Богомил Николаев Райнов е български писател и професор по естетика.
Биография
Син е на писателя, философа и художника, академик Николай Райнов, и брат на скулптора Боян Райнов.
От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж, като по това време закупува различни произведения на изкуството изложени в Националната художествена галерия. [1]
Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи. В една от последните си книги - "Людмила", дава интересни сведения за задкулисието в българския културен и политически живот през 80-те години на 20 век и опитът да се разчупи тесногръдието и отвори врата към света на свободната култура.
Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.[2]
През 2006 г. е удостоен с държавната награда "Св. Паисий Хилендарски". [3]
Критика към дейността му
Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член наЦентралния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много "идеологически заблудени" български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно. Известният български литературен критик Борис Делчевго нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“.[4]Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“.[5] Радой Ралин му лепва прословутото "Погодил Номерайнов"[6]. След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.[7]
Избрана библиография
Романи и повести
- „Любовен календар“ (1942)
- „Инспекторът и нощта“ (1963), екранизиран
- „Пътища за никъде“, повест, екранизирана („Бялата стая“)
- „Умирай само в краен случай“, екранизиран (1978)
- „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1971), екранизиран
- „Господин никой“ (1967, 1971, 1974), екранизиран
- „Денят не си личи по заранта“, , екранизиран
- „Голямата скука“ (1971, 1974), екранизиран
- „Бразилска мелодия“, екранизиран
- „Един наивник на средна възраст“ (1975), екранизиран (1976)
- „Реквием за една мръсница“ (1975), екранизиран (1976)
- „Тайфуни с нежни имена“ (1977), , екранизиран
- „Третият път“ (1977)
- „Черните лебеди“ (1977), екранизиран, дъщеря му Диана в главната роля
- „Само за мъже“ (1977, 2003),
- „Денят не си личи по заранта“ (1981), екранизиран
- „Не ме разсмивай“ (1983, 1989)
- „Тихият кът“ (1999)
- „Ченге втора употреба“ (2000)
- „Цветовете на болката“ (2004)
- „Тайната“ (2005),
- „Магичен фенер“ (2005),
- „Тютюневият човек“
Други
- „Стилът в изобразителните изкуства (увод в стилознанието)“ (1948)
- „Против изкуството на империализма“ (1953)
- „Пътищата на ционизма“ (1969), очерк
- „Ерос и Танатос“ (1971)
- „Портрети“ (1975)
- „В името на отца“ (2001), биография, , Продуцентска къща „2 ½”
- „Людмила“ (2003)
- „Облачно“, стихове
- „Тайното учение“ (2003)
- 'Париж"