Търсене

Регистриране

Посещения

7.png9.png1.png2.png4.png5.png

В момента

1
на линия

Партньори

 

Доли медиа студио
Доставчик на ИТ услуги
Български дарителски форум
Уча.се - Бърз, лесен и интересен начин да учиш
Чуйте новите български хитове в София
Съюз на слепите в България
Иван Вазов
Къща музей - Сопот
Национален литературен музей

 

 
 
Колекция от звукозаписи

Апология на щуреца или щурец на апологията


Маргарит Минков е роден на 11 май 1947 г. в Плевен. От 1970 г. започва да сътрудничи на Детската редакция в Българската национална телевизия. Още първите му приказки за предаването "Лека нощ, деца" са с искрящо чувство за хумор, с блестящ диалог и усет към парадокса и небивалицата. За телевизията Маргарит Минков пише десетки приказки: "Приказки с шапки", "Две ръчички - десет пръста", "Чудеса, чудеса" (наградено от Комитета за култура и Министерството на образованието), "Приказки за разказване", "Звездна притча Рождество", както и пиеси, филмови новели и мюзикъли... Победител е в конкурса за оригинална авторска приказка "Ханс Кристиан Андерсен", организиран от БНТ, по-късно печели конкурс във Варна с пиесата "Големият бал на шахматните фигури" (1979), конкурс за написване на историческа пиеса във връзка с 1300-годишнината от създаването на българската държава с пиесата "Книга на царете" (1980) и др. Конкурсите за драми отварят вратите към сцената и Маргарит Минков енергично навлиза в театъра. Бил е драматург в театрите в Сливен и Враца, както и художествен ръководител и директор на Драматичен театър "Сълза и смях" (София). Автор е на осемнадесет пиеси, играни в цяла България, сред които: "И отново за Моцарт и Салиери" (1979), "Вавилонската кула" (1982), "Големият род" (1983), "Ето какво се случи" (1984), "Нощно съжителство" (1985), "Жана Д’Арк" (1988), "Камината" (1990), "Въведение в тяхната картина" (1994), "Втора сряда" (1997) и др. През 1984 г. излиза книгата на Маргарит Минков "Приказки за разказване", през 1987 г. - "Безкрайна приказка". Част от пиесите му са събрани в сборника "Пиеси. I" (2001). През всичките тези години Маргарит Минков пише и стихове. Разпилява листовете по различни квартири, раздава ги на приятели... Първите публикувани негови стихове са в самиздатското сп. "Мост" (1989-1990), а в книга излизат в стихосбирката "Пръстен в кладенец" (2000; 2007). Маргарит Минков умира през 1997 г.


Отшелникът

Пиеси на Маргарит Минков (1947 - 1997)

"Пътешествие до Африка" (1978), 
"Големият бал на шахматните фигури"* (1979) 
"И отново за Моцарт и Салиери" (1979),
"Книга на царете" (1980),
"Огненият пророк" (1982),
"Вавилонската кула" (1982),
"Големият род" (1983),
"Ето какво се случи" ("Трите лели") (1984), 
"Вълшебното дъждовно време" (1984),
"Нощно съжителство" (1985),
"Хитър Петър" (1986),
"Жана д'Арк" (1988),
"Врани" (?),
"Play Your Todoroff" (1989),
"Камината" (1990),
"Пепеляшка - Superstar" (1994),
"Въведение в тяхната картина" (1994),
"Втора сряда" (1997).
__________________________
* Пиесата не е съхранена в архива на автора, но има вероятност да е запазена в архивите на някои театри.

Все по-често ни напускат талантливите. Може би времето ни е такова - неуютно. Творецът-писател обикновено е интровертен човек. В този смисъл "Камината" на Маргарит Минков най-точно изразява състоянието на неговата натура - невъзможността да излезе извън своя единствен свят на илюзията, на спомена, на мечтата. Обичайно за творческата натура е да взривява покоя и да търси динамиката. Не промените и хаоса на всеобщото преобръщане поставят днес в цайтнот хора като Марго, а това, че в днешното пространство все по-малко място остава за духовност. Дали пред всички нас стои алтернативата на героите от последната му пиеса "Въведение в тяхната картина"? В самото заглавие има нещо библейско. "Въведение" в смисъл на напускане на един свят и преселване в друг. Но все пак пред нас стои ли и друга възможност, освен да бъдем въведени в света на духовно мъртвата материя?
В нашия прагматичен ден като че ли не остана място за интелигента - неприспособим "неудачник" според критериите за успеваемост в нашия вариант на балкански вандализъм. Не остана място за Марго. А как ще бъде утре? И все пак зрънцето оптимизъм в тази история е в онова, което остава след човека като усещане за присъствие, като написано слово, като повод за театрална игра и ето... Марго пак го има, макар че времето е такова, има го заради илюзията, заради спомена и мечтата, които все пак остават.
Ана Топалджикова

Не ми се ще угризенията да деформират представите за състоялия и несъстоялия се театър на Маргарит Минков. Истина е, че той нямаше пряк път до нашите сцени. Истина е и че относително малко театралният ни опит се съсредоточи върху големите му пиеси "Жана д'Арк" и "Вавилонската кула", за да намери интерпретационни подходи към тези необичайни текстове. Но истина е също така, че с "Книга на царете" в българската драматургия влезе без уговорки големият автор и театърът ни с овации го посрещна. Колко бяха постановките на "Книгата" не помня, но успехите на някои от тях се помнят. Така беше и с "Големият род", и с "Камината". Нима изпълнението на Марин Янев в "Камината" не е конгениално на текста. Няма да споменавам режисьорите, не за тях е думата. Те поставяха Маргарит Минков по собствени пристрастия, изразяваха го неделимо от себе си и някои от техните спектакли общуваха като смисъл и като форма с драматургията, създавайки й кръстосан театрално-сценичен дискурс. Ако някой е в дълг (в цивилизационния смисъл на думата) пред пиесите на Маргарит Минков, това е текстологията. В края на краищата такъв, какъвто е, театърът засега е единственият относително последователен тълкувател не само на текстовете на Маргарит Минков, но и въобще на новата българска драматургия. И не е чудно, че познанието за тези текстове се изчерпва от видяното, а то, както е известно, не може, пък и не си поставя за цел от своя страна да изчерпва всички смисли на текста.
И така, бих имала за себе си обяснение, защо и с какво театралните текстове на Маргарит Минков му създадоха спонтанното доверие на театралите като към сродна душа. Той беше човек на театъра. Ако си представим света на всичките му пиеси (света, не книжното тяло, защото една от първите му пиеси засега е изгубена), ще видим разточително изобилие на театър в неговата необикновеност, надреалност, фикционалност и атрактивност. Театралното за Маргарит Минков беше пространство, в което една до друга, едновременно, с празнично самочувствие на възможно, но несъмнено чудо, стоят театралните системи, театралните форми, театралните сюжети. В този смисъл той беше артист, който може да лицедейства във всичките тези системи, форми и сюжети. Част от играта беше дискретно да бъдем подсетени на какво този път играем - на мистерия ("Жана д'Арк"), на моралите ("Вавилонската кула"), на Чехов ("Нощно съжителство"), на Радичков и Иван Радоев ("Големият род"), на Йонеско ("Камината"). От "стария театър" Маргарит Минков обичаше фабулата, бароковата гротескност, несмесването на високото и ниското (паралела им), обичаше стиха, ритуала. И най-вече - мистификацията. Всъщност върху мистификация, демистификация и нова мистификация са "разчитани" сюжетите на "Жана д'Арк" и "Вавилонската кула". От новия театър той обичаше човека - самотен, объркан, неспособен да назове себе си. Него изстрадваше и закриляше. Не е странно, че от многото, което Маргарит Минков написа за театъра, няма нито една сатира. Има много усмивка, много хумор, много ирония, но сатира няма.
Другото пространство за Маргарит Минков беше асоциацията. В неговата драматургия има много огън ("Жана д'Арк", "Камината"), има потоп ("Вавилонската кула"), вятър ("Камината", "Въведение в тяхната картина") и много, много камъни. (Хайде да помислим какво значат тези Петър/Петра, и Пиер, и Педро в неговите пиеси, те винаги са амбивалентни.) Има сдвояване на персонажи - Петър и другият Петър, истинската и мнимата Жана, истинските или подменените герои от "Камината". Има демитологизация и изграждане на нови митове - митът за Методий се трансформира в мита за Логоса. Във визиите на асоциацията времето се превръщаше в трайно и нетрайно, в неизменно (т.е. не-време) и несъстояло се. На този принцип е построена пиесата "Големият род". Въобще проблемът за времето в пиесите на Маргарит Минков според мен стои доста условно. То е времетраене на случката, заедно с времето на спомена (неговите герои имат много спомени) и времето на предчувствието, но това не е историческо време. Може и да е парадоксално, но авторът на толкова "исторически" пиеси беше неисторичен, всички те са в сегашността на театъра.
Колкото и нелепо да звучи точно сега, едно трето пространство в драматургията на Маргарит Минков беше смъртта. Като си помисля, почти във всичките му пиеси има смърт (Жана д'Арк умира два пъти), във всичките смъртта се обговаря и като... приключение. Това отново е амбивалентно - някаква светла трагика не на прекъсването, а на преместването "отвъд" и някаква гримаса на отчаяна умора от безсмъртието. Всъщност къде е последният му герой от последната му пиеса - там или тук, с какво би променило това отчаянието му, отговорностите му и страха му, и примирението му. Най-много говорят в пиесите на Маргарит Минков хората, които не могат да формулират мисъл. Той обожаваше тези монолози (актьорите също). Такъв монолог-каскада е знаменитият "Лято, юли, жега..." в "Камината" и той е един от най-смешните театрални текстове, които познавам. Така говори и Фернандо от "Втора сряда", но това, което иска да каже, не е достъпно само нему, някаква паника от не-мислимото, недостъпното за мисълта сковава и нас и се опитва да намери плаха надежда.
Бихме могли да помислим и за геоцентризма в театралния космос на Маргарит Минков, за неговите библейски и евангелски устойчиви мотиви, за култовете му към случайността, към подменянето, към несъвпадението. Суверенната му авторска представа за събития, герои и сюжети, за мирозданието, както се казваше някога, е скрита с двойно, тройно, n-то дъно в играта на театъра. Не е виновен театърът, че не ни е показал всичко. Възможно е и да не може, а възможно е и друго сега да му е по-близко, по-нужно.
Аз моля да не пропускаме да го прочетем, защото театърът на Маргарит Минков е в пиесите му.
Весела Груева


Невъзможно е да бъдат "въведени" в картината на днешния театър текстовете на Маргарит Минков. Дори потреслата всички ни смърт на поета-драматург, а може би именно тя няма да окуражи авторите на големи сценични проекти да посегнат към последните му пиеси. Няколкото опита - високо стойностното естетско представление на Крикор Азарян "Камината" в Народния театър, както и режисьорското усилие на самия автор над тази пиеса в Благоевградския театър, експериментът на Елена Панайотова на кюстендилска сцена и работата на Иван Урумов върху "Въведение в тяхната картина" в Сатирата - все пак бяха случайност. За тогава (като че ли е изтекло страшно много време!) те бяха нещо като "подробност в пейзажа". Днес, при така рязко променилите се предпочитания и вкусове на правещите и очакващите театралния "продукт" - не вярвам някой да се заеме с тези "запашкулирани" в себе си парчета живот. Те не стават за привнесени части от колажната структура на амбициозните авторски спектакли. Болката на Маргарит Минков, излята в десетките въпроси към себе си и нас в същински описаната драматична ситуация на сломения от самота, безнадеждност, саморефлексия и опитност човек, тази болка изисква театрална естетика, подвластна на чуваемостта - нещо, за което липсва търпение, чувствителност, сетива за другост... Затова и с притеснение мисля за несправедливата участ на тази драматургия. За ориста й да изчаква друго време и може би други хора. Подвеждането й към наложения напоследък модел, "въвеждането" й в гоблена на пищната зрелищност, при която не смълчаването, а бурните реакции и дюдюкания на публиката са знак за съвременност и адекватност, ще я оскверни. Струва ми се, че това съзнание имаше и самият Маргарит. И чакаше - "напит" "с жажда", "на глад - преситен", чакаше своето време.
Дали и българският театър ще дочака времето на изпреварилия го негов драматург, когато от сцената към зрителната зала посветените ще чуят прошумяването на ангелско крило?
Кристина Тошева


Той беше от последните, които се присъединиха към пишещите през последните десетилетия драматурзи, и си тръгна с първите. Имаше монашеско-отшелнически вид. (Селекционерите на Бонското биенале Танкред Дорст и Урсула Елер преди няколко години бяха еднакво заинтригувани както от "Камината", така и от външността на автора й.) Езикът му обаче, особено на последните пиеси, не беше благообразен, а улично прям. В очите на западния човек вероятно е стоял като онези аскетични хора на духа от славянския Изток, които обитават запълнени с книги мансарди, без каквито и да било грижи за някакъв по-подреден бит. С основание. Маргарит беше всичко друго освен житейски практичен човек. Няколко пъти по различни поводи се наложи да се изпращат в чужбина текстове на български пиеси: в Бон, във Виена, в Магдебург. Той никога нищо нямаше под ръка. (Името му и резюме на "Камината" все пак фигурират сега в авторитетния виенски справочник по драматургия на Грегор и Дитрих). По някакъв начин беше успял да се сдобие с немски превод на една от пиесите си. Изпратил го беше в чуждестранно издателство, без да си остави ксерокопие. Сега такъв превод няма. Нищо от това, което е написал обаче, не е загубено. Времето ще покаже кое ще живее на сцената. За мен "Камината" и "Въведение в тяхната картина" бяха начало на нов, обещаващ и по-нататъшни открития път. Той обаче излезе нелепо кратък.
Константин Илиев


Той идеше от другаде в театъра (в Храма!) и тая другост най си личи в една от първите му пиеси "Книга на царете". Това си е една "болярска" пиеса - цялата ни традиция това е градила - крепостни зидове, Балдуинови кули, чертози, хански шатри и съответен реквизит - чаши с отрова, мечове, интриги, коварни византийци срещу корумпирани боляри. Обаче Марго вкара измежду тая бутафория един "другоселец" (по Йовков) и, ако човек се вгледа малко повече, не е трудно да забележи как самият автор се е дегизирал и, преструвайки се на прост селянин, се пъха между шамарите, или както още се изразява мъдрият български народ - там, дето се ритат атовете. Пък атове тогава дал Господ: Иван Вазов ли не щеш, Камен Зидаров ти излиза насреща, ако и него отминеш, те ти ги Радко Радков, Стефан Цанев, Милко Милков, Георги Джагаров, Драгомир Асенов... Тия атове отколе се ритаха в оборите на българската драматургия, много фъшкия оставиха - още не може да ни се отмирише театърът. Марго не можеше да се яви там като някой нов Херкулес, да изрине оборите, не му беше подходяща фигурата, нито с костюм подобен успя да се сдобие. Най-много да го цанят за коняр. Така и го пуснаха да влезе - разни стари кранти, превъплътени в театроведки, все му ядяха ушите - ту го потупваха по рамото, ту го ритваха назидателно. По едно време бях се уплашил, че тая игра ще вземе да му хареса - нали така ги дресираха всичките тогава - хем ги ритат, хем после им раздават пагоните. Ама Марго, както казват, не си забрави корена. От другаде идеше той в двореца (Храма?), не можа да си превие езика - току ще се "избъзика" с царицата или с някой много тежък болярин, дето хич няма чувство за хумор и пак си го ритнат там - в "Захарна фабрика", дето никак не беше сладко, ами напротив - солено ти излизат евтините цигари, фалшивата гроздова и мезето "к'вот дал Господ!". 
Така си отиде от театъра на живота тоя друг човек - зъбите му окапаха от стискане, язвата му се спука от ритници и лакти в корема, ушите му огризани...
Като се срещнем горе, да не можем да се познаем.
Иван Добчев
(Дояч на кумиса в същите обори)


Пауза. Тече не време, а отчаяние... - това е една от ремарките в последната му пиеса "Втора сряда". 
Когато го попитах: "Добре, Марго, как си представяш това като театър, иначе е страхотно казано...", нищо не отговори, само се усмихна, както той се усмихваше, и махна с ръка...
Видяхме се два-три пъти, за да уточним някои неща, да прочетем заедно пиесата, да видим кой как я усеща. Предварителни срещи преди истинските репетиции. И после - край... Не. Не е краят. Банално е, но не е краят. Чета пиесата и се готвя за бъдещото представление...
_______
"...а минава ли ви наум, че отчаяният Човек притежава гигантска сила и достига понякога до велики прозрения..."
_______
"...така че вече не знаеш къде живееш, какво живееш, защо живееш и докога ще живееш сред болтове, гайки, монитори, монтажисти, корепетитори, чукове, сърпове, скъсани струни, пренавити бобини, афиши, апели, клоуни, карфици и... Господи... о, не, само това не... самотни изоставени кучета, душещи пясъка по плажовете..." 
- Е, добре, Марго, тоя последния образ - "самотни изоставени кучета, душещи..."
- А ти виждал ли си нещо по-беззащитно от изоставено куче... освен, може би Човек, който рови в кофата за боклук... Проди, човек цял живот търси себе си и това е хубавото. Лошото е, че като се намери, установява, че си е напълно излишен...
- Е, това последното е много екзистенциално. Тук Хайдегер, Ясперс и Жан-Пол Сартър накуп могат да ни лепят афишите.
Смях. Кафе. Беше 11.30 часът. Покани ме да обядваме. Отказах. 
После болницата и, когато дъщеря му ми се обади, че е дошъл краят, беше Сряда.
"...и той се изгуби в далечината, ей така, както си беше рус, зад един също толкова рус хълм..."
Който е гледал представлението на Сашо Морфов "На дъното" в Народния и който е чел последната пиеса на Маргарит Минков "Втора сряда", ще ме разбере - има смисъл да се живее в България и да се прави Театър.
Маргарит Минков си отиде от този свят, време е да направим още едно хубаво представление...
Продан Нончев


 

Вторник, 25 Януари 2011 13:49

Маргарит Минков е интересен автор, новатор със свой собствен поглед върху драматургията и поезията. Някои дори го сравняват с Йонеску, а поетичното му творчество е от дълбоко философско до нежно-лирично. Живял едва 50 години, Маргарит Минков оставя осемнадесет пиеси, десетки приказки, стихосбирката „Пръстен в кладенец”, филмови новели, мюзикъли. Но

без да дочака издаване на своя книга

Роден е на 11 май 1947 г. в Плевен, биографията му е на автор, който е оценен приживе и чиито произведения са посрещнати с интерес от публиката и критиката. 
“Детството - бедно, никакви излишества, но и детство с двор с градина, в която падат залезите, мракът, в който очертанията и формите се променят, в която се докосваш до привидностите, за първи път започваш вътрешното си обсъждане за това кое е по-реално, в която въображението ти е подмамено, свободен си. ...

Нравствените ценности са безупречно предадени в семейството

Не е задължително да си прочел Спиноза и постулата за свободата като осъзната необходимост... Бедно време, без излишества, но и време, в което можеш да получиш първия си акордеон, първата китара, а по - късно - когато искаш да свириш и на пиано - прескачаш вечер през отворен прозорец на читалището - докато не те "хване" милицията.Четеш Достоевски на 10 години. Библиотекарката те познава, не прави дидактически предписания, че ти е рано. За разлика от учителката по литература, за която Хамлет - чистото духовно усилие - е пасивен /о/, бездействен/о/, как можеш да поддържаш друга теза, как можеш да се колебаеш, вместо да си сигурен... Изключван от училище. Вуйчо - военен лекар и полиглот, осъден и убит от народен съд (държа на малката буква). Неблагонадеждност. За кратък период учи в духовна семинария, напуска по собствено решение. Беше силно вярващ и точно затова нетърпим към фалша на църковни служители. Той няма висше образование. Той се самообразова - в областта на философията, музиката, световната литература, физиката. Този, който шепнеше на билките, беше привърженик на най-новите електронни технологии. „Това споделя неговата съпруга Ина, която в свое интервю за “Посредник” е болезнено откровена за характера, времето и обстоятелствата, в което живее и твори Маргарит Минков. 
За детството в махалата, където сега се намира Китайската стена, си спомня и неговият най-добър приятел - художникът Юрий Буков:
„Познаваме се от най-невръстните си години, заедно ходехме на училище, дори седяхме на един чин. Маргарит свиреше на китара. И на двамата не ни вървеше математиката и затова вземахме уроци при един и същ учител - френски възпитаник.
Мисля, че Маргарит не завърши средното си образование, а направо отиде, съвсем млад, да живее и работи в София.
Започна да пише детски пиеси и с това спечели награди на конкурси. Почти не се появяваше в Плевен, но когато правех изложби в София, винаги присъстваше на тях.”

Неговите първи опити са в поезията

и според съпругата му Ина, Маргарит Минков се отнасял сериозно към таланта си, макар да не афиширал написаното. За него по-важна е била формата на изказа и качеството на текста, отколкото публичната известност.

В годините 1970-1978 работи като сътрудник на Детската редакция при Българската национална телевизия

В този период написва сценариите на детските телевизионни сериали „Приказки с шапки” и „Чудеса, чудеса”. За тях е удостоен с втора награда на конкурса за телевизионни предавания за деца. Получава и втора награда за приказка на националния конкурс „Андерсен”. През същото това време завършва „Ето какво се случи”, „Големият бал на шахматните фигури” и „Пътешествие до Африка”. Годината 1979 е успешна за писателя - той отново получава награда, трета, на Националния анонимен конкурс за съвременна българска драма, обявен от ОСИК - Варна, за „Големия бал на шахматните фигури”. През същата година завършва „Още веднъж за Моцарт и Салиери”.
Творческата му биография продължава с написването на ”Книга на царете” през 1980 г., за която същата година получава втора награда на Националния анонимен конкурс за пиеси на историческа тема, посветен на 1300-годишнината от създаването на българската държава.

През 1981 и 1982 г. Минков работи като драматург последователно в театрите на Враца и Сливен

На бял свят се появяват „Вавилонската кула” и „Големият род”. 1984-а е изключително плодотворна за писателя година. Излиза книгата му „Приказки за разказване”, за която през 1985 г. е удостоен с наградата на Седмицата на детската книга. Следват „Вълшебното дъждовно време и „В очакване на Дядо Мраз”. Получава награда „за драматургичен дебют” на VII-ия национален преглед на българската драма и театър - за „Книга на царете”. През 1984 излиза и игралният филм по негов сценарий „За госпожицата и нейната мъжка компания” (по повестта на Евгени Кузманов „История за оркестър”), реализиран от Иван Добчев.
В периода 1986-1994 завежда литературното бюро на НДТ (Национална дирекция театри). До 1991 г. получава нови признания за своето творчество: през1988 г. „Златният делфин” за драматургия, през 1991 г. отново награда за драматургия на Съюза на артистите в България, за пиесата си „Камината”.

Великотърновският театър „Константин Кисимов” постави в края на миналия сезон на своя сцена „Камината”

Актьорът Велислав Боранов, изпълнител на една от ролите в постановката, която беше негов бенефис, сподели специално за “Посредник”: „Заглавието от този автор беше избрах лично аз, защото за мен това е много интересен драматург, с дълбок поглед върху театъра”.
През 1992 г. Маргарит Минков е депутат в Народното събрание. Това не е пречка да продължи писането. През 1994 г. завършва „Въведение в тяхната картина” и „Пепеляшка super star”. За една година - от 1994 до 1995 г. е директор на НДТ, а през 1997 г. - драматург в Народния театър.
Напрегнатият живот, разочарованията от промените в обществото и крехкото здраве подкопават и бездруго недоброто му физическо състояние.
Маргарит Минков умира след кратко боледуване на 29 октомври 1997 г. в София.

Какъв човек е бил Маргарит Минков, заминал си така рано от тоя свят - тъжен или весел, разочарован от живота или обичащ го до последно?

Ето още от споделеното от Ина Минкова: “И театралните зали, и неформалните пространства помнят неговия смях... Не се налагаше да каже на актьор след представление, че той е гледал. Отговорът беше: “Знам. Чух...” На 50 години каза: „Вече съм много остарял. Душата ми отказва вече” и... няколко дни след това... си отиде... Накрая каза още: „Човек за едната чест живее, а те и на нея ще посегнат! Те искат да ме накарат да намразя човек. Но аз не мога да намразя човек”. Кои са те? И „чужди”, и „свои”... Да продължат, ако искат да се делят на такива. И още : „Един писател съди държавата само в произведенията си”.

Тих и неагресивен човек - такъв е в спомените и на Юри Буков

Горчивината от преживяното стаява дълбоко в себе си и макар да обича компанията на своите колеги по перо и на артистите, стои над дребните житейски проблеми. Малко се интересува и от това, което пишат другите - интересува го единствено това, което излиза под неговото перо. Политиката, в която влиза за кратко време, не го привлича трайно и скоро напуска парламента, за да продължи да пише. 
В контекста на разочарованието си от промените в обществото се появява и мисълта за емиграция, за бягство.

Упадъкът на културните ценности дълбоко засягат писателя и той с пророчески език заговаря за бъдещето на театъра в България и за културата на прехода

В едно от своите интервюта Маргарит Минков споделя мислите си за мястото на твореца в света, в който живее: „Поетът поначало трябва да бъде никъде. Ако той се определи веднъж завинаги в едно определено пространство, политическо или културно, винаги нещо ще му липсва... Без да бъдем прекалено оптимисти, трябва да поддържаме чувството, че всеки интелигент е еманация на нацията, в неговите ръце е духовното продължение на тази нация.

“Духовното обединение трябва да бъде извършено от интелигенцията върху прости  и същевременно велики житейски истини.”

В последната година от живота си Маргарит Минков е със съзнанието, че е постигнал своята мисия: „Чувствам се добре, доколкото човек може да се чувства добре в тая криза. Наскоро завърших една камерна пиеса - „Втора сряда”, с която приключих един триптих от постановки в по-особен стил... Безработен съм в момента и не живея добре финансово. Но нямам обвинения към никого - намирам се в тая фаза, в която обвиненията са безсмислени. Все пак съм много щастлив, че съм със семейството си.

Продължавам да се надявам, че нещата в тази страна най-сетне ще се избистрят

И човекът тук ще се чувства като човек, а не като случайно породила се материя. Изгубихме много през последните години и можем да го поправим само ако си протегнем ръка.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови