Търсене

Регистриране

Посещения

9.png9.png1.png0.png2.png6.png

В момента

6
на линия

Партньори

 

Доли медиа студио
Доставчик на ИТ услуги
Български дарителски форум
Уча.се - Бърз, лесен и интересен начин да учиш
Чуйте новите български хитове в София
Съюз на слепите в България
Иван Вазов
Къща музей - Сопот
Национален литературен музей

 

 
 
 
Родена съм на улица „Гаврил Генов“. Живеехме в къщата на баба ми, която неизменно наричаше улицата със старото й име – „Христо Белчев“. Всеки път я питах – „Бабче, кой е Христо Белчев?“ – само за да ми разказва историята отново и отново. Историята започваше така – „Христо Белчев е мъжът на Мара Белчева…“

За баба ми, стара софиянка и пенсионирана учителка, един бивш министър на финансите изглеждаше много по-безинтересен от забележително умната си и красива жена. Така че историята беше за Мара Белчева. Родена в Севлиево на 8-ми септември 1868 година, тя завършва гимназия във Велико Търново и заминава да следва във Виена. След завръщането си в България работи като учителка в Русе и е най-ухажваната госпожица в града. Спечелва я Христо Белчев, парижки възпитаник, поет и политик – при това добър и в двете. Съпругът й бързо се издига до министър на финансите, двамата си купуват къща в София, която дострояват и преустройват, защото постройката е бивша турска административна сграда. Щастието им не продължава дълго. Мара Белчева остава вдовица на 23 години, след като Христо Белчев бил убит погрешка вместо Стамболов. Красивата вдовица става фаворитка в двора на княза и дори – твърди се – на самия Фердинанд, който имал отливка от ръката й. Мара живеела от пенсията, която князът й отпуснал и била придворна дама на княгиня Клементина, ухажвана от всички известни мъже по онова време – Стамболов, Рачо Петров. Тя говорела няколко езика, интересувала се от поезия и изкуство и празнодумието в княжеското обкръжение не било много интересно за жена като нея. Призванието, което търсела в този живот, открила една вечер, когато в дома й дошъл на гости Пенчо Славейков.

Останал недъгав от дете, когато замръзнал на пързалката (орисия, казваше баба ми), Славейков бил изключителен във всяко друго отношение – в писмата си Мара Белчева казвала, че цялата пъргавост от краката е отишла в главата му. В моите детски представи, а и до днес, тяхната любов е като приказка. Той, грозноват и особняк, който я запознал с най-умните хора на онова време, кръга „Мисъл“, насърчил я да превежда и да пише; тя, която го боготворяла, бдяла над него като майка и продала къщата си в отчаян опит да го излекува някъде в Европа. Славейков възпял своята любима в „Островът на блажените“ под името Силва Мара – по аналогия с родния й град Севлиево и първото й име. В „измислената“ биография на Силва доста от фактите съвпадат с тези от живота на Мара Белчева, но не и това, че е имала втори брак - с известен поет. Този брак всъщност никога не се състоял, но дълбоко символично стиховете на Славейков, написани от името на Силва, представляват Епиталамии – сватбени песни.

Едно щасте друго сбира;
две - за рожбата на трето,
две - за рожба на сърцето: 
двете то в едно събира.

Нов живот се с него почва, -
да е бистър, без утайка!
Женска чест - да бъде майка:
а от майка свят се почва!

И Славейков, и тя, имали по няколко нещастни връзки зад гърба си, познавали отчаянието на неосъществената любов и били свързани силно емоционално и чрез общите си интереси. Мара Белчева използвала познанството си с еврейския равин в София и чрез него поканила в дома си шведският професор Йенсен да учи български, за да преведе стиховете на Славейков на шведски и да му осигури кандидатура за Нобеловата награда за литература.
Връзката на Славейков и Мара Белчева - две необвързани, но толкова различни личности, предизвикала недоумение, неодобрение и открита враждебност. Пенсията на Мара Белчева била спряна, а Славейков бил освободен като директор на Народната библиотека. Огорчени и унизени, двамата избягали в чужбина, където той починал. Мара Белчева останала без Славейков, в немилост пред властта и без дом. До края на живота си живеела под наем, обожествявала Славейков, но като силна и красива жена и муза, не останала сама - до сетните й дни неин спътник бил пак поет, доста по-млад от нея. Последното, което направила приживе – сложила си червило.

Пак сама

О, дай ми Боже сила
света сама да нося
и милост да не прося
аз, никому немила.
На всички дал си мъки ,
Но сила на малцина.
О, дай да не загина
от обич и разлъка!

Къщата й за щастие не е разрушена, а все още си стои в началото на нашата улица. Затова пък гробът й е буренясал и отдавна изоставен. Но стиховете й са останали и вярата й, че щастието е възможно, отвъд… Това е нейния епитаф:

Не е от люлката до гроба само –
животът ни е скитник все на път. 
И със дела-надежди той на рамо
минава през гробовете отвъд.

 

 

 

 

 

 

Моля, влезте с потребителското си име и парола, за да видите или добавите нови коментари!
(You have no rights to post comments)