Търсене

Регистриране

Посещения

7.png9.png2.png2.png0.png2.png

В момента

1
на линия

Партньори

 

Доли медиа студио
Доставчик на ИТ услуги
Български дарителски форум
Уча.се - Бърз, лесен и интересен начин да учиш
Чуйте новите български хитове в София
Съюз на слепите в България
Иван Вазов
Къща музей - Сопот
Национален литературен музей

 

 
 

ДРАГАН ЦАНКОВ

Стилиян Чилингиров

web | Библиотека "Български писатели", т. II

Мястото му в нашето Възраждане. Образование в Русия и Австрия. Печатница в Цариград. - Българската колония в турската столица. - Русия и източното православие. Националните домогвания на българите. - Подбуди за унията. Случката в Кукуш. - Обявяване и край на унията, Йосиф Соколски. В Свищов, Русе, Видин и пр. - Българска мисия в Европа: Цанков и М. Балабанов. - Министър в свободна България. - Качества на публициста, стил и темперамент. - Историк, преводач и редактор. Оценка на личността

Мястото му в нашето Възраждане. - Отдал се само на политическа дейност след освобождението на родината си, в държавното и културното строителство на която взема живо участие ту възвеличаван като герой, ту преследван като зломишленик и пакостник, но винаги чувствуван между най-първите от първенците на своя народ, неговото дело през епохата на нашето възраждане остана почти забравено. И то не защото е заслужвало подобна участ, а защото интересите ни към събитията на днешния ден не са ни позволявали да надзърнем в страниците дори на най-близкото си минало. А надзърнем ли в тях, Драган Цанков ще се очертае пред очите ни с всички ония характерни белези на българския неспокоен дух, с който са се отличавали неговите съвременници, поставили благоденствието на българското племе пред сгодите на собственото си безбедно и безметежно преживяване. Тогава ще го схванем и като равен на малцината наши великани от възродителната епоха на българския народ, възвели неговата, челядна, обществена и черковна доброчестина до степента на култ.

Образование в Русия и Австрия. Печатница в Цариград. - Драган Цанков се е родил на 28 октомври 1828 г. в гр. Свищов. Първоначалното си образование добива в родния си град. Тъкмо когато е бил 12 годишен - през 1840 г. - Априлов и Палаузов сполучват да издействуват чрез Новоросийския генерал-губернатор 4 стипендии за българчета в Одеската семинария. Почти едновременно била издействувана руска помощ и от Александър Екзарх чрез руското консулство в Цариград. С нея са били издържани девици в руските училища. Така през 1847 г. само в Киев се настаняват 50 българчета от всички краища на България. Едни от тях се учат в гимназиите, а други в семинариите - и всички на руски държавни средства. Между най-рано пратените българчета е и Драган Цанков, който се е учил последователно в Одеса и Киев. Колко години е прекарал в тия два града, това още не е точно установено, както мъчно може да се каже в какъв тип училище е допълвал и разширявал своето добито в родината си образование. Знаем само, че след това заминал за Виена, дето също е отишъл да се учи. Тука той под влиянието на знаменития славист Миклошич се отдава на филологически изучвания, плод на които се явява по-сетне българската му граматика на немски език (Grammatik der bulgarischen Sprache), излязла от печат през 1852 г. във Виена, когато Др. Цанков е бил тъкмо на 21 години. От тази граматика, писана със съдействието на Кирияк Цанков, неведнъж се е ползувал, както свидетелствува проф. д-р Шишманов, и сам Миклошич в своите научни трудове. Все според него, тя й до днес не е изгубила своето значение, а проф. Бернекер я определя като "eine für ihre Zeit ganz vorzügliche Leistung"1.

От Виена Драган Цанков отива при брат си Антон в Букурещ и Галац, при когото преживява от 1848 до 1850 г. След като се губи още две години в Румъния и в Австрия, той се връща през 1852 г. в родния си град Свищов с намерение да открие своя собствена печатница, като донася със себе си и букви, и печатна преса. Ала оказало се, че това предприятие не било така леко, както той си го е представял. Преди всичко, трябвало да поиска разрешение от турското правителство, каквото не получил. Това го заставило да замине за Цариград с надеждата, че там чрез личното си ходатайство пред големите фактори на турската държава ще му се удаде да се снабди с исканото разрешение. Разчитал е и на съдействието, което ще му даде българската колония в Цариград, силата и значението на която се ценели от всички българи. И, действително, сполучил, макар и след дълги тичания и ходатайства, но не да открие печатницата си в Свищов, а в Цариград. На Цанков не оставало нищо друго, освен да пренесе печатарските материали от родния си град ида се залови за работа наедно със словослагателя Боян Мирков от Татар Пазарджик. Печатницата си настанява под храма на католическия манастир Сан-Бенуа на Галата, дето по-рано се помещавала печатницата на лазаристите, основатели на френското училище.

Българската колония в турската столица. - Запознал се отблизо с българите в турската столица, Цанков скоро се убеждава, че не би могло да се мисли за по-пригоден център от Цариград, който през това време едва ли не се е смятал от българите за тяхна негласна столица, отдето по-лесно и по-резултатно може да се въздействува върху покрайнините на българската земя.

А такъв център Цариград почва да става едва след гръцката завера - 1821-1828 година и Одринския мир - 2/14 септември 1829 г. Скоро българската колония се сдобива със своя, официално призната община. През 1848 г. пък - и със своя скромна черквица. Особено много се усилва дейността на тая колония, като става и по-разнообразна, и по-плодотворна след Парижкия договор, с който се приключи Кримската война от 1833-1856 г. "Тя беше - казва Марко Балабанов - оня важен център, в който дохождаха по разни направления да се стекат като из разни извори и се срещнат ведно не само всички негови болки, неволи и тъги под чуждо иго, но и всички негови задушевни въжделения при неговото растящо самосвестяване, всички негови упоителни мечти, всички златни сънища, всички горещи копнежи, всички утешителни кроежи на неговото по един или по друг начин приповдигане".

Такъв един копнеж постига и Др. Цанков с основаването на своя собствена печатница, откриването на която бърза да оповести с отделно печатно известие от 22/3 октомври 1857 г., в които между другото казва:

"Българският народ не имал досега книгопечатница, която да е можала доста да му посрещне най-законните и най-главните нужди. С това ние се изключвахме от другите народи, които се намират у турското царство, и това беше малко срамота за нашия народ, но да кажем правото, че тая погрешка не беше от великодушието на нашите господари, и най-много пък от Султана Абдул Меджида. Не, тая погрешка; ставаше от други".

Печатницата на Цанков ще бъде не само едно техническо заведение, но и една лаборатория на духа, в която ще работят едва ли не на еднакви начала и с еднаква ревност както съдържателите на печатницата, така и книжовниците отвън. Но, за да се извърши това по-успешно, Др. Цанков взема инициативата да се основе още същата година една ученолюбива дружина под името "Община за българската книжнина". Освен това, тази община си поставя задачата да подпомага българските училища и църкви с книги, да подпомага за събирането и разработването на народната ни книжнина, както и да подбужда учените българи да си изказват мислите по въпросите за нашата духовна и политическа свобода. За постигане на тия така широко начертани задачи общината пуща през 1858 г. един "Месецослов", в който Др. Цанков помества своя "Поглед върху българската история". След две години излиза втория "Месецослов" за годините 1858 и 1859 г. И двата месецослова се отличават със своя разнообразен и грижливо подбран материал. На следната година пък - 1858 - общината пуща първата книжка от своето списание "Български книжици", което просъществува цели четири години - от 1858 до 1862 г. За редактори то е имало: най-напред Д. Мутев, после д-р Ив. Богоров, Г. Кръстевич и пр. А сам Цанков, година след започване на списанието - 1859 - излиза със своя личен орган "България". Печатницата, издръжка на съдружнически начала с Боян Миркович от гр. Т. Пазарджик, се е помещавала под храма на католическия манастир "Сан Бенедето" на Галата. Едновременно Цанков е преподавал няколко часа седмично български език във френското училище на Бебек, което му дало възможност да се сближи с лазаристите. Това училище, благодарение на енергичния му директор Боре и на настъпилите след Кримската война условия, било посещавано от много българчета, дошли из разните краища на България.

Русия и източното православие. Национални домогвания на българите. - И тъкмо тия две причини - близостта му с лазаристите и новият политически курс, възприет от централната турска управа - заставят Цанков да се яви проповедник още с първия брой на своя в. "България" на една нова политическа и черковна ориентация, която, най-малко, ще обособи българите като отделен народ в пределите на турската йерархия с право на своя самостойна черква, с народна черковна история и с изгледи за политическа независимост. А тъкмо руската политика, към която бяха обърнати очите на всички българи до Кримската война, не даваше изгледи за такива придобивки. В желанието си да запази поне отчасти своето влияние върху балканските християни, почти заприщено с подписания в Париж през 1856 г. мир, Русия трябваше да обърне всичкото си внимание върху фенерската Патриаршия, обединителка на тия християни, към каквато народност и да принадлежаха те. Тя вярваше, че само чрез Патриаршията ще може да се бори с неприятелския лагер: с католишките и протестантски пропаганди, които заплашваха жизнената и мощна хомогенност на православието, закрили зад своите верски домогвания чисто политически и икономически задачи. За Русия, следователно, не оставаше нищо друго, освен да тръгне по същия път на своите западни противници и да обърне религията в средство на политиката.

Руската политика възприема религиозния принцип по отношение всички народи от православната вяра, принцип, който става неизменна традиция и крайъгълен камък във всичките й дипломатически акции. А 19 в. беше възвестил вече друг принцип, който не остана чужд и за българския народ, особено за по-първите му синове - тоя на националното обособение. Затова и техните религиозни копнежи за независима черква се явяват само маска за политическите им цели: те почват да виждат в църковната организация най-удобното средство да се обединят народните маси и да се даде на народа единство, което му липсвало. Искало се е само да се намери смелчак, който като демаскира чуждите политически домогвания под плаща на религията, да разкрие картите на българите, които чрез черковната си независимост бленуват да се самозапазят като народ, като самостойно цяло, а не като съставна част от друго, чуждо за тях единство, образувано в името на каквито и да било религиозни догми. И тоя смелчак се явява в лицето на Др. Цанков.

Живял в Австрия до и след борбите на полско-унгарската уния за държавна независимост, той не е могъл да не се зарази от нейните политически тенденции, както и от ония чувства на неприязън към руската политика, с които страдаха и умряха полските и маджарски борци за свобода. А тия въздействия над него не са се прекъснали и в родината му, дето намериха подслон под неволната закрила на турската власт около 2000 емигранти, начело с Лайош Кошут, генералите Бем, Дембински и др. Там по-отрано пък се подвизавал Чайковски, известен на широките народни маси с турското си име Садък паша, основател на прочутия казак-алай и страстен проповедник на федеративна турско-славянска държава под скиптъра на султана. Голяма част от тия емигранти се настаняват на турска служба, като приемат и мохамеданството; останалите пък се явяват пригоден елемент, особено поляците - и поради племенната си и езикова близост с българите - за чуждите иноверни пропаганди. Техният лозунг е, че всичко зло иде от православна Русия, който напълно хармонира с лозунга на българите: нещастията на българския народ се дължат предимно на православната фенерска Патриаршия. И от тия два лозунга се изковава трети: борба срещу Русия на политическа почва, като се измени макар за известно време на покровителствуваното от нея православие.

Не по-малко са повлияли и лазаристите върху решението на Др. Цанков да направи от българския църковен въпрос един въпрос не от вътрешно, а от външно политическо значение. Папата чрез тях се е надявал да разшири своята власт над Балканите, а западните Велики сили - чрез тази духовна власт на папата да направят по-мотивирана своята намеса във вътрешните работи на Турция, като същевременно отбият руското влияние върху подчинените на Турция православни християни.

Подбуди на Д. Цанков за унията. Случката в Кукуш. - Добре пресметнал тая кръстосаност на чуждите интереси, Цанков решава веднага, без предварителна и широка подготовка, въпроса за религиозната принадлежност на българите и чрез нея - за тяхната черковна свобода. Той знае, че колкото по-изненадано бъде поставен тоя въпрос, толкова по-голямо впечатление ще направи той и на едната, и на другата страна. Най-малко ще извади руската дипломация от инертността, в която се е намирала дотогава, като я застави да вземе по-активно и по-определено отношение към българите. Че е тъй, идат да ни подкрепят и думите му: - той прибягнал към нея като към "буря срещу бездейността на руската дипломация" (Матвеев, Болгария и пр. с. 101). А и папският престол, подкрепен от западните католически държави, особено от Франция, ще направи потребното, за да се дари българският народ с повече правдини. Няма да останат назад и протестантските държави начело с Англия, религиозните пропаганди на които спечелиха не малко привърженици и между първите българи. Има основания да се твърди, че техен човек е бил до известно време и П. Р. Славейков (Стамболски, Автобиография, I, 90). Защо, най-сетне, да не се прибегне и до това средство, когато се знае, че в миналото българските царе неведнъж са прибягвали до него, било в изгода на своя трон, било в изгода на българските държавни интереси и то винаги при остри конфликти с византийската черква, наследница на която се явява гръцката Патриаршия?

Не са изпуснати предвид и политическите интереси на Турция. Ориентирана към Франция, Цанков е дълбоко убеден, че тя, най-малко, ще погледне благосклонно на унията, която ще отдели българите от русите, и намесата на Русия в турските работи неминуемо ще прекъсне. По-нататък Цанков знае какво ще стане. Ако надделее западната дипломация, подкрепена от Рим, българската народност ще бъде припозната, макар и под лоното на друга черква; ако надделее Русия - Патриаршията ще трябва да отстъпи, което, в същност, значи пак официално припознаване на българската народност със свои собствени интереси и тежнения. Не ще съмнение, че по-изгодно от гледището на славянските и на православните успехи е второто решение, но и първото не е за пренебрегване. Трябва само да се чака сгоден случай, за да се откаже българският народ от Рим също тъй, както се отказаха по-късно армено-католиците, както са се отказвали някога и българските царе.

Отначало Цанков не открива своите планове за прегръщане на унията, но не се отказва от ловки агитации, особено между цариградските българи, било чрез печата, било чрез лични срещи с тях. Така той успява да събере около себе си младите, които пленявал, защото бил "откровен, свободомислещ, свободолюбив", качества, които рядко имали в онова време "някои хора". Тачели са го и са го уважавали също и старите българи: чорбаджиите, тежките търговци и банкерите. Той е говорел всякога "пламенно, убедително и искрено". Па и казаното от него било казано, и думата му била дума до там, че понякога правел впечатление на човек "дързостен и решителен" (в. "Съгласие")

В това време става едно неочаквано за българските първенци събитие, което оказва решително влияние върху хода на унията. Кукушани, недоволни от своя грък владика, срещу когото протестират от години подред пред Патриаршията с молба да им се прати други - българин, подават на 12 юни 1859 г. прошение до папа Пий IX, с което го молят да ги приеме в лоното на католическата черква. Цариградският патриарх се стресва от тази им постъпка и повиква при себе си първенците българи от Цариград. На тях той обещава, че ще ръкоположи българин за владика на Кукушката (Полянската) епархия. Цанков, който наблюдава всичко с трепетен интерес пише на 12 септември покрай другото и следното: "Но ако примерът, когото жителите на Поляна дават на сичкити ни Българе ся подражяй на сякаде, доброто ще стане главно. Тогава ние не само ще сме по-силни с подпорката и взаимното насьрдчавание, които сичкити наши българи ще си дадат, но още и което е превъзходно полезно за да не речем нужно за сичкият ни народ, Негово Святейшество Пий IX ще може да постави нашата църковна йерархия и с тоя начин да даде на нашето вероисповедно положение една твърда основа, връх която - под сянката на Августият Скиптър на Негово Величество Султанът - ние ще положим нашето доброденствие и нашата бъдна величина."

Но до официално обявяване на унията още не се пристъпва. Цанков се задоволява само с проповеди за нейната положителност, като пуща не само пламенни статии в нейна полза, но прибягва и до оборване авторитета на всички български първенци, които по една или друга причина не са за нея. А противниците й не са малко. Пръв се обявява против нея Гаврил Кръстевич с една статия в "Български книжици". А в едно писмо от 3 август 1859 г. до Т. Бурмов, като говори за лошото впечатление от проповедите в полза на унията, моли го да се обади и той, защото го смята "най-способен" да й се противопостави в печата. Против нея се обявява и Ботьо Петков от Калофер. Веднага взема страна срещу Цанков и Раковски. Докато по-рано го държи в течение на своите книжовни планове и намерения, сега той не може да намери думи, с които да го наругае и нахули в своя "Дунавски лебед".

Причините на тая опозиция срещу Цанков не са всякога от верски и църковен характер. Мнозина от неговите противници се обявяват и за врагове на унията чисто и просто от боязън да не би тя да предизвика разцепление в народните маси и с това да тури кръст върху току-що окопитилото се народно съзнание. Ако не е бил този страх, трябва да се предполага, че поне враждата между очерталите се два лагера - привърженици на унията и привърженици на православието - не би била толкова ожесточена.

Обявяване на унията; българската католишка община и Йосиф Соколски. - Цанков не чака времето да разреши сложения въпрос, а иска да изпревари събитията. Затова на 18 декември същата 1860 г. ведно с д-р Миркович и с повече от 2000 души българи подава молба на папския заместник. Държат се възторжени речи и от двете страни, започват се хвалебствия, пее се Te Deum и пр. В продължение на 6 дена, благодарение енергията на Цанков, долният етаж на една армено-католическа къща се обръща в храм и на 25 декември се извършва първата католическа служба. Още същия ден армено-католишкият патриарх Хасун уведомява министъра на изповеданията Али паша за станалото и го помолва правителството час по-скоро да припознае българската католишка община.

Ако и да е било очаквано от цариградските българи, обявяването на унията произвело потресно впечатление. Почти всички се питали дали наистина е станало то и са се мъчили да обмислят начините и средствата, чрез които би се осуетил по-нататъшният и по-широкия успех на тази постъпка. Три дни подред се е движила на тълпи на тълпи безкрайна върволица от български еснафи, търговци и работници по улиците на Фенер, всички обхванати от безпокойство и грижа за народното дело. Най-сетне, на 22 декември, Иларион свиква голямо събрание от общинарите, комисарите и от по-бележитите търговци, еснафлии и младежи, които осъждат водачите и причинителите на унията. Разискват и съдържанието на едно възвание към българския народ, с което го подканят да не последва заблудените свои синове.

Страшно се разтревожва наново и руската дипломация, която почва да чувствува, че губи почвата под нозете си. И, за да изпълни своя дълг, тя се залавя на всяка цена да запази ценните връзки на Русия с източните православни народи, особено с българите, които връзки са образували винаги същината на руското влияние върху сърелигиозните народи на Русия.

Но Драган Цанков не само продължава да упорствува - той отива и по-нататък, дълбоко уверен, че неговото предприятие ще го доведе непременно до очакваните резултати. Пък и няма от какво да се бои: сам той и другарите му са вече под закрилата на папата и на Наполеон дотам, че той вече може свободно да открие фронт и на турците, към които по чисто тактични съображения е гледал да бъде винаги угодлив - те не могат да му спрат вестника, нито да му закрият печатницата, защото тя се намира в оградата на католишкия манастир, следователно, намира се под покровителството на Франция. И с тая увереност той, начело с Евгений Боре завежда след три месеца Йосиф Соколски в Рим, дето последният бива ръкоположен за архиерей. Папата им обещал да го направи и патриарх на българите, но тогава, когато униатите стигнат до 500 хиляди души. Въпреки това, обаче, бератът, издаден от турското правителство, го произвежда своеволно за такъв.

Сега всички условия за затвърдяването на унията са налице: тя не само има свой духовен началник, не само е припозната от официалната турска власт, но се ползува и със симпатиите на всички западни велики сили. Едничкият й главен недостатък е, че начело е поставено лице, което със своята простащина, неодялани маниери и почти класическо невежество почва да отблъсва от себе си и униати, и католици. Раздвижва се още повече и руското посолство, което решава на всяка цена да премахне Йосиф Соколски от заемания пост и тъй да запази влиянието си над българите, като с една смела постъпка ги отърве от един нежелан натрапник. С тая смела постъпка се натоварва драговолно П. Р. Славейков в съгласие с руския посланик Лобанов-Ростовски. Той отива при Соколски, с когото се познавал отколе, представя му се за верен човек и му съобщава, че целият български народ заедно със заточените владици приема унията и го припознава за български патриарх. "След туй го поканил да идат на събранието в Буюк-дере, дето всички го чакали. Трябвало, обаче, Соколски да си вземе грамотата от папата и берата от султана, за да се прочетат. Без да се досети, Соколски взема книжата в една чанта и двамата стари приятели тръгват за уреченото място. Една лодка, приготвена от руското посолство, чакала на морето. Тая катерка вместо в Буюк-дере ги извежда в един руски параход, нарочно приготвен от Найден Геров, руски консул в Пловдив, и други българи, руски възпитаници. Щом приятелите влезли в парахода (6 юли), последният вдигнал котва и потеглил за Одеса." Според едно допущане това отвличане е мнимо: то е станало със съгласието на самия Соколски, който самоволно се бил отказал от униатството (Н. Станев, България под иго, с. 241-242). Скоро в руското посолство се отказва тържествено от унията и Драган Цанков (1862-1863 г.), последван и от другите видни членове на униатската черква, за да станат отново те нейни най-ревностни крепители и борци за независимостта й от цариградската Патриаршия.

Край на унията; ролята на Цанкова. - Тълкувана различно тая постъпка, тя докарва не малко неприятности на Цанков, срещу които може да устои само един твърд характер и едно бистро и съзнателно пресмятане на обстоятелства, както и едно чудовищно търпение да се дочака желания край на така рисковано предприетото дело. Едни са отдавали унията на чисто користни подбуди, други на Цанковото желание да играе роля, ако ще и пакостна за родината си, трети на инат и озлобление. Раковски пък в "Дунавски лебед" го нарича, просто на просто, "недостойнаго подкупника и придателя отьчьства, заблуденаго Лъже-Българина". А в същност нито едното, нито другото е било вярно. Много от неговите съвременници и то тия, които го познават най-добре, твърдят, че той не е получавал дори парична подкрепа за вестника си от лазаристите. Инак той не би го отстъпил през м. май 1861 г. на Хр. Ваклидов, за да го поеме наново през април 1862 г. Сега Цанков наистина е получил някои и други помощи от униатската община, главно от поляците, но те са били толкова незначителни, че той се вижда принуден да спре вестника си през 1863 г., след като изкарва четвъртата му годишнина. Често Цанков е нямал и 5 пари, за да мине моста. Така беден става и брат му Стамат, който изждивява за издаването на "България" всичкото си състояние от 50,000 гроша. Цанков никога не е бил човек, който се подкупва. Бил, обаче, "решителен и инатин" (в. "Съгласие"). Като "изпитан патриот го смята и Ат. Илиев (Спомени, с. 175). Далеч е от мисълта да допусне у Цанков каквато и да била користна заинтересованост в делото на унията и неговият съвременник, съидейник, а известно време и върл противник П. Р. Славейков.

Изиграли така ролята си в църковния въпрос, а, може би, останали и без средства, Цанков и другарите му се виждат принудени да подирят служба от турската държава, на която не малка услуга пренесоха със своята дейност, като волно или неволно улесняваха нейната игра между западните сили, Русия и Патриаршията. Миркович заема длъжност във Видин, а Драган Цанков в Свищов. Само Хр. Ваклидов излиза вън от пределите на Турция и отива в Браила, дето почва в. "Българска пчела".

Чиновник в Свищов, учител в Русе, моавин във Видин, Ниш и пр. - Служебната кариера на Цанков е твърде капризна и мъчно може да се установи, при съществуващите данни за живота му, нейната хронология. В Свищов той заема длъжността драгоманин и директор на паспортите (пашпорт меймуру). На нея седи, докато се образува Дунавската област (Туна вилаети), в седалището на която - Русе - бива повикан от нейния управител Митхад паша със задача да основе печатницата на областта и да поеме ръководството й като директор. Скоро след туй бива назначен за инспектор при управлението на турските параходи по Дунава. После става действителен член на провинциалния апелативен търговски съд в Русе. Ако пък се съди по "Разписки на учителите и служители общински за 1867 г." запазени в Русенската митрополитска архива, връзка № 1, Драган Цанков е учителствувал в Русе от 5 януари същата година до 10 януари 1868 г., - точно година и пет дена. За тая си служба той е получил всичко 8405 гр., вън от други 1000 гр., които му били дадени за жилище и за дърва (разписка от 28 ноември 1867 г.). Трябва да се предполага, че е заел тая длъжност, след като е бил освободен от по-раншната. А причините за освобождението му са били налице: ведно с Бурмов, Т. Икономов и други будни българи и той чрез в. "Курие д'ориан" се обявява против проекта на Митхад паша от 1867 г. за отоманизиране на българските училища и по тоя начин става един от главните виновници за неговото пропадане, следователно, и за осуетяване на широките Митхад-пашови замисли. Но, въпреки туй, когато през 1858 г. турското правителство замисля да назначи двама моавини българи (помощници на мютесариф, длъжност приблизително съответна на нашата окр. управител), Цанков бива изпратен във Видин, а след туй в Ниш. Такива моавини, освен в тия два града е имало още само в градовете, Цариград, Русе и Пловдив - отстъпка направена от турското правителство на българската рая било поради зачестилите вече въстания, било поради борбите й за самостойна черква (Вж. моята Поморавия и пр.). Обаче тази му служба се прекратила с уволнение. А уволнен е бил, "защото залягал да се уредят българските училища, а по някъде изпъдил някои учители, които на сръбска книга децата учили" (в. "Съгласие").

Сега на Цанков не оставало нищо друго, освен да се върне пак в Русе, дето е имал широки връзки, и да се отдаде като бивш съдия на адвокатство, а може би и на учителство. След това го виждаме учител по български език в отоманския лицей на Галата Сарай, а по-късно на 1875 г., не цензор, както се твърди обикновено, а чиновник в писалището, което се намирало под ведомството на Външните работи, дето заема опразненото от Н. Генович място, пратен за драгоман в Херцеговина (Стамболски, ІІ, 352). През 1873 г. пък, когато се учреждава смесеният екзархийски съвет, бива удостоен от сънародниците си с избора за член на "тази важна наша духовно-национална организация" (С. С. Бобчев). А през 1875 г. бива избран за председател на българското читалище в Цариград (Стамболски, II, 343).

Като чиновник по печата Цанков се държал извънредно независимо: той нито за минута не е забравял, че е българин и че е длъжен чрез службата си да спомага на своята родина. Така напр., той е позволявал да се пише в българските вестници почти всичко, което е в изгода на българщината, и през негово време не е бил спиран почти нито един вестник. Стълкновенията му понякога с българските редактори са били правени повече от тактически, отколкото от принципни съображения: трябвало е, най-сетне, турската държавна власт да вярва, че има в негово лице един ревностен и бдителен чиновник. Ето защо нему "като прегледвач на българските вестници в писалището на печата се дължи, дето във време на Средногорското въстание през 1876 година, издаваният в Цариград през същата година вестник "Ден" можа най-напред да обнародва всичките злосторства на турските редовни и нередовни войници, както и много остри статии против турското правителство" (Критика на Българский периодически печат, сп. "Мисъл").

Българска мисия в Европа: Цанков и М. Балабанов. - И за тая си служебна дързост Цанков щял да плати скъпо, ако ден преди това не бил заминал за Виена, със задача да изпълни ведно с Марко Балабанов мисията си пред чуждите дворове. А тази мисия се налагаше като едно от най-главните средства, ако не и единственото, с които се искаше от страна на всички българи намесата на великите сили, особено на силите, подписали Парижкия договор, във вътрешните работи на Турция, влошени до невъзможност след баташките кланета. За нейното ускоряване спомогнаха до голяма степен и резултатите от мисията на Скайлер. Описаните от него жестокости на турците произвеждат такова потресно впечатление в Англия, че английският посланик Елиот е трябвало по нареждане на правителството си да прати консула Беринг, за да провери изнесеното в Скайлеровата брошура. Беринг, след като обходил пострадалите места, потвърдил описаните от Скайлер жестокости. Неговият рапорт направил впечатление не само в Англия, но и в Цариград. Затова и управляващите турски кръгове около Високата порта побързват да издадат на два-три пъти амнистия за освобождение на подозираните затворници, за вдигане на бесилките и за спиране на смъртните присъди.

Мисълта за изпращане на българска мисия в странство се заражда най-напред в главата на екзарх Антим І. Той определя и лицата, които трябва да се изпратят при чуждите дворове и дипломати, а именно, Марко Балабанов и Др. Цанков. На тях посочвали и всички, както измежду по-известните цариградски българи, така и тия от провинцията, "които без да са посветени изцяло в тайната, били просто на мнение, че трябва да се изпрати една българска делегация" (Страница от политическата история на България, с. 75) Лично Цанков се предпочита по няколко съображения: 1. защото се е разкаял и станал православен - на това щяло да се погледне добре от руския Св. Синод; 2. защото е бил член на екзархийския съвет; 3. защото представителите на западните държави го смятали още за католик, а пък на делегацията предстояло именно да се яви пред католишки царе и министри; 4. защото и генерал Игнатиев дал съгласие за избора му (Стамболски, II, с. 473-474) и 5. защото Цанков, като чиновник по печата, е имал възможност да събере подробни сведения, които, според свидетелството на Ат. Илиев, предавал своевременно на българските и на френските вестници в Цариград (Спомени, с. 171).

Цанков и Балабанов се срещат във Виена, от гдето заминават за Париж и Лондон. В последния град те били приети от Гладстон и имат случай да се убедят в дълбоките симпатии на английското обществено мнение, проявени в множество митинги и дарения за пострадалите българи. В Русия пък делегацията бива удостоена от император Александър II с честта да бъде приета на аудиенция, тя чува от устата на августейшия владетел буквално следните думи:

"Аз обичам мира и желая да се свърши всичко миролюбиво. Не зная какво мислят да правят другите в случай, че Турция не приеме доброволно това, що й се предлага, но аз няма да се задоволя този път с голи думи и с голи обещания. Ако работата не се свърши миролюбиво, както аз желая това от все сърце, и ако другите се задоволят само с думи, ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще изпълним длъжността си. Съобщете това, което ви казвам, на ония, които ви са изпратили". (Страница и пр., с. 372).

Цанков - министър в свободна България. - Скоро след това двамата делегати, свършили така успешно своята мисия, биват повикани от надлежната руска власт да вземат участие в гражданското управление на освободена вече България: Марко Балабанов за вицегубернатор в Свищов, а Драган Цанков в Търново. В учредителното събрание той бива избран за депутат. Като такъв той взема дейно участие като един от водителите на либералната партия при приемането на Органическия устав, който по негово предложение бива преименуван на Конституция. После за малко време бива окръжен управител във Варна и след туй - търговски агент в Цариград. При третото министерство поред става министър председател и министър на външните дела и изповеданията, (от 24 март 1880 г. до 28 ноември, с. г.), а подир - в следния кабинет на П. Каравелов - само министър на вътрешните дела и то за кратко време - от 28 ноември 1880 г. до 17 декември с. г. Но макар и достигнал до такова високо положение, той не се самозабравя. Затова, когато се извършва преврата през 1881 г., той предпочита да стане главен учител на софийските основни училища, вместо само да политиканствува. Обаче в началото на следната (6 февруари) година той бива арестуван в 4 часа сутринта и почти гол заточен във Враца. Стражата дори не му позволила да си вземе връхна дреха. Какъв е бил режимът, при който е бил поставен Цанков в провинцията, може да се съди и от факта, че той е бил обявен за луд със служебен протокол. Но макар и тъй, тоя луд човек сполучва в скоро време да направи от враждебния нему град своя политическа крепост, която му остави вярна дори до днес. И когато едва ли не направо от "лудницата" бива повикан през 1883 г. да поеме в ръце съдбините на родината си като председател на нейния министерски съвет и министър на вътрешните работи, нему се устройва в София такова посрещане, каквото никому не е бивало устройвано, не само дотогава, но и по-сетне. На тоя висок пост Цанков стои от 7 ноември 1883 г. до 29 април 1884 г., като управлява едновременно още две министерства: на вътр. работи и на общ. сгради. Когато се образува нов кабинет в Търново, веднага след преврата на 9 август 1886 г. той бива два дена министър без портфейл в първото тогава привременно правителство, съставено от митрополит Климент след свалянето на княз Александра, за да стане скоро след туй емигрант при Стамболовия режим в Цариград и Петербург. От изгнаничество се завръща на 24 декември 1894 г., посрещнат на Софийската гара също по небивало тържествен начин. До смъртта си той е бивал избиран няколко пъти за народен представител, макар през 1897 г. да отстъпи другиму шефството на основаната и ръководена от него прогресивно-либерална партия. Почина на 11 март 1911 г.

Качества на публициста, стил и темперамент. - Макар и да прекарва живота си в извънредно буйна, капризна и всепоглъщаща обществено-политическа дейност, Цанков нито за минута не изпусна перото из ръката си. То сякаш му трябваше, за да подчертае друга страна от своята разнообразна и богато надарена природа - дотам Цанков общественикът не прилича на писателя. Колкото първият е буен, решителен, дори сприхав, толкова вторият е пресметлив, дори изискан и оглезен. Днес вече с положителност може да се каже, че най-необузданите и безогледни в нападките си статии, печатани в "България" през време на унията и преди нея, не са негови: - те са писани от католишкия свещеник отец Фавериял, а Цанков и сподвижниците му са ги само превеждали на български (в. "Съгласие"). Но и в тях, както и в обществената си дейност той поставя на пръв план интересите на българщината, без, обаче, при нейните исторически аргументации да прибягва до фантазиите и крайностите на Раковски. Инак неговата, помената вече, българска граматика не би била така ласкаво преценявана от авторитетни учени, каквито са Миклошич и Бернекер. Убеден в нуждата от чистота, изразност и правилност на езика, Драган Цанков не можеше да се увлече подир езиковата теория и практика на един Раковски, въпреки близостта си по-рано с него. Нему не влияе също и незиблимия авторитет на тоя езиковед и писател, наложил се не само върху хората на перото, като дава свой отпечатък дори на художествените им произведения, но и върху по-първите ни интелектуални сили, които и в частната си кореспонденция спазват точно неговите правила и установления.

Цанков малко го интересува произхода на нашия език, той не се трогва и от славната му старинност, която Раковски прехвърля далеч зад хилядолетията. Какво от всичко туй, когато с вкоченелите форми на отдавна миналото ние се виждаме безсилни да съобщим нашите мисли на другите по един ясен и вразумителен начин? Езикът не е средство да се връщаме назад, а да вървим напред. Щом като е така не бива той нито да замръзва на едно место, нито да прави поврати към началния период на своето развитие. Последното може и трябва да имаме предвид, само дотолкова, доколкото е в състояние то или да обогати лексикалния му състав, без да убива неговата живост, или да ни осветли пътя на историческата му съдба. Опитаме ли се да сторим противното, това значи да преливаме новото съдържание на нашата мисъл в архаични, изоставени и вече непригодни за нея форми. Това тъкмо значат и цитуваните вече думи на Цанков: "ние говорим за да вдъхнем в духът на другите една мисл точно тъй както ний я зачнуваме".

И Цанков остава докрай верен на тия свои схващания. Езикът му, еднакъв по лексикален състав с тоя на живата български реч, бъдещето развитие на която проникновено долавя, се придържа строго и о синтаксиса на нейните изказни форми. Затова и статиите на Цанков във в. "България" не съдържат нито един от елементите от съвременната му скована книжност. Фразата, естествена и плавна, излиза леко из перото му тъй, че сякаш той не съчинява, а говори, беседва и поучава. Затова и стилът му е образен, игрив и блика от всички ония качества на народния говор, без които мисълта не би била внушение, а само едно просто съобщаване.

Хубавата, сочната, игривата и изненадващата фраза, много пъти цветиста като фразата на изисканата художествена реч, е неговата голяма любимка. Нея той пуща в ход и при най-незначителни поводи, винаги подплатена в известна мяра с хумор и сарказъм. Чрез тях Цанков умее не само да осмива, но и да хапе своите не твърде угледни противници. Той добре съзнава силата на това стилно оръжие и разточително си служи с него при всички възможни случаи, разчел добре впечатлението, което ще направи то и на тия, срещу които е насочено, и на ония които, като безучастни зрители, присъствуват на неравния му двубой, и симпатиите на които иска да отвлече към себе си. Цанков интуитивно долавя, че на всеки факт може да се противопостави друг, на всяко съображение друго, изковано от хладния разсъдък, но на едно не може да се противостои - на духа, който носи словото, и тъкмо с тоя дух импонира той на своите съвременници. Но тая ирония и тоя сарказъм отиват неведнъж до хула и цинизъм, щом се срещнат с логическата или нравствената недобросъвестност на другите. В такива случаи той не се стеснява да изрече и думи, мястото на които не е в никое порядъчно общество, още повече в страниците на книга или вестник. Впрочем, липсата на подбор в думите е обща болест на времето; от нея страдат почти всичките ни доосвободителни книжовници, а особено публицистите.

За щастие Цанков не твърде често изпада в тая крайност. И тя повече характеризира неговия темперамент като човек, неспокоен и раздразнителен, отколкото неговия стил като писател. Стил, който напълно индивидуален, прави от публицистичните му статии полубелетристични и му дава правото на място между най-първите представители на родното ни слово, както и на зачитане наедно с проникновените предтечи и създатели на днешния ни литературен език, извлечен из живата съкровищница на българските народни говори.

Цанков като историк, преводач и редактор. - Но Цанков се проявява и като историк. В "Месецослов" за 1857 г. той печати "Един поглед върху Българската история", който през 1866 г. влиза в неговата "Българска история", второ издание (за първо се смята уводът). Тя се състои от три части : 1. Въведение, в което се разглежда историята до Христа; 2. Българското царство покрай Волга или Голяма България; 3. Българското царство покрай Дунава. В последното царство различава четири периода: първий -българите се затвърдяват на Балканския полуостров; вторий - българите на Аспарух и на четвъртия Кубратов син се съединяват: стават сила. Столицата им е Шумен; третий - най-славният: християнството при Борис, уголемяване на земите и развиване на книжнината при Симеон "са три работи, с които българский народ станал на реда на Европейскити народи, в пьрвото им християнско образование". През четвъртия период "Българското царство пак било хванало да си достига първата слава. То ся привзело от турцити, на които в онова время никой не можел да им стои на среща, и си останало и до днешний ден у тях."

След Паисиевата история, която Христаки Павлович издаде под името Царственик, се явяват осем учебника по българска история, от които два - на Добри Войников и на Др. Цанкова - добиват най-широко разпространение (Мишев, 327) и дълго време служат за учебници в училищата. Освен това те са написани и по-критически.

Цанков издава през 1874 година и своя превод "Тъмниците ми" от Силвио Пелико, в който сякаш е предчувствувал своята участ като борец за правда и свобода, а през 1876 г. печата своята книга La Bulgarie, писана наедно с М. Балабанов и предизвикана от мисията им в Европа. Няколко години преди смъртта си пък издаде в една малка брошура няколко свои статии върху българската конституция.

Известно време Др. Цанков редактира съвместно с П. Р. Славейков и С. С. Бобчев цариградското "Читалище", в което пръв той повдигна въпроса за ползата и необходимостта от забавачниците. Редактирал е и особения отдел на това списание под име "Ръководител на основното учение" (1874). Излезли са всичко 24 книжки - по две на месец. В него, както и в законопроекта си за народното просвещение, внесен в камарата през 1901 г., който предизвика многолюден учителски събор в София, той подържа идеята за необходимостта от тясно сближение между народа и неговото учителство.

Др. Цанков е и един от първите редактори на в. "Източно време", основан през 1874 г. от Ж. Лафан Ханли. Като признание на тия му книжовни заслуги той бива провъзгласен за почетен член на Българското книжовно дружество, отсетне Академия на науките, в списанието на което е също сътрудничил.

Оценка на личността. - Как е гледало мнозинството от съвременниците му и от поколенията на Др. Цанковата най-противоречиво оценявана дейност, иде да ни свидетелствува особено красноречиво прозвището му дядо, дадено, освен на него, още само на П. Р. Славейков. Но и за противниците си той е една изключителна личност. Сам Стамболов, който по-късно го застави да изгнаничествува, му посветява особено стихотворение, от което се хвърлят в очи следните два стиха:

О, братя мои, злочести, светец е помежду ни,
Паднете на колене пред чудния му лик!

Защото за всички Цанков е бил една важна личност, с душа изпълнена от ревност за благото на България. В неуморната му полувековна дейност може да има някои грешки, но винаги той е бил (казано е беше) горещ родолюбец, смел борец и неуморим ратник. Цанков не се е преломил никога и не се е поддавал на нищо друго, "освен само на едно влечение - да защищава интересите на отечеството си" (Бълг. сбирка, г. XVIII, кн. 4, с. 291).

Изключителна личност от първостепенно значение за нашето културно и политическо развитие го смятат и чужденците. Нека за подчертаване на това си твърдение да свършим тука само със заключителната бележка на в. Slavisches Tagblat:

"В лицето на Цанков се въплътява едно минало; една епоха, пълна с най-чиста любов към родината и искрена оценка на нейните интереси. Хората, които, действуваха в оная епоха, се отличаваха със своята неуморна енергия и със своето безкористие. Един хубав пример за потомците!"

На този принцип Цанков остана верен през всичката си дейност като български държавник. Той запази своя топъл интерес към съдбата на родината си и тогава, когато се оттегли от активна дейност. И този интерес не отслабна до последния момент на живота му. Малко безизкуствен в своите маниери и изрази, той беше винаги искрен в намеренията си и, консеквентен в действията. Шейсет години работи за обществена полза ту тук, ту там, заема най-видни положения, но действуваше винаги честно и се запази като характеренчовек. Пак един великолепен пример за сегашния и за бъдещите периоди на българската политическа история". (България, г. XIII, гл. 53, 2 април 1911).

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. "Отлично постижение за своето време." (нем.) [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Раковски, Г. С. Няколко речи о Асеню Първому, 1860.

Политический процес на Драган Цанков. С., 1883.

Славейков П. Р. Размишления върху положението. С., 1886.

Матвеев, П. Я. Болгарiя после Берлинскаго конгресса, историческiй очерк. С. Петербург, 1887 г.

Иванов, Ю. Българский периодически печат от възраждането му до днес София, 1893.

Из живота на Др. Цанков. - Съгласие, г. І, бр. 19, 1894.

Икономов, Т. Мемоари. Шумен, 1897.

Бурмов Т. С. Българо-гръцката църковна распра. 1902.

Балабанов, Марко Д. Страница от политическото ни възраждане. С., 1904.

Кончината на Др. Цанков: надгробни речи и статии от д-р С. Данев, Вл. Шишманов, Ячо Бръшлянов и С. Чилингиров. - България, г. XIII, бр. 46, 1911 г, бр. 53, с. г.

Радев, С. Строителите на съвременна България. София, 1911.

Бобчев С. С. Драган Цанков. - Летопис на Бълг. академия на науките, София, 1914.

Кутинчев, Ст. Печатарството в България до освобождението. С., 1920.

Арнаудов, М. Иларион Макариополски. С., 1928.

Шишманов, проф. Ив. Д. Драган Цанков (1823 - 1911). - Българска мисъл, г. III, кн. 1, 1928.

 

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. С., 1975.

Ковачева, Маргарита. Драган Цанков - общественик, политик и дипломат до 1878. С., 1982.


 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови