Никола Ракитин е псевдоним на Никола Василев Панчев (6 юни 1885, с. Лъжане — днешно Трудовец, Софийско — 2 май1934 г.). Завършил славянска филология в Софийския университет (1908). Участвал в Първата световна война.
Работи като учител в Плевен (1908–1933). Директор на Военно-историческия музей в Плевен (1933–1934). Несправедливо обвинен в злоупотреба с държавни пари и оклеветен, Ракитин се самоубива.
За първи път печата през 1906 г. в сп. „Демократически преглед“. Поезията на Ракитин е предимно пейзажна. Стихосбиркатаму „Размирни години“ е протест срещу войната и насилието над човека.
Негови първи творби са – "Зима при Вит" и "Пролет при Вит".
Съчинения
- „Под цъфналите вишни“ (1909)
- „Животът може би е сън“ (1911)
- „Беглец“ (1914)
- „Размирни години“ (1919)
- „Преди да съмне“ (1920)
- „Златните нишки“ (1922)
- „Родното село“ (1922)
- „В тишината на далечния град“ (1923)
- „Васил Левски“ (1923- съавтор Ст. Георгиев)
- „Жената и морето“ (1923)
- „Мургаш“ (1923)
- „На една струна“
- „Освободеният Прометей“ (1923)
- „Лес“ (1924)
- „Дарове на Балкана“ (1932)
- „Капят Листата“ (1933)
- „Русалска поляна“ (разкази, 1938) и др.
Душата ми е манастир старинен, печално глъхнещ в горски кът пустинен” Н. Ракитин Става дума за нежен лирик, за скромен и доблестен човек, останал да живее и твори в провинцията – родното място на големите и великите. Никола Василев Панчев, останал в родната литература със звучния си псевдоним Рaкитин, е роден в китното Лъжене , покрай което минава рекичката Черниш. По-късно поетът ще сподели : „Исках литературното ми име да бъде свързано с родното ми село, от което пазя скъпи спомени. Край него протича рекичката Черниш, чиито брегове са обрасли с китна ракита (червена върба).. Колебах се дали да си избера псевдоним Чернишев или Ракитин. Последният ми се понрави повече.” Дядото на поета, Панчо, е керванджия и пътищата са в кръвта му – преброжда с биволска кола цяла Северна България, а баща му – Васил Панчев, наследява занаята и трепетния зов на безкрайните коловози. Бабата на бъдещия лирик – Стойна Йотова , не само знае и пее народни песни, но и свири на кавал. В тази атмосфера преминават първите години на Никола. Семейството се премества в гр. Орхание, където младият Ракитин расте и учи като будно, но и буйно момче и юноша – той е вечният „тартор” на пакостниците в училище и в махалата. Веднъж, за да го спре 2 от лудориите, баща му го заключва в една стая, дава му „Записки по българските въстания” от Захари Стоянов и му заръчва да прочете няколко глави, а вечерта да му разкаже за наученото. Този необичаен „педагогически” похват се оказва повратен момент – юношата започва да чете със страст български и руски класици – Иван Вазов, А.С. Пушкин, М. Лермонтов, Ф. Тютчев, А. Фет… Вече ученик в Първа софийска гимназия, Ракитин участва в ръкописното ученическо литературно списание, редактирано от Никола Тумпаров. Свободното от училище време младежът прекарва в Народната библиотека, където директор по това време е видният наш книжовник Пенчо Славейков. Той пръв усеща в Ракитин бъдещия поет и се разпорежда да му се дават всички книги, които са му потребни. В периода 1903-1908г. следва славянска филология в Софийския университет, а на 1.04.1908г. е назначен за учител в Плевенската гимназия със заповед на Никола Мушанов (1872-1951), тогава министър на Народното просвещение, а по-късно и министър председател на България. По-късно взема участие в Първата световна война. От 1920 до 1932г. той е преподавател в Средното лозаро- винарско училище в града, а от 19.09. 1932г. поема поста на директор на Военно-историческия музей в Плевен, наследявайки починалия си предшественик Стоян Заимов. Заповедта е подписана от Константин Муравиев (1893-1965), просветен министър по това време. Но тук го дебне вечната интрига на завистниците. Той е обвинен за загубата на две папки със служебни преписки, както и в измяна – по това време идва една румънска делегации, която той развежда. Набеден е от враговете си, че за крупна сума е продал на румънците стратегическа военна карта, като за това е написан донос до министъра на войната. А в същност парите са дадени за възстановяване на румънски военен паметник край село Опанец. Жалбите на Ракитин са оставени без последствие. Той е уволнен със заповед номер 327 от 16 септември 1934 г. на министъра на войната ген. Кисьов. По ирония на съдбата Ракитин дотогава търси помощ най-вече от полк. Иван Стойчев от министерството, който, всъщност, стои в дъното на заговора. 3 Поетът не издържа на лъжливото и позорящо честта му обвинение и на път за София се хвърля под колелата на вагоните между Своге и Реброво. Смъртта му възмущава цялата културна общественост в България, а на опелото в църквата „Св. София” в столицата последна почит му оказват държавници и видни интелектуалци. Некрологът е подписан от известни писатели, а в него се казва,че Ракитин „трагично преклони глава пред безпощадната и мизерна българска действителност”. Първата стихосбирка на Н. Ракитин е „Под цъфналите вишни” (1909). По-късно се появяват „Животът може би е сън” (1911), „Лес” (1924), „Морско лято” (1924), „Цветя от моите градини” (1925), „Дунавски сонети”(1930) и др. Той се изявява като живописец на природното битие и насища картините си с мека изповедна емоционалност. Поетът намира себе си навред – и в блясъка на пролетните небеса, и в широките вълни на полето, и в тихия шепот на вечерния лес. Природата го завладява и той потъва в нея и във вечния кръговрат на сезоните… А меланхолното спокойствие на вечерта постепенно се превръща в символ на човешката преходност. Този нежен лирик е бил оценен от проф. Асен Златаров (1885-1936), от италианския професор – българист Енрико Дамяни, от големия руски поет Константин Балмонт (1867-1942), който като емигрант във Франция му посвещава „Сонет” (1933) и пише по повод смъртта му „Жертва вечерная” – статия, публикувана в „Дума на българските писатели” (13.05.1934). В нея се отбелязва:” …Погиб проникновенный, нежнейший поэт болгарской деревни и природы”. К. Балмонт прави и преводи на поезията на Н.Ракитин, печатани в емигрантски руски издания. А както казва Михаил Кремен : „ Да бъдеш признат и превеждан от Балмонт не е малко нещо !” (М.Кремен, „Портрети с цветни моливи”, 1983г. Варна). И накрая, през 1961г. във Франция Андре Монтини издава сборник с около 200 преведени стихотворения на Ракитин под надслов „Дунавски и 4 Балкански песни”. Този внушителен труд сам по себе си свидетелства за преклонението пред таланта на поета Никола Ракитин. Почти пет десетилетия ни делят от последното българско издание на творбите на Ракитин. Нужно ни е ново – за да си го върнем и признаем отново у нас така, както отдавна го направиха в чужбина.
„Коварство с подлост ме сразиха“ Проблемите на Никола Ракитин започват, след като на 19 септември 1932 г. е назначен за директор на Военноисторическия музей в Плевен. Създател на музея е Стоян Заимов - поборник от Априлското въстание, главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. Заимов го и ръководи до смъртта си на 9 септември 1932 г. Само десет дни по-късно Ракитин поема поста му. Почти веднага срещу него се обединяват част от служителите на музея - Таньо Желев, Георги Петров, Петър Генов и Екатерина Бойчева. Години наред те вършат безобразия, включително и кражби. Ракитин се захваща да сложи ред в документацията, архива и експонатите. Което означава да лъснат далаверите на четиримата. Заради това те започват да плетат интриги срещу него. Крайната им цел е уволнението му, след което те биха могли да заметат уличаващите ги следи и да покрият кражбите. "Постъпих в музеите, без да махна никого, и това е фаталната ми грешка", ще каже по-късно Ракитин. Първият слух, който заговорниците пускат срещу новия директор, е, че живее нашироко и пилее много пари в личния си живот. Значи бърка в музейната каса. В същото време никой от служителите, включително и Ракитин, не получава заплата. Следващата интрига срещу Ракитин е още по-свирепа - обвиняват го в държавна измяна. На посещение в музея идва румънска делегация. Директорът ги развежда любезно навсякъде. Заговорниците пускат донос, че срещу много пари директорът е продал на румънците стратегически важна военна карта. Дори написват писмо за това до министъра на войната Александър Кисьов. На 14 септември 1933 г. Никола Ракитин също пише писмо до министър Кисьов с молба музеят да бъде запечатан, поставен под охрана и да му бъде направена пълна ревизия. "Предотвратете пъкления план срещу мене, за да се хванат истинските престъпници, ония, които десетки години са деребействали из музеите", пише Ракитин и изброява имената им. Вместо действия от страна 2 на министерството, само два дни по-късно - на 16 септември, директорът е уволнен. Според една версия тогава Ракитин търси най-много помощ от полковника от военното министерство Иван Стойчев. А се оказва, че той стои в основата на заговора срещу него. Причината била в това, че този полковник много искал да стане помощник на Стоян Заимов, след което да заеме и поста му. Заради това назначаването на Никола Ракитин за директор на музея силно го разгневява и той подема атаката срещу поета. Докато дърпал от София конците на четиримата служители в Плевен, Стойчев постоянно успокоявал Ракитин, че всичко ще се оправи. Останал без средства и затруднен да издържа семейството си, Ракитин опитва да стане инспектор на читалищата, гимназиален учител в София, служител в Народната библиотека. Навсякъде се сблъсква с твърдия отказ на министъра на просветата Атанас Бояджиев. Смазан от от невъзможността да си намери работа и депресиран от обвиненията срещу него от музейните служители, Ракитин прави два опита за самоубийство, но и при двата успяват да го спасят. В края на април 1934 г. той получава призовка на 2 май да се яви в Софийския военен съд по обвинение за злоупотреби с държавно имущество. От този момент поетът явно прави подробен план за самоубийството си с твърдата решимост този път то да е успешно. Подготвя и няколко предсмъртни писма. На 1 май Ракитин е в София, среща се с няколко близки приятели. Писателят Недялко Месечков, който след години ще напише драмата "Мене ме, мамо, змей люби", го кани да се пресели от Плевен в София. Ракитин разсеяно казва: "Да, може би ще остана завинаги в София." Отива при Христо Чолчев, редактор на "Вестник за жената", в който редовно сътрудничи. Чолчев го пита защо е такъв отчаян и мрачен. Вместо отговор Ракитин пъхва в ръцете му няколко листа. Моли цикълът му стихове "Черни мъниста" непременно да бъдат отпечатан в броя от 2 май. После отпътува за Плевен. В прощалното писмо до любимата си съпруга Катя Ракитин пише: "Моята наивност и доверчивост, за които ме кореше понякога, са използвани от мошеници, които не подбират средствата да ме погубят..." 3 В предсмъртното писмо до майка си: "Нека Бог ги съди, защото тук, на земята, е царството на лъжата, подлостта и измамата." Най-трогателни са последните думи на поета до трите му дъщери: "Мили мои хубави деца Лили, Светла и Биса, Бях тъй благ и добър към вас, такъв бях и към другите. Не съм допускал, че срещу мен зли хора ще се отнесат жестоко. Моят последен бащински съвет е да се пазите от зли хора. Слушайте майка си, която тъй много се грижи за вас. Аз ви оставям само едно богатство - моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас. Прегръщам ви и целувам! Вашият татко Кольо." Като прощаване с читателите звучи стихотворението му "Коварство с подлост ме сразиха": Коварство с подлост ме сразиха, не съм бил за земята тук. Ще сглъхне в тая есен тиха на лирата ми сетен звук. В делнични грижи бях безгрижен. От малкото доволен бях. У всекиго аз виждах ближен Врага си даже не проклех. Прости, земя, ти моя родна, Прости, есенен шир златист. 4 О, господи, с душа свободна, При тебе ида горд и чист. Към 8 часа на 2 май 1934 г. влакът минава Своге. Никола Ракитин става от мястото си и излиза в коридора. Наближава тунел номер 3 до гара Реброво. Последният за поета... Намират трупа му буквално разпръснат на парчета. Всички, които познават благия характер и доброта на поета, са потресени. Негови приятели пишат протестни статии срещу управляващата върхушка и обвиняват военното министерство, че е моралният убиец на Ракитин. "Оставиха един от най-големите български поети да се хвърли под колелата на влака, за да се избави от завист, клевети и глад", възмущава се лирикът Кирил Христов. Опелото на Никола Ракитин е в църквата "Света София". Вместо хората, виновна за гибелта на му да бъдат изобличени, на 23 ноември 1934 г. Русенският военен съд ги оправдава. Исканията на интелектуалци за анкета по случая и оневиняване на Ракитин са отхвърлени от военните. “Такава бе жестоката съдба на един от най-сърдечните български поети”, пише през 1946 г. акад. Петър Динеков, негов почитател още от студентските си години. Под редакцията на Динеков тогава излизат два тома с негови творби - стихотворения, поеми и легенди. През 1961 във Франция е издаден том с около 200 негови стихотворения в превод на А. Монтини.
Капчици чиста радост: „Драги съгражданки,съграждани и скъпи гости, Твърде млад се осъзнах да служа скромно, вярно и честно на своята земя. И избрах си сам кроткия, но тежък и отговорен жребий на учителя, защото чувствах и влечение, и призвание у себе си към това поприще. Грешно е да се каже, че похабих и младост, и доброта, обременен с толкова задължения за изпълнен съвместен труд и пил толкова огорчения от нашата тъжна действителност. Трябва да се изповядам – тъй искам и тъй трябва да бъде. Тук, в далечната провинция, аз попаднах в естествената си среда, почувствах дремещата сила на народа си, приобщих се към него, приравних се с неговия бит, но озарен всякога от една голяма обич през сивата делничност на залези и грижи, виждах и виждам само доброто у българина и хубавото на нашата природа. На това добро и на това хубаво аз се посветих да служа. И доколкото можах и успях да посея зрънца на човещина и да пръсна капчици чиста радост, ще кажат редица млади поколения, които ми бяха поверени да ги възпитавам, ще кажете и всички вие. Събрани на това тържество, чувствате един малък празник на българската духовна култура, за която и аз съм скромен ратник. Трябва да ви изповядам още едно: Лични големи задачи и цели не съм си поставял никога, но живял съм и живея с дълбоката, несъкрушима вяра в духовната и физическа мощ на племето си, гордея се , че съм българин, че пея на звънката българска реч. Страшни бедствия са опустошили страната ни, мрачни облаци са затъмнили небето ни, тежки са сегашните ни дни, но българският дух е устоявал в изпитанията и ще устои със своята вяра, с която са затворили очи дедите ни. И нека тая вяра ни окриля със свещения им завет да служим предано на родината си, да й поднесем и своя труд, и своя ум, и своя дар. С обич и вяра, с труд и песни аз й служих и до края ще й служа. Благодаря на всички от сърце“.
Петът разказва: „Аз съм роден и израснал на село. Моето детство е минало по нивите, полето и Балкана. Горях под слънцето, брулиха ме ветрове и бури, поройни дъждове са ме мокрили. Вървях по златни ниви и многоцветни ливади. Аз се възхищавах и от бурите, и от тишината. И в едното, и в другото имаше красота. Така живях до трети /сега седми/ клас, без да зная, че на света живеят поети и техните песни вълнуват хорските сърца и души. После отидох в София, в гимназията, в университета, а там животът и светът ми се разкриха в друга светлина. Ала големият и шумен град не ме плени. Бях скръбен и мрачен. Тъгувах за широките полета, за горите и потоците на планината и за ония прости и сърдечни хора, с които растях и делих черен като земята хляб. От баща ми съм наследил любовта ми към природата. Той беше пребродил много наши планини. На 17-годишна възраст кръстосал надлъж и шир Рила планина, омаян от нейната неповторима красота. Особено много баща ми обичал пойните птици. Той беше сух и жилав, синеок. Беше медицински фелдшер отначало във Видин и Орхание /сега Ботевград/, а после в София. Майка ми нямаше никакво образование. Колкото баща ми се вглъбяваше в себе си, тя напротив – толкова бе приказлива, весела и сърдечна жена. И двамата са родени в Лъжане /днес Трудовец/. Нашият двор бе с много вишни и от там името на първата ми книга – „Под цъфналите вишни“. ... „Назначиха ме учител в Плевен. И в този град започна първата ми любов. Един ден срещнах една девойка с красиви очи и дълги буйни коси. Тя сякаш бе излязла от някаква приказка, от света на моите блянове. И сърцето ми трепна. Тогава бликнаха и моите първи песни, които влязоха в първата ми книга. И досега ми звънтят двете строфи: Мечти ли пълнят ти сърцето спомни си в твоите мечти сърце, че има, за което най-хубава мечта си ти. Тъга сърце ли ти обзима и то ни миг покой не знай, спомни си ти, спомни, че има сърце за тебе що страдай“ ... „ Не преди много време си ходих в моето родно село Лъжане. То е под самия Балкан. През него тече малка река. Нашата къща е до самия бряг на реката. На тоя бряг някога е имало голямо крушово дърво. Там често майка ми е връзвала люлка и ме е люляла. Намерих крушата отсечена. Останал е само дънерът. Дожаля ми много ...