строго придържане към старата нормативност. Първоначално Д. Петканова предполага, че когато е готвил Неделника, Софроний се е върнал към източника, тъй като не е разполагал с предишните си преписи и се е придържал по-плътно до него. Тази хипотеза е оспорена от П. Атанасов.

Софроний подготвя ръкописа през зимата на 1805-1806 година. Заглавната страница на Неделника съобщава: "напечата ся и право описа ся от Димитриа Михайло Попович и от Георгия, син его". Това са членове на старата печатарска фамилия на Поповичите, които от десетилетия държат печатница в Римник. Както предполага Б. Пенев, от същия род е и Димитьр Попски, авторът на известната ода за Софроний. Печатарите от Римник на няколко пъти са издавали Учителни евангелия на румънски с кирилски букви и предположеннето, че са редактирали текста, има своите основания. Допуска се, че митрополит Доситей и епископите Константин и Йосиф, които са сред спомоществователите, са направили някои препоръки и по съставителството. Ил. Конев посочва близост в типографското оформление на Неделника и румънски "Кириакодромион" от 1801 година.

В. Киселков предполага, че освен от печатарите, Софроний е бил подпомогнат и от други лица, които са преписвали текста на отделни листове. Възможно е сред тях да са били внукът му Атанас Богориди, който по това време учи и учителствува в Букурещката бейска академия "Св. Сава", Димитър Попски, Георги Пешаков и др. Наблюдения върху езиковите различия между Неделника и по-ранните Софрониеви творби вж. у  К. Ничев а. "Езикът на Софрониевия Неделник в историята на българския език". (С., 1965).

Отпечатването на книгата в 1000 екземпляра траяло от 24 април до 25 ноември 1806 г. По това време започва руско-турската война от 1806-1812 г., в която Молдова и част от Влахия биват окупирани от руската армия. Както е известно Софроний активно съдействува на руското командване.

След отпечатването на първите листове Софроний се обръща с писмо към по-заможните българи във Влашко и ги моли да подкрепят материално изданието.

Вероятно в резултат на писмото и на други усилия на издателя се явяват спомоществователи - българи и румънци. Имената им са отпечатани в списък, който в книгата следва оглавленията, но не присъствува във всички екземпляри.

Неделникът на Софроний е богослужебна книга, която обаче може да служи и като домашно четиво, както и става. Когато излиза на бял свят, книгата е посрещната с ентусиазъм от просветените българи. Отношението към нея личи от cтарателно подвързаните с кожа или плат екземпляри, открити на различнн места. Показателно е и това, че сред народа трудът започва да се нарича Софронието по името на Врачанския епископ. От книгата са оцелели няколко ръкописни преписа и множество издания, появили се след смъртта на автора.

Въпросът за авторството на словата и за конкретните източници, използувани от Софроний, е твърде сложен. Мненията на изследвачите не са единни, изказвани са различни предположения, които открито полемизират помежду си. Причината е и в това, че подобни слова са писани от мнозина, като практиката да се заимствуват части или цели текстове е била широко разпространена. Тя е и естествена, тъй като поне в най-общи линии поученията, които се свързват с един християнски празник, трябва да са сходни, ако не и да съвпадат. От своя страна някои днешни изследвачи са склонни да абсолютизират сходствата, които сами са открили и да омаловажават посочените от други, които разкриват близостта с източници, обикновено трудно достъпни.

Съдържанието на Софрониевия Неделник е разделено на две части. Първата е озаглавена "Поучения избраная от святаго Евангелие и от других многих божествених писания" и съдържа предимно неделни поучения, написани в тълковна форма. Втората част - "Поучения на празником господним. . ." - съдържа предимно слова за християнските празници, както и някои неделни поучения. Изказвани са различни твърдения за използуваните източници. А. Теодоров-Балан смята, че повечето текстове са преведени свободно от "Кириакодромион" (1 изд. Москва 1796, 2 изд. Букурещ, 1803) на гръцкия автор Никифор Теотокис. Така мисли и Ив. Шишманов. С това мнение е склонен да се съгласи и Б. Пенев, който обаче настоява да се съпоставят текстовете на двете книги. По косвени даннн може да се достигне и до предположения, че авторството на словата принадлежи на цариградските патриарси Калист (възкачил се на патриаршеския престол през 1350 и по-късно през 1364) и Филотей, който го измества през 1354.

Мария Ръдулеску обосновава мнението, че източникът е сборник с поучения от Йоан Калека - цариградски патриарх от 1333 до 1347, когато е свален от власт и умира. Към сборника на Йоан Калека възхождат петдесет и шест слова от Неделника.

Първият славянски превод на сборника на Йоан Калека е от 1343 г., направен вероятно от руски монах в Атон. Този превод попада в Русия и се преписва многократно. Най-ранният запазен препис, вероятно нито единствен, нито първи, е направен от монах Даниил в Търново през 1626.

Още през XVI в. поученията на Калека преминават от Българско във Влашко, където се разпространяват широко. Вероятно това става чрез по-късната им редакция, дело на Агапий Критски. Първи я превежда Йосиф Брадати в средата на XVIII в. и неговият труд е преписван многократно. Д. Петканова изрежда седем преписа, дело на анонимни книжовници и на Никифор Рилски, поп Тодор Врачански, Теофан Рилски, Янкул и др. Вероятно свой превод на едно от словата прави пак поп Тодор Врачански.

 Първоначално Д. Петканова допуска, че Софроний, както и неизвестният съставител на сборник на български език с гръцки букви, за който съобщава Л. Милетич и други книжовници, преписва от неустановен по-ранен превод. Еднаква със Софрониевия вариант е първата част на "Толкование изрядное" на даскал Тодор Пирдопски от 1840 и Пирдопски дамаскин от 1852.

По-късно Д. Петканова уточнява своята версия въз основа на нови наблюдения. Според нея Софроний направо превежда от гръцки труда на Агапий Критски "Кириакодромион", издаден от Акакий Диакрусиус във Венеция през 1675 (следващи издания - от 1681, 1684, 1720. 1748, 1766, 1778, 1782, 1790 и др.) Тази книга е съставена от словата на "стари учители", главно Йоан Калека. Софроний превежда свободно, не включва две слова, размества някои уводи на слова и т. н. Същевременно някои от добавките на Агапий към текста на Калека, отнасящи се до турското владичество в Гърция, са актуални и за българите от началото на XIХ в. и някои изследвачи са сконни да ги приемат за Софрониеви. Според уточнената версия на Д. Петканова собрникът с гръцки букви е по-късен и е препис от Софроний.

Повечето от поученията във втората част на Неделника не са свързани с труда на Йоан Калека и Агапий Критски. Някои от тях са почерпени от така наречените пролози.

П. Атанасов ревизира предишните идеи за източниците на Неделника и твърди, че петдесет и три слова съвпадат по съдържание и текст с руско печатно "Учителско евангелие" (1569) на Иван Фьодоров. Съпоставките обаче с посочените произведения на Агапий Критски и Йоан Калека подсказва, че е възможно Софроний и Иван Фьодоров да са ползвали едни и същи източници. Този въпрос не е разглеждан в литературата.

Без да привежда допълнителни аргументи, с тезата на П. Атанасов за руските печатни източници на Неделника се солидаризира игумен Инокентий (Павлов), който прибавя и още един подобен източник - "Собрания разних поучительных слов" (Москва, 1760) от Гедеон Криновский. Според игумен Инокентий десет-единадесет слова от Неделника възхождат към Гедеон Криновский.

Установени са и някои от авторите на отделните слова. Повечето изследвачи смятат, че "Слово в суботу мясопустную и за усопших, и да не плачем много над умерших человеков" е от Йоан Златоуст. Според Д. Петканова "Слово в святую великую суботу" е преработка на творба от Йоан Дамаскин, а "Сказание о житие Препадобния Параскеви" (житие на Света Петка Българска) е писано от автор славянин, живял в средата или втората половина на ХVІІ век.

В. Киселков уточнява, че сказанието за Параскева Епивадска е поместено поради култа към нея във Влашко, а по това време мощите й се съхраняват в молдовския град Яш, където се намират и до днес. Киселков открива и редица неточности в творбата, което го кара да я нарече "нескопосано написано руско анонимно сказание за живота и мощите на гръцката светица".

Много по-рано П. Сирку свързва същото произведение с "Житие на св. Петка Търновска" от патриарх Евтимий преминало през произведение на Димитрий Ростовски.

Въпреки привидната противоречивост споменатите мнения не се изключват, тъй като става дума за различни преработки на една творба. .

Пак според Д. Петканова словата, които не влизат в общата номерация на произведенията в Неделника, но присъствуват в оглавленията, са Софрониев превод от гръцки на произведения на Василий Велики, правени вероятно по друг източник.

П. Атанасов твърди, че две слова на Климент Охридски достигат до Първи видински сборник и Неделника на Софроний през московските пролози - "Поучение на предпразненство Рождество Христово" и "Поучение пред кръщение Господне"

Според М. Ръдулеску на някои места в Неделника са вмъкнати идеи, мисли и цели пасажи, заимствувани от "Кириакодромион" на Никифор Теотокис и други гръцки източници.

 

"Кириакодромион, сиреч Неделник" на Софроний е посрещнат с ентусиазъм и се радва на голяма популярност. Първоначално книгата се разпространява и по традиционния начин - чрез преписи. На науката са известни: Чипровския препис от 30-те години на ХIХ в.; частичния препис от 1850; частичния препис в дамаскин от 1853, правен в Пазарджик; "Евангелие поучително на Софроний написа Митю Маринкув в Кюлехчанското училище. 1866" (ОИМ Шумен) и др.

Неделникът претърпява множество печатни издания след смъртта на Софроний:

- Евангелие поучително. За сичките недели през годината, за Господските и Богородични празници и за по-големите светии. Собрал от славянски и от гречески Софрониа епископ Врачански, родом котленец, и сочинил на българский язик в 1806. Обаче много неразумително. А сега преписано и поправено от чисто българский язик от Свищовскаго учителя Теодора Теодорова Хрулюва. И прегледано добре от най-известни учители, а напечатано от Йоанна Стоянова Свищовченина, който е родом от ceло Мердана в Търновско, за душевна и телесна полза на православните християни. В киигопечатията Др. Дан. Медакова в Нови Сад,1856. (Това издание има 1021 предварителио записани абонати.)

Следващите издания се водят по това преработено и изменено издание.

• Евангелне поучително за сичките недели през годината, за Господските и Богоридични празници и за по-големите светии. Събрал от славянски и от гръчески Софроний, Епископ Врачанский, родом котленец и съчинил на българский язик в 1806, а сега прегледано и поправено от А. Гранитскаго, а печатано от Петра Стоянова Търновчянина. В Букурешт, в книгопечатнята Стефан Расидескува. 1865.
• Поучително евангелие за сичките недели през годината, за Господските и Богородични празници и за по-големите святии. Събрал от славянски и гръчески Софроний, епископ Врачански, родом котленец, и съчинил на български язик в 1806. В Белград, в книгопечатнята на Никола Стефановича, 1868. (Както личи от списъка на абонатите, които са от Куманово, Прилеп, Битоля, Скопие и др., изданието е било предназначено преди всичко за българите в Македония.)
• Поучително евангелие. .. Издава домашната книжарница на х. Ннкола Вардев, 1881, Книгопечатница на Янко С. Ковачев.
• Поучително евангелие. .. Издание Ангела Ц. Крастюф. Одеса, 1844.
• Поучително евангелие... Издание Атонскаго Свято-Андреевскаго Скита. Одеса. Типография и Литография. А. Ф. Соколовскаго, 1899 (2 изд. 1905).
• Евангелие поучително. . . Свищов, печ. А. Н. Данков и С-ие 1901 (2 изд. "Софроние" - 1912; 3 изд. "Софроиие - 1919; 4 изд. "Софроние" - 1923).
• Поучително евангелие. .. Издава схимонах Паисий Бъпгарин. Хиледандарска Келия "Успение Пресв. Богородица". Света Гора, Карея, 1905. Печатница на Д. Тодоров и С-ие, Варна.
• Поучително еваигелие. . . Стара Загора, Антон Димитров. Печатница Начо Т. Брашнаров, 1914.
• Кириакодромион, сиреч Неделник, Стъкмил А. Д. Пиронков. Пловдив, Отец Паисий. Печ. Радикал 1937.
• Поучително евангелие. . . Издава книжарницата на хаджи Михаила Г. Костенцев. Книгопечатница на Янко С. Ковачев (София).

Тази справка за Неделника е подготвена въз основа на Бележката във "Софроний Врачански", съчинения в два тома, където текстовете са подбрани, разчетени и подготвени за печат от Афродита Алексиева, Върбан Вътов, Николай Аретов, Климентина Иванова, Мария Кондова, Иван Радев.

Том втори, С., 1992 стр. 545 и следващи
Виж също:

• Православен календар за текущата година
• Православната читалня: През вековете: Жития на светиите по векове
•  
• Православната читалня: През вековете: Църковна история
• Православната читалня: През вековете: Българска църковна история
• Православен речник

---

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ

Тома Атанасов

web | Библиотека "Български писатели", т. I

Детинство, свещеник, среща с Паисий. - Враца и Видин: епоха на Пазвантоглу. - Лична характеристика. - Учителска и проповедническа дейност. - Софроний - епископ Врачански. - Книжовна дейност в Букурещ. - Софроний - дидактически писател. - Автобиография: историческо и литературно значение. - Политическа дейност. - Позив към българите. - Софрониевци: Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович.

Детинство, свещеник, среща с Паисий. - Софроний Врачански е роден през 1739 год. в гр. Котел. Светското му име е Стойко Владиславов. Баща му бил джелепин - занимавал се с търговия на добитък. В първите години на детинството си Софроний е преживял събития, които твърде зле са се отразили върху живота му. Когато бил на З години, майка му се поминала. Баща му бил принуден да се ожени втори път. Втората му майка била "люта и завистлива" жена; тя обичала повече своето дете, а него мразела. На девета година Софроний дали на училище. Скоро той се научил на гръцко четмо и писмо, а българското сам усвоил. Не се минало много време и баща му се поминал, като оставил дългове, които Софроний трябвало да изплаща. Роднините разграбили и продали почти цялата покъщнина. Тия, които имали да вземат, набедили Софроний, че укрил вещите, оплакали се на турския съдия и последният заповядал да го затворят и бият. Докато изплати дълговете, Софроний претеглил голяма сиромашия. "Нужда, тясное и прискорбное живение поминувах", казва той. По едно време намислил да остави дом и семейство и да тръгне по селата да работи, за да изкара прехраната си. Като научили това, по-първите чорбаджии го посъветвали да не ходи никъде и му обещали, че ще помолят владиката да го ръкоположи за свещеник. Софроний бил ръкоположен в 1762 год. При много тежки условия той изпълнявал своите свещенически задължения: от една страна, другите свещеници го ненавиждали, защото знаел да чете и да пише, а те били неграмотни, "прости орачи", както казва той, "понеже то е вещ природна; учен человек ученаго люби, и прост - простаго, и пиан - пианаго", от друга - турската власт и гръцкото духовенство му създавали ред неприятности. През 1765 г. той се срещнал с Паисий. Тая среща имала голямо значение за бъдещата му дейност. За нея се научаваме не от автобиографията му, а от преписа на Паисиевата история, в който Софроний съобщава, че историята е донесена от самия атонски йеромонах. При какви обстоятелства е станала тая среща, какви мисли са разменили двамата народни будители, какво влияние е оказал атонският йеромонах върху него, ние не знаем - нито единият, нито другият дават някакви сведения. Безспорно е обаче, че тя е въздействувала твърде много върху Софроний, като е събудила у него нови идеи, стремежи и желания; като го е научила как да гледа на действителността, в коя посока да насочи своята дейност. В това можем да се убедим от бележката на Софроний в направения от него препис на историята, дето той проклина оня, който усвои или открадне историята: "И който я усвои или открадне да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и от дванайсетте апостоли и от светите отци и от четири евангелисти. И туч и желязо и камик да се стопи той ни во веки!" От тая бележка можем да съдим как е гледал Софроний на Паисиевото дело, каква цена е давал на неговия труд. Може би, подбуден от Паисий, и с цел да разшири образованието си, той се наканил да посети Света Гора. Но руско-турската война, а навярно и липсата на средства са му попречили да осъществи мечтата си. Големи мъки е претеглил Софроний през време на руско-турската война (1768 г.). Много войска е минавала през Котел, който се намирал на четири пътища. Софроний се е грижел за настаняване на войската по квартири. "После наченаха да минуват паши, казва той, и полагаха ме да пиша тескери да подавам за конаци. Като пишах бързо, а они не аресваха конаците свои и дохаждаха назад: колико крати пищоли изваждаха на мене да мя убият! Веднаш един с копие фарли на мене, ала не са случи да мя удари. Един мя фати за браду и мало остана да я оторгне!" Едва след 10 години той посетил Света Гора и престоял там 6 месеца. Нему се удало случай да се срещне с по-будни и по-издигнати монаси, да размени мисли с тях, а навярно и да надзърне в библиотеките на манастирите, които посетил. Като се завърнал в родния си град, почнал да учи децата на четмо и писмо и да проповядва на народа на прост български език. Но гръцкото духовенство не го оставило на мира. Архиереят го назначил епитроп и му възложил да събира църковните берии, да глобява хората за сродство и т.н. "И покварих аз благоговейное живение мое: наченах да ходя по неговое угождение и по греческое обичай да глобявам неповинни человеци." Софроний съзнава, че е сторил голям грях, че несправедливо е глобявал сиромасите християни и то все зарад алчния и користолюбив архиерей. Той не може да си прости тоя грях и от силни угризения на съвестта се разболява, хваща го "теснота сърдечная" - нервно разстройство, което го кара да се скита като луд край реките и постоянно да плаче. "Мнеше ми са како хоче да искочи сердце мое от уста моя" - казва той. Понеже в града нямало доктори, баби му баяли и го церили. За това баяне гръцкият владика му забранил три години да служи литургия. Другите свещеници, все негови ученици, го гледали накриво, укорявали го и не му давали частта, която му се полагала от приноса в църквата, а все му казвали, че като готован го хранят. И чорбаджиите се отнасяли зле към него. Вместо да бъдат признателни за услугите и добрите дела, които вършел, в най-тежки минути за него го оставяли на произвола на съдбата и дори го предавали на властта. "Колико послужих аз на все селскии работи; колико крати излазах на везирския диван зарад селская помощ, двадесят години учих децата им книжное учение и на всякая неделя и на всякий праздник сказвах поучение, и толкова труд що подях и толкова добро, що им сторих и телесно и душевно - а най-после мя предадоха на бостанджи баши да мя убий!" Дълбоко разочарован от такова отнасяне, след 20 годишна учителска и проповедническа дейност, той напуснал Котел и се озовал в Анхиалската епархия.

Враца и Видин; епоха на Пазвантоглу. - Анхиалският владика го приел с радост и му дал Карнобатската енория с дванадесет села. Но и тука Софроний не прекарал спокойно. Изложен на мъки и преследвания от страна на турски управници, той е преживял премеждия и опасности, които едва ли нему коствали живота. Най-после, в 1794 год. бил принуден да напусне Анхиалската епархия и да се прибере при синовете си в с. Арбанаси. Не се минало много време, още същата година, той бил поканен от Търновския митрополит за Врачански епископ. Дълго време архиереите увещавали Софроний да приеме тоя пост, като му изтъквали, че него митрополитът намерил за достоен, че те по двадесет години служат, пари дават, ходатаи пращат и все не могат да се удостоят с такъв сан, "а тебе, казвали му те, приишло това дарование без слугувание, без мито и без молебници". Увещанията на архиереите не са били искрени, защото те знаели в какво плачевно състояние се намирал тоя край. Никой от тях не се решавал в тия размирни времена, когато във Врачанско върлувал Пазвантоглу, да заеме свободното епископско място. Врачанската епархия е била разорена и опустошена от честите борби между редовната турска войска и Пазвантовските орди. Обеднялото население не е могло да посрещне насъщните си нужди, камо ли да поддържа своите пастири и църкви. Възможно е и от други съображения да се е ръководил Търновският митрополит, когато предлагал на Софроний тоя епископски пост. Софроний не бил гледан с добро око от гръцкото духовенство. Като истински български родолюбец той защищавал правата на народа, изпълнявал църковната служба на славянски език, проповядвал между населението на чист български език. А това засягало твърде много националното честолюбие на гръцкото духовенство. Ето защо Търновският митрополит търсел случай да се освободи от него, затова решил да го изпрати в Врачанско за епископ. Софроний дълго мислил и се колебаел да приеме поканата, защото се считал недостоен за такъв висок пост и схващал голямата и тежка отговорност на епископа. Но най-сетне, по настояване на синовете си, се съгласил и на 1 септември 1794 год. бил ръкоположен за Врачански епископ. След като получили ферман от Цариград и се приготвил за път, потеглил за епархията си зимно време, с намерение да пристигне там за Рождество Христово. Плевенци се почудили на смелостта му да пътува в такова размирно време. С големи трудности, при студ, несгоди и лишения той успял да пристигне във Враца. Тук Софроний прекарал 6 най-тежки и най-тревожни години от живота си, изложен постоянно на опасности от турските войски и от нахлуванията на Пазвантовските орди. Това време е цяла мартирология от страдания, мъки и теглила. Гладен, без средства, необлечен добре, той едва успявал да се укрие в чужди къщи, в турски семейства, дори в харем. Софроний знаел, че ако попадне в кърджалийски ръце, не би се откупил с няколко кесии пари, защото санът му бил висок, званието му - голямо. Никъде той не е могъл да се застои дълго време. Посред зима бил принуден да бяга от Враца, да се скита по планини и гори и да търси убежище от зулумите и преследванията. Ние го виждаме в Черепишкия манастир, в Тетевен, в Плевен, в Арбанаси и др. места, и все за кратко време, защото, съзнавайки своя дълг, той скоро се завръщал в епархията си. Бой, затвор, оковаване във вериги са били най-обикновените мъки, на които бил подлаган. Много пъти животът му висял на косъм. Подмамен от калугера Калиник, който управлявал Видинската епархия, в 1800 год. той се озовал в Видин, дето З години изпълнявал архиерейска служба, докато калугерът стане владика и се сдобие с позволение да служи. Тригодишното му пленничество във Видин било най-благотворно за книжовната му дейност. Като не е могъл поради размириците да се завърне в епархията си, Софроний отишъл в Крайова, а от там в Букурещ при двамата си внуци Стефан Богориди, по-късно княз Богориди, и Атанас, които се учели в висшето гръцко училище. В Букурещ той се явил пред угровлахийския митрополит Доситей, комуто разказал всичките си патила. Митрополитът го приел много любезно и се отнесъл съчувствено към неговите страдания. Той му дал подслон, канел го всеки ден на своята трапеза и дори му издействувал оставка от епископската длъжност. В Букурещ Софроний се запознал с видни духовни и светски лица. Облекчен от временните нужди, освободен от всякакви страхове, той се отдал на книжовна дейност. Една скръб, обаче, тровела душата му - скръбта по преждевременно напуснатото паство. Но той се успокоявал с това, че не напуснал паството си зарад почивка, а от голяма нужда. С тежка служба са го натоварили и то в разсипана страна, в един край, що е "живелище варварское и хайдутское". Дене и ноще се е трудил той да напише няколко народополезни книги, та да оправдае по такъв начин постъпката си. В Букурещ в 1813 год. той се поминал. Не се знае, обаче, къде и как е погребан.

Лична характеристика. - Биографичните сведения разкриват много живо вътрешния портрет на Софроний. Софроний понасял твърдо, безропотно и със стоическо търпение страданията, прекланяйки глава пред неумолимия закон на съдбата. Той бил безпомощен да се бори със злото. "Нека буде" - с тия примирителни думи той посреща всичко, което му било отредено да преживее. В негово лице се очертава релефно образът на народа-роб, измъчен и подтиснат под двойното иго, смирено понасящ това иго. Софроний не е гореща, буйна натура, а мек добродушен, благочестив духовник. Високото религиозно-нравствено чувство е придавало още по-бляскав ореол на чистата му и непокварена душа. Той е бил скромен, не се гордял, дори осъждал жена си за нейната горделивост. Готовността му да се самоизобличи, да укори себе си за извършени простъпки и прегрешения правят още по-възвишен и по-симпатичен образа му. У него нямало тайни. Каквото било на сърцето му, това било и на езика му. Искреността и правдивостта са били основни черти на неговия характер. Той притежавал ясен и бистър ум, прозрачна и чиста душа, затова лицемерието, фалшивата чувствителност, в каквато и да било форма, са му били неизвестни, непознати. Всички житейски неправди, всички превратности на съдбата не са могли да сломят непоколебимата му воля, да разколебаят здравата му душевна организация. Друго качество, което го издигало над околната среда, е неговата любознателност, стремежът му към просвета и образование. В онова време на мъртвило, на заспалост, на крайна неграмотност рядко можем да посочим личност, която с такъв жар, с такава ревност да се е стремила към самообразование, към самоусъвършенствуване. Софроний не се е ограничил само с онова, което му дало килийното училище, а чрез труд и постоянство се заел да разшири познанията си и да се сдобие с необходимото за бъдещата му дейност, да вникне в съвременната си действителност, да схване отрицателните й страни и да ги изобличи в своите проповеди и съчинения.

Софроний Врачански върви по стъпките на своя предшественик. Вдъхновеното слово на Паисий съгряло душите на мнозина дейци. Никого обаче то не е засегнало тъй силно, колкото Софроний. Мисълта за пробуждане на българския народ, за разпространение на просвета и знания е въодушевила младия свещеник и начертала бъдещата му дейност. След като се срещнал с Паисий и след като преписал историята му, ние го виждаме вече дълбоко проникнат от съзнанието за отечествен дълг и народополезна дейност. Той чувствувал своята кръвна връзка с народа, виждал тежкото му положение, схващал духовните му нужди и се помъчил с каквото може да му бъде полезен. Софроний бил истински духовен пастир, истински божи служител. С високите качества на своята натура той въплъщавал християнския идеал: никого не обиждал, никога не отвръщал на злото с зло, помагал на ближния, бил честен и безкористен. За него свещеническия сан не е бил средство за лични облаги и забогатяване, както са гледали на тоя сан другите свещеници, както е гледало и цялото гръцко духовенство, което налагало на народа особен данък, глобявало и ограбвало благочестивите християни. Софроний дълго време не е могъл да забрави оня момент от своя живот, когато Шуменският владика го назначил за епитроп и го накарал да обикаля по селата и да глобява невинните хорица. Тоя нечестив акт е предизвикал силно душевно разстройство, дълбоки нравствени мъки. Софроний вярвал, че Висшият Съдия, който дава всекиму заслуженото, ще го накаже за сторения грях.

Учителска и проповедническа дейност. - Софроний схващал широко своята задача. Мракът и невежеството всред околната среда, господството на рутината, предразсъдъците и суеверията - всичко това го подтикнало да заработи за пробуждане на бълг. народ. Той станал учител не само на малките, но и на възрастните. Като нашите първоучители св. Климент, св. Наум и др. той учел децата на четмо и писмо, а възрастните подготвял за свещеници. За него просветата има по-голямо значение за националното пробуждане, отколкото родното минало, на което обърна внимание Паисий. Особено е била ползотворна дейността му след завръщането му от Атон. Там Софроний се подготвил за учител, разширил и обогатил познанията си. В Котел той отворил училище, което се отличавало твърде много от тогавашните училища. Сам той в автобиографията си казва, че почнал да учи децата на "книжно учение" и да поучава народа на простобългарски език. В килийните училища, колкото ги имало по онова време, обучението се водело на гръцки. Софроний направил важна промяна, като се опитал да замести гръцкия език с български. Материалът бил същият: застъпени били предмети с църковно-религиозно съдържание, защото училището имало за цел да подготви главно свещеници. Но покрай тях навярно били въведени и някои предмети със светски характер. С прискърбие Софроний говори за своите ученици, свещеници в Котел, които, вместо да се отнесат с почит и признателност към него, укорявали го и го ненавиждали, когато, "аргосани" от архиерея, били принудени да отделят част от църковните приходи за него.

Като духовен пастир Софроний не се задоволявал само с църковна служба и изпълнение на всички треби, а всеки път, когато му паднело случай, давал наставления на гражданите, съветвал ги да изпълняват християнските си и граждански длъжности, насаждал у тях любов към истина и добро. И всичко това той вършел на прост и разбран за народа език.

Софроний - епископ Врачански. - Дейността на Софроний се засилва и разширява, когато става епископ Врачански. Той не се е решавал да заеме тоя висок пост не толкова затова, че се е чувствувал стар (вече на 54 години) и че епархията му се състояла от малки пръснати села, та е било нужно много време, за да се обикалят, а защото съзнавал, че му предстои тежка работа, свързана с големи отговорности, че е недостоен за тоя пост и няма да може да изпълни своя дълг тъй, както трябва. "И бою ся от Бога, казва той, да мя не суди Бог, като узех оное паство на рамена своя." В най-неспокойно време, при най-тежки условия, изложен всеки път на опасности и страдания, той не забравя своите задължения: обикаля епархията си, държи проповеди в неделни и празнични дни, дава мъдри съвети и напътствия на паството си. Софроний се бори със суеверията и предразсъдъците, разпространява здрави понятия и точни знания върху живота. Но силата и значението на неговите проповеди и поучения се крият не толкова в религиозно-нравственото съдържание, колкото в формата, с която те са произнасяни. Той не си служел с отвлечени понятия, а говорел просто, живо, увлекателно и при това все с конкретни примери из живота. Народът го разбирал, защото говорел на лек, достъпен език. До негово време не се е слушала нито църковна служба, нито проповед на български. По-голямата част от духовенството била съвсем неграмотна. Не само свещеници, но и владици не са знаели да четат и пишат. Българският език бил изхвърлен от църквите, хулен и преследван от гръцкото духовенство. Сега тоя език, зачетен и удостоен с най-голямо внимание от висшия духовник, става национална светиня, С него Софроний поддържал духа на българина, будел националното му чувство, крепял вярата му в по-щастливо бъдеще. С благоговение и възторг народът слушал живителното слово на своя духовен водач. Всички го обичали, всички му се радвали, всички се стичали да чуят мъдрата му реч. "А они християни, като не чули от други архиереа таковое по нашему язику поучение, имяха ма като едного философа." Особено привързана към него била простата маса: всякога с радост го посрещали, а със сълзи на очи го изпращали. "И като пойдох тамо (в Анхиало [Поморие]) да попувам, радваха ми са християни много. И като излезох от тамо (от с. Карабунар) плачеха християните зарад мое разлучение: искаха да седя и другая година." В критически моменти всички се стичали да му помогнат. Така, когато бостанджи баши искал да го убие, като чули това християните, "стекоха се на моление от касабата и от селата. Мужие припаднаха на едного неговаго любенаго человека, и жени припаднаха на матери его. И помоли ся матер его да мя харижи мене ней, зарад да не оскорбява христианите сас мое убиение. И сас големое моление свободиша мя от оная люта смерт." С такава популярност, с такова обаяние се е ползувал Софроний. Рядко можем да посочим личност в историята на нашето Възраждане, която да е била така обичана от народа. Тая обич Софроний дължи както на живата си, увлекателна и достъпна проповед, така и на високите морални качества на своята личност. Заслужено той носи името народен пастир и учител.

Книжовна дейност във Видин. - Времето на свещеничеството и епископството си Софроний прекарал в постоянни страхове за живота си, в бягства от преследванията и вилненията на турските войски и кърджалийските орди. При такива обстоятелства той не е могъл да се отдаде спокойно на книжовна работа.

В свободното си време, когато не е бил обезпокояван от никого и когато се е застоявал по-дълго време на някое место, той навярно се е ровел в църковни и светски гръцки и славянски книги и като "трудолюбива пчела" събирал материал: правел извадки от тях, превеждал и по такъв начин приготвял своите проповеди и поучения. Тригодишното му пленничество във Видин (1800 - 1802 г.), макар и доста мъчително за него, му дало възможност да поработи върху тоя материал, да го допълни и нареди. Софроний много добре схващал, че за умствения и нравствен напредък на народа не са нужни само проповеди и поучения, но и добре развита книжнина. От сравнението с други народи той дошъл до заключение, че положението на българския народ е окаяно, че невежеството и заспалостта са дълбоко заседнали у него. Гърците, сърбите, власите, русите и др. народи имат най-разнообразни книги, само българският народ няма никакви. Виждайки това, той заляга в свободното си време да напише няколко книги на прост български език и с това да тури начало на книжнината, като изказва надежда, че след него ще се явят много други книжовници, които ще продължат неговото дело. Него все го безпокояла мисълта, че като висше духовно лице, като йерарх български не е изпълнил достатъчно дълга си, не е завършил напълно жизнената си задача. Към своето паство той имал задължения, изпълнението на които е срещнало непредвидени пречки. Особено тежка отговорност пред Бога и пред народа той чувствувал, когато бил далеч от него, далеч и от своето отечество. За него, грешника, непростимо било да стои безучастен към народните нужди, да вижда страданията на народа, без да може да му се притече на помощ, да облекчи положението му. Единствена отплата за отдалечението му от паството, единствен начин за изкупление на греха е било старанието му да напише няколко книги за народа. "Затова ся трудя, казва той, денем и нощем да испиша няколико книги по нашему болгарскому язику, та ако не би възможно мене да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене грешнаго някое полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползуются, и за мене недостойнаго да молят, невежество мое исправити и трудившаго ся прощение сподобити". Тия думи най-добре говорят за съзнанието на дълга у Софроний, най-добре рисуват идеалния образ на тоя "грешен и недострен" духовен пастир.

Както Паисий, така и Софроний се оплаква, че не владее книжовната българска реч, т.е. славянобългарски език, че не е "искусен в граматиках и в правописании". Той знае само простонародната реч и на тая реч почва да излага онова, което е събрал и превел от други книги - "простим болгаром просто и написах". Във Видин Софроний написва красиво, четливо два обемисти сборника. Първият е "Поучения и словосказания на празников Господних" съставен, както говори и заглавието му, от проповеди и поучения, навярно тия, които по села и градове като свещеник и епископ е произнасял. Те са преводи и компилации от разни сборници и други църковни книги. Сам той казва, че се е ползувал от "многии книг", а тия книги са дамаскини и "пролозите", които имал на ръка. Тука са поместени слова Златоустови, словото на презв. Козма за тия, които искат да станат монаси, слова за разни празници, поучения (за истината, за ласкателството, за безстрашието, за милостинята и др.). Сборникът се състои от посвещение, 79 слова и поучения и от послесловие. В послесловието Софроний казва, че е превел поученията и сказанията от славянски на простобългарски език, за да може и простият и невеж народ да разбере написаното, защото той виждал, че мнозина свещеници, монаси и прости четци четат, но не разбират славянските книги. Той се обръща към четците и ги моли да му простят грешките, които ще срещнат, тъй като той признава, че не е вещ и добър познавач на българската реч, съветва също и духовниците да приемат усърдно книгата му, всякога да я четат в църква и така да изпълняват своята длъжност.

Вторият сборник е смесен и с религиозно-нравствено съдържание. Той е известен по преписа на поп Кръстьо от Разград (направен в 1850 год.), който се пази в Софийската народна библиотека, под № 211. Съставен е от няколко части: I. Поучения, П. Митология Синтипа философа, ІІІ. Езопови басни и IV. Философския мудрости. Проф. А. Теодоров-Балан е наклонен да приеме за Софрониев труд самоМитология Синтипа философа, не и другите части от сборника. Проф. М. Дринов пък въз основа на факти, почерпени от автобиографията, и на сходството в езика на поп Кръстьовия препис и на Софронието, поддържа, че всички части на сборника са дело на Софроний. Последното мнение се потвърждава от намерения напоследък ръкопис на същия сборник, предаден в Нар[одната] библиотека, който може да се счита за написан от самия Софроний.

Това се вижда от сравнението на почерка на ръкописа с почерка на намерената собственоръчно написана разписка на Софроний.

Поученията са седем на брой: за страха Господен, за сърдечната простота, за суеверието, за изповедта и т.н.

Митология Синтипа философа е преведена, както казва Софроний в заглавието, от персийски на гръцки, а от гръцки преписана и преведена от него "на болгарскiы краткiы и простiы язик, к разуменiю болгарскому простому народу к внешному ползу прочитаюшим ю". Книгата се състои от 30 анекдотични разкази с обществено-нравствено съдържание. - Една от жените на цар Кир, зла, отмъстителна и безсрамна, иска да убие сина си и увещава цар Кир да направи това, но Синтип философ и други 7 философи с разни притчи и басни го разубеждават. В тая книга са изтъкнати длъжностите на човека към обществото, към близките, към семейството и към себе си. Тая книга, както и много други с нравствено-поучителен характер, минали от изток, е била много популярна и преведена на много езици. На български има няколко превода след Софрониевия. Също така популярна е била и книгата Езопови басни. И тя е преведена от мнозина книжовници през епохата на Възраждането. Езоповите басни са били въведени в гръцките, а от тях и в наши училища като назидателно четиво за децата. М. Дринов е на мнение, че преводът на Езопови басни от Софроний, както Автобиографията му и Философския мудрости са написани под влияние на сръбския книжовник Доситей Обрадович. Проф. Попруженко обаче, като е сравнявал езика и изучвал трудовете на единия и другия, идва до заключение, че това влияние трябва да се ограничи, че Д. Обрадович не е влиял пряко върху Софроний. Същото поддържа и проф. Б. Пенев - Софроний е превел 144 Езопови басни от гръцки, а не от сръбски, като ги е придружил с поучения, или както той ги нарича "примечанiя".

Книжовна дейност в Букурещ. - С още по-голямо усърдие и при по-свободно време Софроний продължава книжовната си дейност в Букурещ. Тука той написва съчиненията си "Кириакодромион" или "Неделник", "Исповеданiе православной веры", "Житие и страданiя" и "Театрон политикон или Гражданское позорище". С първия си труд той туря начало на новата печатна българска книга. Всички други съчинения са ръкописни, преписвали се от книголюбиви хора и така се разпространявали. В Букурещ Софроний се намирал при по-добри условия, затова се погрижил да даде по-широко разпространение на най-големия си труд, да направи своите проповеди и наставления достояние на по-широк кръг хора. Неделникът е напечатан в Римник (Влашко) през 1806 год. Софроний почерпил материал за книгата си от гръцки и славянски съчинения. Не може обаче точно да се определи от кои съчинения и в какъв размер се е ползувал. Главен източник му е било съчинението на Никифор Теотокис - Κνριακοδρομιον, преведено и на руски (Москва 1796 год.). Софроний превеждал направо от оригинала, но не всичко, а онова, което му харесвало и което отговаряло на целта. Много слова и поучения той е взел от други книги - най-често от дамаскини. Тука се срещат и такива от първия му труд - от "Поученiя и словосказанiя". Преди да излезе книгата, Софроний се обърнал с напечатан позив към български търговци във Влашко, в който ги моли за подкрепа и обяснява, че е превел тая книга от славянски и гръцки на прост български език, та да разберат божия закон и простите неучени хора, и жените, и децата -"понеже нашея книга по славянски старий язик написана ест, а не разумяват простии человеци закон божий, много и священници не разумяват". Такива книги, казва той, имат гърците, сърбит, власите и други народи, само бедните българи нямат. Неделникът почва с предговор, в който Софроний говори за нуждата от просвета и съветва свещениците да прочитат съответното слово на верующите всяка неделя и през всички празници, за да разберат и те нашата православна вяра. По-нататък следват 96 слова и поучения, наредени по годишните празници. Словата са написани по образец на гръцките - с увод, текст, тълкуване и поучение, на риторичен византийски стил, но по-прост и по-близък до народната реч. Излизайки от евангелски текст, вземайки повод от случки из живота на библейски лица, Софроний хвърля поглед върху съвременния живот, разглежда отношенията между хората, изтъква достойнствата и недостатъците им и им дава съвети и наставления за всекидневния живот: да помагат на ближния, да бъдат благоразумни и търпеливо да понасят несгодите и лишенията, да предпочитат духовните блага пред материалните, да се стремят да развият у себе си от младини душевна и телесна чистота и т.н. Макар пропита с религиозен дух и основана на християнските догми, книгата е близка до действителността, защото рисува картини из семейния, обществения и граждански бит на народа. Значението й не се изчерпва само с религиозно-нравственото й съдържание, или с това, че е първа печатна книга в нашата книжнина. И преди Неделника има книги с такова съдържание, и преди нея са били напечатани "Абагар" (1651) и "Молитвеный крин" (1806), но тия книги са обикновени религиозни; в тях личността на автора никъде не изпъква. Съчинението на Софроний е оставило дълбоки следи в националното съзнание на българите. То е възбудило нови идеи и мисли, нови чувства и настроения, отговарящи на новия дух и новото веяне в живота. По език и тенденция то е произведение на епохата на Възраждането. В него е отразена много ярко личността на автора, неговите схващания и възгледи. Освен това, като първа печатна книга, тя е дала подтик за поява на ред други печатни книги. Неделникът се ползувал с голяма популярност. За слабокултурните и необразовани свещеници тя е станала настолна книга, а между народа е известна под простото, но популярно име Софроние. Всеки малко-много просветен човек е считал за необходимо да притежава книгата. Успехът и значението й се вижда от няколкото издания, които има до днес (в 1856 - второ издание, в 1865 - трето, а до 1905 г. още пет издания).

"Исповеданiе православной веры" е също превод от гръцки и славянски книги, написана в 1805 г. В предговора се говори за предимството на християнската вяра пред еврейската и мохамеданската и се съветва четецът да отбягва другите вери, които се скитат в заблуждение, да бяга далеч от тяхното "зломудрованые". В първата част - "Исповеданiе православной веры" - са дадени основите на православната вяра и поучения. Втората част е озаглавена "Повест о веры и обичай еврейскiя". В нея се излага религията на евреите: обичаи, вярвания, еврейските храмове и свещеници, търговията и изкуството у евреите, еврейската пасха, пост, покаяние, празници и др. Третата част е "Система мохамеданская и религия их". В нея се излага мохамеданската вяра, дават се сведения за живота на Мохамед, за неговите чудеса, за лъжепророчеството му и др.

"Театрон политикон", сир. "Гражданское позорище" (1809) е последното от написаните в Букурещ съчинения на Софроний. То е преведено от латински на руски, сръбски и гръцки език. От гръцкия превод на угровлахийския господар Ник. Маврокордато, под надслов Τεατρόν πολιτικόν, се е водил Софроний. На Софроний тая книга е произвела силно впечатление със съдържанието си, затова той се решил да я преведе на "болгарский прости язик к разумнiю и уведенiю простому болгарскому народу, на внешною и душевною ползу". И Д. Обрадович в своята реформаторска дейност се е влиял твърде много от нея. Книгата има светски характер. В нея се разглеждат отношенията между господари и подчинени, като се дават най-модерни схващания върху правата на едните и другите и се прокарват реформаторски идеи в демократичен дух. Съдържанието на книгата е съвпадало с робското положение на народа. Софроний искал да изтъкне длъжностите на господаря към подчинените и с това да подготви почва за реформи, а също и да посочи по косвен начин условията за мирно и спокойно развитие. Значението, което той отдава на книгата, се вижда от предговора, дето казва, че книгата е много полезна и потребна не само за господарите, които учи, кротко, справедливо и благочестиво да управляват, но и за всеки човек, защото всеки преди всичко е господар на къщата си, на жена си, на децата си, на слугите си и се нуждае от съвети. "Гражданское позорище" се състои от 30 глави, в които се излагат подробно длъжностите и качествата на идеалния господар. Господарят всякога трябва да бъде правдив, милосърден и кротък, да не налага тежки данъци на поданиците си, за да не предизвика бунтове, да изпълнява преди всичко той сам законите, а после и подчинените, да се занимава с книжнина, за да успява държавата му и т.н. - възгледи, пропити все от либерален дух. Още във Видин Софроний е работил върху превода на това съчинение. Част от него е поместена в последния дял на Видинския му сборник - "Философския мудрости". Със своите свободолюбиви и демократични идеи тая книга е играла голяма роля във Възраждането на много съседни и западноевропейски народи. Тя е била важно ръководство за мнозина политически дейци, които са разглеждали въпроса за отношенията между господари и подчинени, между власт и народ.

Софроний - дидактически писател. - От разгледаните съчинения се вижда, че Софроний не скъсва с миналото, с традицията. Като духовно лице, като възпитаник на църковнославянската книжнина и той, като старите писатели на дамаскини, влага религиозно-поучително съдържание в съчиненията си. Но тука още може да се долови разликата между него и писателите на дамаскини. В съчиненията на старите църковни дейци преобладава религиозният елемент, а в съчиненията на Софроний, както и в тия на първите дейци през епохата на Възраждането, религиозният елемент отстъпва място на нравствено-поучителния. Близкото съприкосновение със средата дава възможност на Софроний да вникне в обществения бит, да се запознае с обществените условия и отношения, да схване добрите и лошите страни в живота на народа и да съдействува за нравственото му повдигане. Във всяко свое съчинение той си поставя за цел да посочва правия път, да изобразява личните и обществени недъзи, да култивира духа на гражданите и да ги подтиква към оня идеал, който смътно се рисувал в умовете на нашите дейци. Със своите съчинения той туря начало на ново направление в нашата литература - дидактичното, което господствува през първата половина на Възраждането. Дидактичното направление иде у нас от гръцката литература и макар да не съдържа особени съживителни елементи, било признак на жизненост, на социалност. То допадало на вкуса на еснафското съсловие и било полезно както за обществото, така и за зараждащата се литература. Обществото виждало в него залог за своя нравствен напредък, действително полезен за него, интересувало се от такива произведения, а това съдействувало и за развитието на литературата.

Освен по съдържание, съчиненията на Софроний се отличават по новия дух и новите тенденции, с които са надъхани. Софроний е не само духовен пастир и учител, но и писател-гражданин в истински смисъл на думата. През целия си живот той е работил за оная среда, всред която е живял, потребите и нуждите на която много добре познавал. Неговите идеи, мисли и чувства са били най-тясно свързани с течението на работите по онова време, с целия обществен строй, както се е исторически сложил и както се е развивал. Старите писатели нямали връзка с живота, не познавали действителността и народните нужди. В своите съчинения, надъхани почти изключително с религиозен дъх, те говорят на благочестивите християни за задгробния живот, за спасение на душите на оня свят, "дето нема ни болест, ни въздишки, ни печал, но живот безконечен". Целите и задачите на Софроний са съвсем други. Народът е роб на други народи, поради "безразсъдността, глупавината и заспалостта си". Той кори българите за пренебрежението към просветата, кори ги затова, че са "потемнени и помрачени, некнижни, невежи, безгласни и безответни като самыи едни скотове". "Оле неразсудност болгарская и голямая глупавина!... Затова отворете очите и ум ваш, о болгаре, чада моя любезная"... се провиква той. Тия укори и тоя позив са същите почти, каквито отправя Паисий към българите. Дори тонът на речта и изразите си приличат. Новият път, който чертае Софроний, - пътя на просветата, на образованието, на разширение разума - може да изведе народа от робското му положение. Образованието, според него, не трябва да бъде килийно, не трябва да бъде надъхано с религиозен дух, а светско, модерно, "европейско", образование "философское и граматическое", както го нарича той. Софроний дава за пример европейските народи, които имат "школи и академiы" и с такова образование са станали "философи и хитри епистими" (учени). Той съветва българите да тръгнат в тая посока, да се грижат за образованието на децата си, да отварят училища, а не да поддържат никому непотребни манастири, които да дават подслон на лениви монаси. Само чрез образование човек може да познае себе си, света и хората, да съзнае своите длъжности и да бъде полезен на народа. Кое е карало Софроний да кори българите и да изтъква техните недостатъци, тяхната глупавина и безразсъдност? Преди всичко, чувството на отговорности пред Бога и пред хората за неизпълнен дълг, а след това чувство на жалост и ревност по рода своего - това, което е вдъхновявало и неговия учител. С новия дух и новите идеи Софроний изпъква като деец за национална просвета, като истински народен будител. Мирогледът му не е ограничен в тесните рамки на християнските догми и правила, а се простира върху животрептящи национални въпроси, върху прояви от обществен и образователен характер. Софроний открива нови хоризонти за българската мисъл, нови идеали за постигане. Неговата дейност представя нов етап в развитието на българската книжнина.

Автобиография: историческо и литературно значение. - Най-интересно и най-ценно съчинение на Софроний е неговата автобиография, или както той я е озаглавил "Житие и страдания грешнаго Софрония", завършено към 1804 г. в Букурещ. В това съчинение са отразени както личността и живота на Софроний, така и положението на целия бълг. народ през XVIIІ и началото на XIX в. То е важно не само като единствен източник за биографията на Софроний, но и като ценен исторически паметник, от който черпим богат материал за епоха от българското историческо минало малко позната, не напълно изследвана, епоха, през времето на която централната турска власт почнала да губи влияние и престиж в отдалечените области. Във Видинската област се настанява Пазвантоглу и се обявява за независим владетел. Опитите на турското правителство да го победи и подчини останали напразни. Арена на борбите между властта и непокорния васал става северозападния край на България - Видинско и Врачанско. Като съвременник и очевидец, Софроний се опитва да обрисува това междуцарствие. Както старите летописци, така и той излага в хронологичен ред някои факти и събития: споменава имената на пашите, които са взели участие в борбите, дава сведения за войските им и т.н. Не всичко, което излага той, е исторически вярно, правдоподобно. Много от сведенията не са проверени и не са предадени така, както са станали. От неговата автобиография историкът не може да добие истинска представа за развилите се по онова време исторически събития. Но автобиографията на Софроний има друго, по-важно значение - тя е жив паметник на страданията и мъките на самия автор и на целия български народ. Пред нас изпъкват една от друга по-интересни и по-покъртителни сцени на политическо безправие, на насилия, произволи, грабежи, преследвания и т.н. Никое историческо съчинение не може да окаже такова силно въздействие върху нас, както тая кратка, но богата със случки и картини автобиография. Покрай тия случки и картини, Софроний изобразява бита и нравите на простата маса, отношенията между властта и народа, политико-обществения строй по онова време. Всичко е предадено с малко думи, просто, леко и безизкусно, но затова пък живо, картинно и изразително. На фона на бегло обрисуваната епоха релефно се очертава образът на смирения и благочестив пастир. Ние преживяваме чувствата, мислите и настроенията, които той е преживявал в отделни моменти, ние като че сме свидетели и участници в рисуваните от него сцени. От непринудения му разказ художникът живописец може леко да възпроизведе редица сцени из мъченишкия му живот: да възпроизведе момента на явяването му пред пашата, окован във вериги и молещ за пощада, да възпроизведе момента, когато бостанджи баши го окачва на върбата да го обеси, да възпроизведе положението му в затвора и т.н.

Страданията и мъките на Софроний откриват някои основни черти в характера и психиката на народа. Робското тегло е развило у българина безкрайно търпение. Непосилният гнет и тежките изпитания са сломили духът и волята му. Мълчаливо, покорно, без роптание и оплакване той е понасял всичко, каквото му било предопределено. Като че това така трябвало да стане, като че сам Бог е пратил това наказание и с него всеки трябвало да се примири. Един фатализъм обладавал душите, сковавал волята и мисълта и не давал възможност на личността да се прояви. Тежката атмосфера създала песимистично настроение, което се чувствува в автобиографията, което преживявал самия Софроний, пък и целият български народ. Но това настроение било преходно, моментно. Народът не се отчаял, не изгубил надежда, не изгубил и вяра в силите си. Естественият извор на мисълта и чувството у него не се пресушил. Общото самочувствие и самосъзнание, пуснало дълбоки корени в душата, се запазило, макар духът да е бил угнетен и обезсилен. Това самосъзнание се открива в интереса на народа към съдбата на своя пастир, в интереса към проповедите му, към цялата му дейност. И Софроний страда, мъчи се като праведни Йов, но не пада духом, а с още по-голяма енергия продължава да служи народу. Със своето мъченичество той прилича на християнските проповедници, които, въпреки гоненията и преследванията, са следвали неотклонно своя идеал и са били готови да се жертвуват за него. Ореолът на светец окръжава неговото чело. И с право той е нарекъл съчинението си "житие".

От литературна страна автобиографията има голямо значение. Тя е първото оригинално произведение в новобългарската литература и първата жива и реалистична картина на тогавашната българска действителност. Различните случки и перипетии из своя живот авторът излага вярно, искрено и правдиво без извъртания и изопачавания, без да скрие нещо, което би породило съмнение или би го изложило. В такъв вид съчинения авторите обикновено не могат да бъдат напълно обективни и спокойни към събития и случки, свързани с техния живот. Те често изпадат в субективизъм, стремейки се да изтъкнат моралните качества на своята личност. У Софроний не е така. Естественият и непринуден разказ у него се развива спокойно, без лирически отстъпления, без субективно отнасяне. Софроний излага всичко тъй, както е станало. Дори неговите чувства и настроения, въпреки покъртителните сцени, които рисува, не се изявяват открито. Те могат да се доловят само в тона на неговата реч. Тоя тон изобщо е тъжен, нерадостен. Само в редки случаи, когато рисува някой весел момент из своя живот или някое свое смешно положение, той напуща тъжния и сериозен тон и в шеговита форма, след като са минали премеждията и критическите моменти, преценява постъпките си и се смее на ума си, над себе си. Ето напр. как разказва той, когато се е криел 26 дни в един харем: "Подигна се един кадийски вик, писък, ала кой ги слушаше. Аз от страх побегнах при самая кадина, а она по нихное обичаи, обръщаше лице свое от мене - да я не гледам." С такъв шеговит тон той говори как излъгал веднъж турците: "Побегнах при татар-агаси аз със зелен калпак. Питат ме: Що си ти за човек? Да река владика есм, не дава ми рука, ами рекох: "Доктор сем." И они ме питаха за лекови и мене, како би возможно дадох им ответ."

Софроний не вниква в душевното си състояние и не описва подробно онова, което е изпитал в даден момент. Душевното му състояние може да се долови от действията и постъпките му след преживяното. Така, след като бостанджи баши няколко пъти чактисал револвера си, за да го убие, след като се опитал да го обеси на върбата, Софроний изпитал такъв страх, че вместо за два часа, за четвърт час взел разстоянието до с. Сигмен. "И тамо наскоро, казва той, изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогава ме съвзе страх и наченах да треперя като от тресавица." На друго място казва, че от страх и "недужная теснота" всички косми на главата му изпадали. Със сълзи на очи той оплаква своя живот, когато бил принуден посред зима и в тъмно и дъждовно време да бяга от Враца, да се скита немил недраг из планини и гори.

Най-хубаво, обаче, се откриват душевните преживявания на Софроний в индивидуалния му стил. Жив, изразителен и картинен е стилът му в автобиографията. Чрез възклицания, питания, тук-там и чрез сравнения Софроний изразява онова, което чувствува в даден момент. С естествения си и непринуден разказ, с изразителния си и картинен стил, автобиографията ще се чете всякога с жив интерес и увлечение.1

Софрониевите съчинения имат голяма цена и поради това, че са написани на простонароден език. Като дългогодишен народен проповедник и наставник, за да бъде разбран, Софроний се стараел да говори и пише на прост, достъпен за народната маса език. Навсякъде в неговите трудове се забелязва влиянието на живата реч, и то главно на родния му източнобългарски говор, а тук-там и на западния. В заглавията, в предговорите, в послесловията и всякъде, дето му падне случай, той пише, че превежда от гръцки и славянски на прост български език. Като застъпник на простия български език Софроний трябва да се счита за пръв представител на българската школа по повдигнатия по-късно въпрос за установяването на книжовен български език. Но Софроний не скъсва напълно с традицията. Църковнославянският език за него е свещен език. Както народът, така и той се е отнасял благоговейно към него, считал съчиненията, написани на тоя език, за народно богатство, а авторите им - за защитници на вярата и националността. Заглавията на съчиненията му и отделни думи и изрази в текста са написани на църковнославянски. В езика на Софроний се срещат гръцки, сръбски и руски думи, но най-вече турски. На много места той обяснява чуждите думи с турски, като изтъква и причините, които го карат да прави това: "Едино слабостию и невежество, скодоумiе моего; второе же краткости ради языка болгарскаго, понеже неможет бо исполнити болгарскы язык вся слова и наречей славянскаго языка; того ради положих и смесих няколико наречей и от турецкаго язика. Почто болгарскы народ в’та времена в турецкiй земли навикли есте выше турецкаго языка беседовати, а своето языка погубили от иноверных насилия." (Послесловие към "Кириакодромион").

Политическа дейност. - Софроний не е могъл да остане ням зрител на политическите събития, които се развивали около него при пребиваването му в Букурещ. Съзнал напълно колко дребнав и дори престъпен е стремежът към лично щастие и спокойствие, когато народът тъне в невежество и пъшка под тежко иго, чувствувайки в себе си от друга страна достатъчно сили и енергия за работа, като предан народен будител, като защитник и страж на народните идеали, той се стараел да извлече полза за своя народ от тия събития, да действува за подобрение на тежкото му положение. Въстанието на сърбите през 1804 г. и руско-турската война (1806 - 1812 г.) са подхранвали надежда у него за промяна на положението и за по-друга участ на народа. Особено силна е била вярата и надеждата му в Русия. Целият български народ през епохата на Възраждането е обръщал погледи към братския народ, очаквайки от него помощ и облекчение на положението си. Ако са съществували през известно време у нашите първи дейци негодувание и недоволство от руската политика на Балканите, то тия моменти не са били дълготрайни и не са могли да засегнат народната маса, която в мнозинството си очаквала спасение единствено от Русия. Заедно със Софроний в тая посока са работили и други двама българи - Атанас Николаев (Некович) от Тетевен и Иван Атанасов Замбин от Враца, които се смятат за първи представители на българския народ в Русия. В 1804 г. те заминават за Петроград, за да възобновят политическите връзки "по общополезни дела", т.е. да работят за подобрение участта на българския народ. Но без препоръчителни писма, без пълномощие, те не са могли да постигнат целта си, защото руското правителство не им се доверявало. Уверени, че само като се снабдят с пълномощия, от които да се вижда, че са представители на бълг. народ и че им е възложена народополезна мисия, ще могат да издействуват подкрепа за своята кауза, те се обръщат към свои познати в Враца с молба да поискат от епископ Софроний пълномощно до руското правителство. Такова пълномощно, дадено от най-висшия български духовен пастир, е било достатъчно, за да бъдат приети и изслушани от меродавни фактори. Дълго време те чакали, но поради размириците в България, не могли да получат никакво пълномощно. Поради липса на средства и поради развилите се военни действия между Турция и Русия, единият от тях - Ат. Николаев - с парична помощ, издействувана от руското правителство, дохожда във Влашко и тука влиза в връзка със Софроний и със своя приятел в Петроград. Той посветил Софрония в работата, с която се нагърбили двамата приятели, и го помолил да им съдействува. Софроний написал едно прошение, адресирано до ген. Горич, което Замбин се задължавал да предаде на генерала или на самия император. Прошението било написано на църковнославянски саморъчно от Софрония. Но изглежда, че Замбин не е бил доволен от него, защото не съдържало онова, което е било нужно, за да окаже по-силно въздействие. Недоволен бил и затова, че получил прошение, а не пълномощно, с което да действува сам, както и когато намери за добре. В едно писмо до Софроний той му обяснява от каква просба има нужда. Навярно по пратения му образец Софроний написва такава просба.

В нея той говори за бедствията на българите, за стремежа на гърците да унищожат божиите храмове, та християните да забравят своята религия, защото турците схващат, че българите никога не могат да бъдат предани, благонадеждни, познават тяхната храброст и мъжество и се страхуват от тях. Българите биха били действително страшни за турците, ако да разчитаха на каква-годе защита, обаче и досега провидението не е изпратило мощна ръка, която да заповяда да вземат оръжие и да се борят срещу тираните и разорителите на България, Тракия и Македония. По-нататък Софроний описва мъченията и изтезанията на бълг. народ, като разказва, че главна причина да забравят турците всека човещина е "ненавистта им към славянорусийската църква". Турците чрез грабежи, насилия, бунтове, тирания се стремят да променят религията си и да затвърдят по такъв начин властта си. "Однакоже народ наш, пише той, по привержености к вере и по преданности своей к едноверцам, надеется во первых на Бога, а потом на всеавгустейшаго Монарха всероссийскаго". Софроний изтъква, че по език и вяра българите се схождат с русите; те повече от всички други народи са предани към Русия и единодушно желаят да бъдат под нейна власт, но не могат да си изпросят това величествено покровителство. Той се обръща към Замбин от името на всички едноверци и го моли да напише прошение до Негово Императорско Величество, като приложи това доверително писмо, дадено му от името на неговите съотечественици и заедно с него, грешния; да падне пред стъпките на всеавгустейшия монарх и да го моли да се притече на помощ на гинещите под тежкото иго християни, та да могат, като се присъединят под премъдрото управление на всерусийския монарх, заедно с русите, да благославят небесния и земния цар.

Най-накрай Софроний от името на целия народ упълномощава Замбин, в случай, че царят възложи на никой от министрите да се осведоми за положението, да обясни всичко подробно, защото и той, както него, познава добре своята страна. Писмото е написано в 1808 год. и подписано "из Болгарскiя Области Епископ Софронiя вратчанскiй".

Замбин подава прошение до руското правителство, като прилага и пълномощното на Софроний. Руското правителство препраща документите на главнокомандуващия дунавската армия кн. Прозоровски за разглеждане и мнение. Но Замбин не е могъл да дочака резултатите от своето прошение. Той умира от туберкулоза в 1808 год. Всички негови вещи били продадени, а парите, с други ценни нища, изпратени на Софроний да ги предаде на близките му. Тоя факт свидетелствува за доверието и авторитета, с който се е ползувал Софроний пред руското правителство. Изглежда, че главнокомандуващият е дал най-добри отзиви за него, като го посочил за представител на целия български народ. За получените пари и ценни неща Софроний издал саморъчна разписка.

И след смъртта на Замбин Софроний продължавал да се грижи за облекчение положението на българския народ. Чрез Ат. Николаев той влиза в сношение с руското главно командване. Руската армия по това време стигнала до Каварна и обсаждала Силистра. Но поради липса на храна и фураж тя била принудена да се отдръпне и през зимата да прекара на квартири във Влашко и Молдова. Главнокомандуващият се погрижил за идната година да осигури успеха на военните действия в България и чрез съдействието на българите, които тъкмял да подигне срещу турците. За тая цел той влязъл в връзка с еп. Софроний, като разчитал на голямото влияние, с което последният се ползувал между българите. Софроний обещал своето пълно съдействие за успехите на руското оръжие, но обявил, че българите могат да въстанат само тогава, когато руските войски навлязат в България. Само тогава русите могат да разчитат, че българите ще са готови да ги снабдят с провизии и фураж, но с условие, щото войските сами нищо да не вземат и след помирението българите да не бъдат оставени в жертва на турците, както това се случило преди с морейските гърци (В. Златарски). В духа на това желание главнокомандуващият издава заповед, как да се отнася войската към бълг. население в завзетите области, а Софроний написва своя знаменит позив към бълг. народ.

Позив към българите. - Позивът почва с приветствие към българския род, към християните, които живеят на българска земя. След това Софроний възвестява, че е настъпил часа за освобождение. "Радуйте ся, понеже ето сега приходит радост общая на вся Болгариа: ето сега приближава спасение и избавление ваши. Ето сега видим и гледаме, как прифтаса милост божиа на беднаго рода вашето, - що е влял Бог милост в сердце благочестивейшему и великому государю императору Александру Павлович и повдигнал его да избави вас от таковое турецкое варварское мучителство. И ето сега приближава до вас крестоносно его войнство - ваши христиани братиа, да избавят вас от толикия беди; ето прииде оний светлий ден, що го чакате от четиристотин години!" Софроний дава кураж на българите, съветва ги да не бягат, да не се боят от русите, а да ги дочакат и да ги приемат най-благосклонно, защото те са техни братя и идат да ги освободят. Той ги съветва да не напущат градовете, селата и къщите си, но да се потрудят да им приготвят всичко, каквото е потребно: храна, ечемик, сено, колкото имат, и при това не присторно, а с вярност и любов, защото и те проливат кръвта си за отечеството, за светата божия църква, за братята и сестрите си, за да ги запазят да не паднат в робство, както българите от несъгласие и ненавист по между си са изпаднали в окаяно положение. Всеки християнин трябва "от уста своя да отдели хлеб свой и да угости их, а не да бяга при душманите турци." Русите не бият и не убиват като проклетите агаряни. Софроний уверява българите, че няма никаква загуба да понесат нито в стока, нито в имот, защото всичко, каквото дадат, ще им бъде изплатено от господаря. Той ще ги закриля и защищава. След като изброява мъченията, на които са подложени от страна на турците, той казва: "Ето това страдание ваше вниде в уши благочестивейшаго государя императора Александра Павловича и умилосердился на вас, и возжелал да избави вас от таковое лютое мучителство". Никъде, в никое царство няма такова мъчителство. На цяла Европа са известни страданията на българите; за тях се споменава във всички вестници. ,,Бягайте от вашите мъчители, любезнии христиани, каквот от лютаго и ядовитаго змия и притеците и сообщите се сас това христолюбивое войнство российское." Имайте русите, казва той по-нататък, като еднородни братя: вярно и любезно ги приемете във вашите домове, угостете и почетете ги. Но най-много съветва той своите сънародници да се пазят от предателство, да посочват без измама пътищата, по които иска да мине войската. "Ала най-вече, христиани, да ся пазите от юдиное предателство, каквото от огня гиенскаго. Да не буде никоему христианину, да упадне у таковий тяжкий грях, почто казнен хоче да буде и на тоя свят, и на оний: - понеже вяру свою христианскую предал ест на врага христианскаго." Изглежда, че по време на военните действия някои българи, под влияние на страха и заплашванията, са услужвали на турците, съобщавали им неща, каквито ставали в неприятелския лагер. Такива сведения Софроний навярно е имал от главната квартира на руските войски в Букурещ. Накрай Софроний изказва надежда, че, ако българите послушат тия съвети, ще могат в късо време да живеят "мирно и тихо", "в радост и веселие"2.

Позивът е оказал доста голямо въздействие върху българското население. На много места руските войски били посрещани най-радушно, услужвало им се, оказвало им се гостоприемство, посочвали им се пътища, дори им се съобщавало за разположението на неприятелските войски. Доволен от тоя прием, напр. ген. Турчанинов изпратил благодарствено писмо до врачанци.

Войната се свършва с Букурещкия мир. Надеждите на Софроний и на българския народ не се сбъднали. При все това грижите му не преставали. Той, заедно с неколцина първенци в Букурещ, се мъчели да облекчат положението на многото бежанци, надошли от България при оттеглянето на руските войски. Със съдействието на Ат. Николаев, представителя на бълг. народ пред главното командуване, "българския депутат", както го наричали русите, те сполучили да изходатайствуват от руското правителство българските бежанци да се настанят в новоприсъединената област Бесарабия. За грижите, усърдието и труда, които Ат. Николаев е положил за защита на бълг. интереси и бълг. население през време на войната и след нея, Софроний, ведно с неколцина българи първенци от Букурещ, му отправят в 1813 год. в знак на истинска признателност и благодарност една грамота, скрепена с техните подписи.

От всичко гореизложено се вижда каква политическа роля е играел Софроний през време на пребиваването му в Букурещ. Той е бил централна личност; около него се групирали всички по-интелигентни и по-събудени българи, които са си поставили за цел да работят за благото на народа. В негово лице руското главно командуване е виждало най-влиятелният и най-висшият представител на бълг. народ. Доколко пък е бил популярен между своите съвременници, се вижда от одата, написана в негова чест от тревненския учител Д. Попски (1813 г.).

Макар и израсъл всред некултурна среда и живял при условия, които са пречили за развитие на личността, Софроний е успял да прояви своите природни дарби, практически ум и опитност. Като учител, народен будител и общественик той е свързал на вечни времена името си с бълг. народ. Като книжовник той вече принадлежи на историята, но с някои от трудовете си, особено с своята автобиография - живия паметник на неговите и тия на народа страдания - той все още заема видно място между българските писатели.

Софрониевци: Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. - Почти едновременно със Софроний и в същия дух работят в северна Македония и други двама български просветители и книжовници - Хаджи Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович.

Йоаким Кърчовски е роден в с. Ослоневи, Кичевско, неизвестно кога, а умрял около 1820 год. Той учителствувал отначало в Кичево или Кърчово, оттам и името му "даскал Кърчовски", а след това в Кратово, дето отворил смесено училище, в което обучавал момичета и момчета на църковнославянско четмо и писмо. Като Софроний, и той се скитал по села и градове, служел в църквите по български и държал проповеди на народен език.

Кърчовски е напечатал в Будапеща четири книги: "Повест ради страшнаго пришествия Христова" (1814), "Мытарства" (1817), "Чудеса пресвятыя Богородици" (1817) и "Различна поучителна наставления" (1819) Тия книги са преводи или компилации от гръцки и славянски. В някои от тях се забелязва влияние на дамаскинската литература. Съдържанието им, както се вижда и от заглавията, е религиозно-нравствено. Във всяка от тях авторът изтъква, че е написана на простейший язик болгарский, ползувания ради простейших человеков и некнижних" и с подкрепа на негови сънародници. Само тоя факт достатъчно говори за пробудено национално съзнание, за новия дух, с който са надъхани съчиненията му.

Кирил Пейчинович е роден в с. Теарце до Тетово, неизвестно кога, а умрял в 1845 г. Той е ученик на Кърчовски. На младини е посетил Света Гора и Хилендарския манастир, където приел монашество. В 1801 г. станал игумен на Крал Марковския манастир "Св. Димитър" при Скопие, където престоял 18 години. След това със свои средства се заел да възобнови западналия манастир при с. Лешок, близо до родното му място, на който станал игумен. Лешочкият манастир е играл голяма роля в духовното развитие на северозападните македонски покрайнини. Той е станал просветителен център на цяло Скопско и Тетовско. Кирил Пейчинович не е изпускал случай при обиколките си из околните села да държи проповеди и поучения, да буди националната свяст и да просвещава народа.

Той е написал 2 книги: "Огледало" (1816) и "Утешение грешним" (1840), напечатани - първата в Будапеща, а втората в българската печатница на архимандрит Теодосий в Солун. И в двете книги се разглеждат религиозно-нравствени въпроси. Както Кърчовски, така и Пейчинович счита за нужно да подчертае в заглавието, че книгите са написани на "препростейным и некныжиым язиком Болгарским". Кир. Пейчинович си написал и надгробен надпис в стихотворна форма.

И двамата книжовници вървят по пътя, начертан от Софроний, и двамата са най-близки негови последователи. Със своята дейност и със своите трудове те се явяват представители на новото време, на новата възродителна епоха, защото се стараят да въздействуват върху народната маса в нравствено и просветително отношение, държат проповеди, сами откриват училища и обучават децата. Със залагането да се пише и говори на прост бълг. език те дават право на живата нар. реч да легне в основата на бълг. книжовен език. И двамата като урожденци на западния край пишат на западнобългарски диалект. В езика им може да се открие сръбско влияние. Макар написани на западнобългарски диалект съчиненията им били разпространени из цяла България и се четели от мнозина просветени българи.

БЕЛЕЖКИ:

1. Автобиографията е открита от руския професор В. Григорович и за пръв път напечатана във в. "Дунавски лебед" (1861, г. ІІ, бр. 55-61) на Раковски. Но Раковски не е обнародвал преписа така, както му бил изпратен от Григорович, а го изменил, като употребил свой правопис и обяснил в скоби някои "невразумителны" думи. След него В. Д. Стоянов препечатва в Пер. списание, год. I, кн. V и VI, житието, като прави нови изменения в него: дава го "със свой правопис" и го снабдява "с по-точна пунктуация". Трети професор А. Теодоров-Балан го напечатва в книгата си "Софроний Врачански" (1906), издадена по случай стогодишнината на новата българска печатна книга. Изданието на проф. А. Теодоров-Балан е направено по първите две издания. И проф. Теодоров-Балан е внесъл някои промени в правописа и пунктуацията. П. Н. Орешков при пребиването си в Петроград преписва житието от ръкописа, по който проф. Григорович го е съобщил на Раковски, и го издава в книгата си "Автобиография на Софроний Врачански" (Изд. на Бълг. академия на науките). Изданието на П. Н. Орешков е най-автентично. По него се води изданието на Мин. на нар. просвещение. Ръкописът трябва да се счита за Софрониев автограф, защото между почерка на написаната саморъчно разписка от Софроний, намираща се в Румянцовския музей, и почерка на снети страници от ръкописа има голямо сходство. [обратно]

2. Позивът на Софроний не носи нито дата, нито подпис. Вероятно е написан в 1810 год., както установява това, въз основа на исторически данни, проф. Златарски. За пръв път той е напечатан от Раковски във в. "Дунавски лебед" (1861 г.) без пояснения и коментарии. След него го напечатва В. Д. Стоянов по препис, даден му от бесарабски родолюбци. По изданието на В. Д. Стоянов го преиздава проф. А. Теодоров-Балан, а по това на Теодоров-Балан го издава Мин. на нар. просвета. В самото начало на позива фигурира името "Серафим, архиерей български". В. Д. Стоянов твърди, че Софроний се именувал Серафим, защото бил защитник на бълг. интереси през руско-турската война (1806-1812), т.е. ангел бранител на българите. А. Теодоров-Балан пък мисли, че Серафим е порусена форма на Софроний. По-вероятно е мнението на проф. Златарски, който твърди, че Софроний не е излязъл с истинското си име, дори не е поставил дата и място на печатането, защото предполагал, че позивът, като предназначен за българското население в самата България, може да попадне в турски ръце и по такъв начин да си навлече по-сетне непредвидени неприятности и опасности. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

М. Дринов. Стойко Владиславов - Софроний, епископ врачански, Псп., кн. V (1872 г.)

М. Дринов. Няколко забравени списания на Софроний Врачанскаго. Псп., кн. XII, 1884;

В. Д. Стоянов. Два новооткрити саморъчни трудове на Софроний, Псп., кн. XXVIII XXX;

А. Теодоров-Балан. Софроний Врачански. За стогодишнината на новата българска печатна книга (1806 - 1906). Бълг. Библиотека, бр. 8, изд. на Бълг. кн. дружество в София, 1906.

М. Попруженко. Очерки по исторiи возрожденiя болгарского народа, ІV Софроний Врачански, в Ж. М. Н. Пр., 1906.

Д-р П. И. Орешков. Автобиография на Софрония Врачански, Бълг. библиотека, бр, 9, 1914 г.

Д-р П. Н. Орешков. Няколко документа за Пазвантоглу и Софрония Врачански, в Сб., на бълг. акад. на науките, кн. III, 1914 г.

В. Н. Златарски. Политическата роля на Софроний Врачански, Годишник на Соф. университет, кн. XIX, З (ист. филол, клон) за 1922 - 23 год.

Б. Пенев. Доситей Обрадович у нас, Сп. БАН. кн. II, (1912), 73-112.

Б. Пенев. Автобиографията на Софрони Врачански, Сб. ,,Луи Леже". София, 1925, стр. 145.

Софроний Врачански. Избрани съчинения. Библиотека Бълг. книжнина, изд. Мин. нар. просвета № 2.

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Врачански, Софроний. Съчинения в два тома. С., 1989-1993.

Врачански, Св. Софроний епископ. Катехизически, омилетически и нравоучителни писания. С., 1989.

Киселков, В. Софроний Врачански. Живот и творчество. 1963.

Мутафчиева, В. Книга за Софроний. 1978.

Радев, Ив. Софроний Врачански. Личност и творчество. 1983.

---