Търсене

Регистриране

Посещения

7.png9.png2.png2.png0.png5.png

В момента

3
на линия

Партньори

 

Доли медиа студио
Доставчик на ИТ услуги
Български дарителски форум
Уча.се - Бърз, лесен и интересен начин да учиш
Чуйте новите български хитове в София
Съюз на слепите в България
Иван Вазов
Къща музей - Сопот
Национален литературен музей

 

 
 

Добри Харалампиев Зарафов (1882-1945) е български писател, известен под псевдонима Добри Немиров. Председател е на Съюза на българските писатели в периода 1937-1940 г. [1]

Биография

Добри Харалампиев Зарафов е роден на 3 февруари 1882 г. в Тутракан, но веднага след раждането му, семейството му се установява в Русе. Впоследствие, Русе е отбелязван като родно място на писателя от неговите биографи.[2]

През 1902 година започва да публикува в периодичния печат разкази с псевдонима Добри Немиров. През 1914 г. издава първата си книга „Разкази“, с която бързо си печели славата на талантлив белетрист. По време на Първата световна война Немиров служи във военните редакции на списание „Отечество“ и „Военни известия“, вследствие на което издава книги с военни разкази — „Нови дни“ и „Разкази на редника“, в които рисува душевния потрес у българския войник от материалната и духовна разруха на страната.

 

Добри Немиров пред родната си къща, 1920 година

Добри Немиров става „един от ратниците“ за установяване на добросъседски отношения между българския и румънския народ на почвата на културата. „Моята мисия е да извърша нещо за взаимното опознаване на между румънския и българския народ е мисия, продиктувана от въпющата нужда да се разчисти пътят към доброто и светлото. Аз не съм политик и не съм свикнал да се ползвам от средствата на политиката, но аз съм човек и знам колко ценни са добродетелите и честния и самоотвержен културоносител“. В трудните дни на изпитание за южнодобруджанци, в началото на 1930 г., той посещава Добрич, Балчик, Каварна и Кюстенджа и изнася беседи на теми, чиито общ характер ги прави общодостъпни и полезни. Немиров става посланик на българската култура в поробена Добруджа.

В периода 1937 - 1940 е председател на Съюза на българските писатели.

След освобождението на Южна Добруджа, на 3 ноември 1941 г., писателят посещава родното си място и възкликва „Ах, Тутракан, Тутракан! Да имах тайнствената власт на чудодеец, ще замахна с ръка и ще те преобразя, както аз те желая. О, ти ще получиш онова сияние, което ти отреждат и животът и историята.“ На пристанището той е посрещнат от кмета на града Петър Друмев и от хиляди тутраканци с цветя. Същия ден Добри Немиров е провъзгласен за почетен гражданин на Тутракан, а в протокол № 8 от 3 ноември 1941 г. е отбелязано: „Славният в историята и красив в родните прелести Тутракан се гордее с недостижимите успехи, в сферата на поетично-литературните висини на своя син, обществеността му пожелава дълголетие, за да може още дълго да звънят златните струни на неговата лира, за да довърши всички недопети песни за неговия, за нашия прескъп Тутракан.“

 

Добри Немиров в работна обстановка

След посещението на родния си град, Немиров за втори път посещава добруджанските градове Силистра, Добрич, Каварнаи Балчик. Новите впечатления и преживявания на писателя в освободена Добруджа намират израз във вълнуващо написаните пътеписни разкази от цикъла „След свободата“, които заедно с тези от първото му посещение в 1930 г. биват издадени под надслов „По равната земя. Из Добруджа“ /1942 г./ Книгата е един затрогващ разказ за националната трагедия на Добруджанския край.

Писателят умира на 30 септември 1945 г. в София.


ДОБРИ НЕМИРОВ – непризнатият класик.

Владимир Игнатов

   Българската литературна история познава какви ли не парадокси. Поради политически и идеологически причини едни писатели биват назидавани, други препрочитани и тълкувани в угода на силните на деня, трети – забравяни и буквално изхвърляни от литературното поле. Случаят с писателя Добри Немиров не прави изключение. Много популярен и четен за времето си, днес той е почти забравен. Дълго време след смъртта му (30. септември 1945) името му се свързва с определения като „пренебрегнат”, „непризнат”, „недооценен”. А истината е, че Д. Немиров е сред онези български писатели и общественици, които имат своя голям принос за литературата и културата ни.

   Чисто хронологически жизненият и творческият му път могат условно да се разделят на два периода: до 1915 г., когато с писмо от Министерството на войната е назначен в случай на мобилизация в редакцията на в. „Военни известия”. По време на войната работи и в редакцията на сп. „Отечество”. Това слага отпечатък върху неговите идейни и творчески търсения. Писателят изобразява ужаса на войната като пряк свидетел на случващото се. Сборниците му „Нови дни” (подзаглавието е показателно – „Разкази от войната”, 1916) и „Разкази на редника” (1917) пресъздават разрушения свят на българския войник и неговия потрес от материалния и духовния упадък на родината. Вторият важен период настъпва след войните – под влиянието на западната философия (Немиров от ранните си младежки години се увлича по философия и психология, чете Ницше, Шопенхауер и Вунд) в творбите си създава психологически обосновани образи, герои,  в чиято психика се случват съдбовни обрати вследствие на трагично развили се обстоятелства. През 1923 г. Д. Немиров пише най-популярната си творба – повестта „Бедният Лука” (произведението бива филмирано през 1979 г., в ролята на бедния провинциален фотограф се превъплъщава Наум Шопов, а Катя Паскалева пресъздава образа на непочтената жена-изкусителка Милица). За нея през февруари 1924 г. Литературният фонд към Министерството на просветата удостоява Д. Немиров с първа награда. Три години по-късно се появява романът „Братя”, част от замислена трилогия, в която идеята на автора е да представи в последователност развитието на житейските факти на родовата общност. Критиката го определя като  интересно и значимо явление в развитието на романовия жанр в периода между двете световни войни наред с творби като „Хоро” на Антон Страшимиров, „Чифликът край границата” на Йордан Йовков, „Татул” и „Снаха” на Георги Караславов. По това време Добри Немиров се включва в още една обществено полезна проява – създаването на Съюза на приятелите на филма, в който освен него членуват Дечко Узунов, Елин Пелин, Асен Златаров и др.

Признанието

   Годината 1933 г. е ключова в житейския и творческия път на писателя. На 19. февруари в Народния театър се организира тържествено честване – 50-годишнината на Добри Немиров и 30 години активна литературна и обществена дейност. Юбилейните празненства продължават в Русе, Тутракан (родното място на писателя) и Сливен (тук той е провъзгласен за почетен гражданин). „За мене града Сливен е една велика епопея, споделя Немиров, - отразяваща ония добродетели, от които е изтъкано всяко мое литературно дело.” Същата годината започва работа над сборника „Когато бях малък” – една от най-представителните български книги за деца.

   По случай Деня на славянската писменост и култура през 1936 г. се провежда тържествено награждаване с най-високото отличие за литературна и културна дейност – Кирило-Методиевата награда от фонд „Берлинов” към БАН. Кандидатите са двама – близките приятели и сътрудници Елин Пелин и Добри Немиров. След тайно гласуване от членовете на Академията за лауреат е избран Немиров. Двамата писатели ги свързва и един любопитен случай, който се превръща в скандал. Сезонът 1932/1933 г. в Народния театър се открива с пиесата „Боряна” от Йордан Йовков. Практиката всеки нов сезон да се открива с нова българска пиеса събира в театралния салон редица интелектуалци и видни официални лица. Сред гостите са и Елин Пелин и Добри Немиров със семействата си. По време на самото представление обаче Е. Пелин, недоволен и подразнен, дръпва Немиров с думите „Ставай да си вървим! Не виждаш ли, че са сложили моите „Гераци” на сцената!” Последствията: обвинения към Йовков в плагиатство, критикът Д. Б. Митов и поетът Змей Горянин пишат ожесточителни статии във в. „Литературен глас”, а художникът Александър Божинов слага край на спора с една карикатура, изобразяваща Елин Пелин, притиснал Йовков до земята и замахнал с писалка върху него.

 

Председател на СБП

   Добри Немиров е в състава на Съюза на българските писатели още от основаването му през 1913 г. В първия управителен съвет той изпълнява длъжността  секретар, председател е поетът Иван Андрейчин, а подпредседател – литературният критик Никола Атанасов. Истинският му административен и организационен талант обаче се разгръща едва когато поема председателството на Съюза на 1. февруари 1937 г. Немиров изготвя конкретна програма за развиването и укрепването на писателската организация – финансовото стабилизаране на СБП, повишаване на вниманието и интереса към българската книга, провеждане на дейности за издигане ролята на българския писател сред обществото. В речите си на общите събрания непрекъснато акцентира върху предприемането на различни инициативи за популяризиране на личността и творчеството на даден автор – например литературни вечери, срещи, сказки; да се посочват отличените с високи литературни награди писатели; да не се забравят покойните писатели, като се устройват възпоменателни четения и др. За увеличаването на приходите на СБП Немиров предлага няколко насоки, в които да се работи: приходи от чествания и литературни четения, подпомагане на СБП от страна на Министерството на просветата и Столична община, дарения. В своята книга за именития си баща „Добри Немиров. Спомени от един свидетел на неговия живот” (1986) Емил Немиров споделя интересен случай със заможния индустриалец и търговец Жак Елиас. Родом от Русе, където Д. Немиров прекарва детството си и близък негов приятел, Елиас му изпраща писмо, в  което изразява голямото си уважение към него и съпричастността си към дейността на Писателския съюз. Желанието му е да основе фонд към СБП на името на Йордан Йовков. За тази цел дарява 100 000 лева, а единственото му условие е името му да не се разгласява сред широката общественост. През януари 1939 г. министър Богдан Филов организира празнична вечеря за всички членове на СБП. Председателят Немиров изнася реч, като подчертава, че анонимен дарител му е предал 100 000 лева за нуждите на Съюза и за основаване на литературна награда на името на Йордан Йовков.

   На последното му като председател събрание в началото на февруари 1940 г. всички са единодушни, че през целия си мандат Добри Немиров демонстрира активна организационна дейност и спомага за утвърждаването на СБП като културна и обществена организация. Наследилият го на този пост Елин Пелин също не пести похвали. Здравето на Немиров обаче все повече се влошава, но въпреки това призовава: „Да работим рамо до рамо, аз съм с вас. Моето здраве не е много добро, но с ваша помощ аз ще работя”. И макар вече да не е в ръководните структури на Съюза, продължава да следи отблизо случващото се в него. През последните години от живота си не прекъсва литературната си дейност - пише разкази, драми и пътеписи. По време на Втората световна война показва пряката си ангажираност към събитията и загриженост за съдбата на България. Не скрива силните си патриотични и хуманистични настроения:„Родолюбие, което да е еднакво силно във всяка българска душа – ето това ни трябва днес”, „Аз бих казал, че разумът по-скоро ще внесе разбирателство между народите, отколкото оръжието със своята безчовечна жестокост”. Последното му голямо произведение е романът „Напред”, завършен няколко дни преди смъртта му. На 30. септември 1945 г. писателят и общественикът Добри Немиров умира в дома си в София.


Добавете коментар


Защитен код
Обнови