Търсене

Регистриране

Посещения

7.png9.png2.png2.png0.png2.png

В момента

1
на линия

Партньори

 

Доли медиа студио
Доставчик на ИТ услуги
Български дарителски форум
Уча.се - Бърз, лесен и интересен начин да учиш
Чуйте новите български хитове в София
Съюз на слепите в България
Иван Вазов
Къща музей - Сопот
Национален литературен музей

 

 
 

Колекция от звукозаписи


Димчо Велев Дебелянов (роден като Динчо Дебелянов) е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания. Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина - в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Св.Св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов, пада убит в това сражение, на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулптора използвал за модел баба Лала Душкова[1]. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща-музей.

Името на Димчо Дебелянов носи морският нос „Дебелянов“ в Антарктика

 


ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Константин Гълъбов

web | Библиотека "Български писатели", т. VI

Истината на поета. - Мит и мироглед. - Образен свят, контрасти и драматизъм. - Хиперболизъм на чувствата. -Мелодия на душата.

Истината на поета. - Родил се през 1887 година [28.03] в глухото градче Копривщица, като син на западнал занаятчия, учил се в Пловдив и София, борил се за оскъден залък хляб, като преводач, коректор1 и чиновник, паднал убит от вражески куршум на 2 октомври 1916 г. - и ето, вече тринадесет години откак сложи кости на юг2. Оттогава роденият не за своето време нарасна в сърцата на мнозина, любовта към скъпите жертви на войната приюти и него под своя светъл покров, ала думите на Евангелието: “Трябваше да го изгубите, за да го намерите”, ще продължават да гнетят още дълго съвестта на днешното поколение.

Защото значението на Димчо Дебелянов започва да се очертава едва сега, след неговата смърт, по-ясно в съзнанието на читатели и ценители. Ние виждаме, че измежду безчислените онези бледословци, които пълнеха списанията ни със стихове, той е поетът, воюващ не само за форма, но и за пълно изживяване. Стихът за него е жизнена необходимост, единствен език на душата и с този език той излива своето рядко изобилие от чувство и настроение. Ето защо, всеки, който е познавал поета отблизо, ще открие в стиховете му всички негови радости и скърби, ще почувствува в тях и най-съкровените трепети на душата му, но ще ги намери преобразени и хиперболизирани, като състояния на една свръхемпирична душевна действителност.

И това е, именно, което ни охарактеризира в най-висока степен лирика в отличие от романиста, белетриста, драматурга. В стиховете на Д. Дебелянов, както в стиховете на П. К. Яворов, намираме особено ярко отразено онова, което Маргарита Зусман нарича “лирично Аз”. Реалното приема иреални очертания, облича се в пъстрото рухо на символа и застава в своята нетленна красота пред нас, за да загатва за душевни възможности, прозрени в особеностите на действително преживяното, или вече постигнати по пътя на творческата езотерия, какъвто е случаят в най-странното от всички странни стихотворения на Д. Дебелянов “Нощен час”. В него душата надмогва себе си, свръхемпиричното става емпирично и ние се намираме пред състояния, за които обикновената човешка психика не знае нищо: “О, нощ на поруганите корони,/ о, нощ на поруганите скрижали,/ самотна, безнадеждна бди над мен!”.

Вживяването в емоционални съдържания, като тези на стихотворенията “Нощен час”, “Далеч”, “На злото” и други е изобщо трудно; то е по силите само на читател с по-богат душевен живот. Достъпен за мнозина е, напротив, мирогледът в тях.

По силата на един основен витален принцип, Д. Дебелянов осмисля своята лична съдба в нейните отношения към Вечното; индивидуалното битие, битието на поета, се явява затова не като случайност, а като момент в проявата на някаква свръхестествена воля - като комплекс от незрими съприкосновения с Божественото. Всичко в концепциите на това осмисляне е правдиво, искрено като в изповед - и все пак то е, както казва Маргарита Зусман, възведената над всичко лично и преходно единствена “истина на поета”.

Концепциите на неговия мироглед нямат нито типично философски, нито типично религиозен облик. В тях не личи опитът да се разпростре постигнатото в областта на едно отделно битие, битието на поета, и върху живота на всички останали човешки същества - не се чувствува също така и стремежът да се теглят изводите, от които се изгражда максимата на действие за жизнената практика. Затова мирогледът на Д. Дебелянов е, както мирогледът на всеки лирик, дълбоко субективен и чужд на всякаква етика. Той внася яснота само в неговото битие - не урегулира дори собствения му живот.

От голямо значение е при това пътят, по който поетът достига до концепциите на своя мироглед. Той е пътят на интуитивното прозрение - не на разсъждението. В особеностите на действително преживяното Димчо Дебелянов открива моментите от проявата на свръхестественото - но върви по пътя на мистика: съзерцава, не разсъждава. И все пак, той не е истински мистик, защото не се изгубва никъде в своите съзерцания на свръхестественото Навсякъде запазва своето Аз, не се обезличава като истинския мистик, чиято цел е сливането на личното Аз с Божественото, чрез съзерцанието. Няма по тази причина бягство от света. В черните дрехи на отшелника Д. Дебелянов не ни се вестява никъде. Напротив той е дете на тоя свят, иска да пие от радостите на живота с пълна чаша, - но в съдбата му се преплитат невидими сили: две начала я тласкат, две начала се борят, - постижението на красивото остава сън... Д. Дебелянов бе жаден за живот, както никой друг поет у нас. Но в преживяванията си този вихрен темперамент не диреше само сурови съдържания - диреше и форма. С тях той искаше да успокои своята съвест на творец. Повикът “Жени и вино!”, който се чува и в нашата лирика преди двадесет и пет години, добива съвсем друг смисъл, отколкото в стиховете на веселите бохеми около “Българан”. Жената за него не значи само еманципация на плътта, нито виното - само анакреонтична веселост: те не утоляват само жаждата за живот, но и жаждата за форма. Защото те се явяват в поезията му забулени с прозирното було на мистична красота. Такава красота придобива в стихотворението “Жертвоприношение” половият акт:

И в буйно пожеланье взор извила,
в кръвта си чула химна да звучи,
аз паднах нежна - и със сетна сила
протегнах устни и закрих очи.

Когато сепнах клепки уморени,
по устните ми лепнеше нектар
и бледен дим се виеше над мене,
като над новоосветен олтар.

Д. Дебелянов водеше разгулен живот с чаша в ръка - но в рубинните глъбини на неговата чаша се ломиха лъчите на една голяма, загадъчна звезда. Опиянението е за него красиво състояние, яснолик възторг на душата му, чрез което си възвръща онова, що денят му отнема (срв. “Нощ към Солун”) - то е мистично преображение на действителността. Като персийските поети-суфи, той възвежда опиянението в мистерия3. Макар в своя набег по красота да живееше със сънища, Д. Дебелянов не изгубваше себе си в съзерцанията си на свръхестественото. Оставаше навсякъде човек с плът и кръв. Като Г.-Хауптмановия Ван (“А Пипа танцува”) той обладаваше една трезва мъдрост, според която и най красивият сън не може да ни изкупи сам по себе си липсата на красота в действителния живот. Ето защо, сънищата за него криеха дотолкоз обаяние, доколкото му се представяха като възможности - като мистично зачатие на будещи действителности. Той ги обичаше, само защото вярваше в тяхното въплъщение. За него те бяха като прозренията на ясновидеца - като ясновидеца той очакваше тяхното пълно сбъдновение.

Но Д. Дебелянов остана един измамен ясновидец. Никоя звезда не изгря - никое гадание се не сбъдна. В неговата повест се повтори на някой Люне повестта (срв. “Под сурдинка [ІV. Живях в заключени простори”]). С тази само разлика, че тук оставеният между живота и бляна е човек съвършено друг. Съдбата все съща...

Извори, от които би могъл да утоли своята жажда за живот и красота, Д Дебелянов не намери в нашата пустинна действителност. Затова неговото творчество е - неудовлетвореност. Неудовлетвореност, която приема и огнения лик на роптанието и безстрастната усмивка на примирението, - която вини всичко: и хора, и лично Аз, и Бог, но без да изпада в каквато и да било разсъдъчност. Роптанието не настръхва в кървавите кристали на анархистичен индивидуализъм, примирението не се забуля в тамянния дим на догматичен мистицизъм.

Най-характерни, като пределни точки, до които достига чувството на неудовлетвореност, са двете стихотворения “В тъмница” и “Гора” - в първото имаме огнения лик на роптанието, във второто - безстрастната усмивка на примирението. Второто е най-хубавото му стихотворение.

Мит и мироглед. - Мирогледът на лирика е всякога мит. “Поезия без мит е немислима”, казва Маргарита Зусман, в чийто кръг от идеи се движа тук (“Das Wesen der modernen deutschen Lyrik”, 1910). Всяка строфа в стиховете на съвременните лирици е пълна с митични представи.

Бременна от митични представи е поезията на Д. Дебелянов. Първата от тях е представата за божествения произход на неговия стремеж към красота и висши възможности в живота. Най-ясно отразена е тя в третия къс на “Легендата за разблудната царкиня”. Далечният цар, из чийто обет взема своето начало копнежът по неизведаните блага на любовта, се явява в типичната обстановка на митично същество: “Той склони над мен усмивка тиха, но едва десница ми простря, зли тъми ревниво го прикриха в своите ледени недра”. Наистина, божественият носител на красотата не идва и след като позорният спомен бива измит с много сълзи в паметта на царкинята, символното въплъщение на творческата душа, ала вярата в него, вестилия се насън, остава будна до край. Тя избива и в други стихотворения. Дори в безумния бързей на злото, поетът се унася в своята тревожна мечта и вижда “Че в някаква светла страна съм/ на Бога най-светлия син” (“На злото”). Роптанието на обезверения в Неговото могъщество звучи само в “Слънчогледи”: “Ах, ето де ме ти изведе,/ ти, който нявга властно обеща,/ на мойта гордост - вихрени победи/ и жар всерадостна на любовта”.

Както се вижда от цитираната по-горе строфа, в “Легендата за разблудната царкиня” е отразена и втората, не по-малко характерна представа в мирогледа на Д. Дебелянов: представата за свръхестествения произход на личната участ. Легендата и други стихотворения отвеждат погледа ни към необозрими висоти на любовта (срв. “Утро”, “Светъл спомен”, “Огласи”), ала по тях играят лъчите на скръбен заник (срв. “Омината”, “Спи градът”, “Елегии”). Този заник настъпва по волята на свръхестественото и това душата на поета долавя с трепета на мистично предусещане, без разсъдъчна подкладка на прозрението: срв. “На злото” (втората строфа), “Далеч” (третата строфа) и четвъртата “Елегии” [“Аз искам да те помня все така”], от която ни облъхва най-силно мистичното в творчеството на Д. Дебелянов: “О, Морна, Морна, в буря скършен злак,/ укрий молбите, вярвай - пролетта ни/ недосънуван сън не ще остане,/ и ти при мене ще се върнеш пак!” - и след това: “А все по-страшно пада нощ над нас,/ чертаят мрежа прилепите в мрака”. Прозрението, че личната участ има свръхестествен произход, се явява по-оформено в “Кръстопът”, “Пловдив” (втората строфа), “Под сурдинка” (втория къс [“Изминал пътя през лъките”]) и “През вековете” - навсякъде другаде то има характер на смътно мистично предусещане. В стихотворението “През вековете” втората представа в мирогледа на Д. Дебелянов е отразена и най-ясно. В него се сбират черните нишки - в него са оформените вече като фатализъм отделни прозрения на душата.

Четете ли стихотворенията на Д. Дебелянов, пред вас се мержелеят очертанията на един мит. Този мит не е даден ясно, с онази фабулна конкретизация и пълна осезаемост, която би добил в творчеството на един епик, но все пак вие го чувствувате и бихте могли да кажете вместо Д. Дебелянов: “Една, свръхестествена сила, из която води своето начало копнежът по красота и висши възможности в живота, отстъпва пред злите сили, които вземат връх в съдбата на поета”.

Този последен синтез е без съмнение и последната яснота в процеса на онова осмисляне, за което бе реч по-горе. Но, макар и постигната, сложният процес не е завършен. И с обгорени криле душата се връща към предишни състояния, догонва в тях пропуснати мигновения, възлита отново до светлика на откровението, - изгаря нерядко в него.

Това е парадоксалната логика на всеки душевен живот. Ето защо, за да се установи кои са първични състояния на осмислянето и кои само подобно доосмисляне, необходим е обилен материал върху генезиса на отделните стихотворения и върху живота на поета.

В “Отминала” и “Спи градът” личната вина - третата представа в мирогледа на Д. Дебелянов - има твърде сюблимен характер: девствена наивност на душата и жажда по вечна красота - ето причините, за да пропусне поетът празника на безименните наслади, празника на любовта. Неповолен грях, трагична “хамартия” е тя в “Под сурдинка” (втория къс), безсилие при очакването на красивото - в “Легендата за разблудната царкиня”. Тук, обаче, както в почти всички други стихотворения, дето я намираме отразена, стои и властта на злите сили.

Съществено оглъбена се явява тази представа в други стихотворения, творби на едно раздвоение, за което в нашата лирика бе правил изповеди преди Д. Дебелянов само П. К. Яворов: “Аз умирам и светло се раждам -/ разнолика, нестройна душа,/ през деня неуморно изграждам,/ през нощта без пощада руша” (“Черна песен”, срв. и “В тъмница”). Тук личното Аз на поета действува като свръхестествена сила, която не се покрива с волята му и нейните тежнения по висши възможности в живота. По тази причина личната вина изчезва. Обаче този оправдателен извод, следващ логически от безпомощността на волята пред свръхестественото, поетът не прави никъде. Пътят на крайните обобщения е само път на философа. Поетът изживява своите прозрения, обгръща с чувство своите истини - ето знакът, под който се намира и мирогледният живот на Д. Дебелянов.

За своята участ поетът вини толкоз свръхестественото в себе си, раздвоеното Аз, колкото и свръхестественото извън себе си, злия бог. На хората, напротив, като че ли не бива отреден същия дял от вина, макар роптанието срещу тях да се счува нерядко от размирните глъбини на неговия стих, Бог и Аз - спасение от тях има само в смъртта. И копнежът по нея затлява един ден.

Това е на фронта, гдето поетът предчувствува своя край (срв. “Тиха победа” и “Сиротна песен”).

Пиша с болка тия редове... Малцина си дават сметка каква загуба претърпя нашата поезия с преждевременната смърт на Д. Дебелянов. Той беше истински поет - не само по дарование, но и по съдба. Неговото творчество, неговият живот напомнят за немския поет Гюнтер. Като разглежда творчеството на Гюнтер, съвременният немски критик Филип Виткоп дава една много хубава характеристика на поета по съдба (“Die neuere deutsche Lyrik” Bd 1). Нека я приведем тук с някои наши допълнения.

По що се отличава вътрешният живот на поета от тоя на обикновения човек? - По това, че той изживява много по-могъщо живота; по това, че съзнателно, или несъзнателно, той събира в себе си едно необикновено количество жизненост; по това, че той съчетава в себе си светлите и тъмни прояви на живота; по това, че иска да изживее всичко едва ли не в един единствен час. Поетът иска до бъде всечовекът, да бъде цар и просяк, да носи корона и дрипи - и оттам многоликите прояви в неговия живот, загадъчното сплитане на тежненията, трагичните раздвоения, неизгладимите противоречия. Поетът иска да бъде всеживотът, да изживее всичко в късия преход от едно небитие в друго, между рождението и смъртта, люлката и гроба - и оттам вихърът в неговия живот, буреносните облаци, грохотът на гръмотевиците и лъкатушната игра на светкавиците. Етичният човек се отнася неприязнено към това кондензирано и интензивно изживяване. Той иска да разчлени жизнените прояви, да ги обозре в тяхното съотношение, подреди и прецени от гледището на добро и зло. На поета това отнасяне към живота е чуждо. Той се стреми към трескаво изживяване, дори и ако трябва да го дири в бездни. Той чувствува, че не може да открие метафизичната основа на живота от гледището на добро и зло, а в пълното му и повишено изживяване. Бива ли да се отнася тъй към живота - това е друг въпрос, ние отбелязваме само факта За поета е валидна Гьотевата мъдрост. “В страстите е ключът към света”.

Тази характеристика на поета не може да се отнесе до всички поети, ала тя е вярна за мнозина. Във висока степен тя важи и за Д. Дебелянов.

Образен свят, контрасти и драматизъм, хиперболизъм на чувствата. - Казахме, че за съзнанието на поета личната съдба е пълна дисхармония, между блян и действителност - че в неговия живот се повтаря на някой Люне повестта. Из тази трагична дисхармония никне дуализмът на един мироглед, изграден върху представите за две противоположни сили (една дружелюбна, от която води началото си неговият стремеж към красота и висша възможност в живота, и друга - враждебна, в която поетът дири произхода на личната участ), не по-малко, обаче, и върху представата за едно свръхестествено раздвоено Аз. Дуалистичен е също така и образният свят в поезията на Д. Дебелянов.

Свикнал да пада от шеметните висоти на бляна до безутешните равнини на действителността и да гледа на тези падения под ъгъла на своя дуалистичен мироглед, Д. Дебелянов се люлее в своя образен свят между крайните точки на две пълни противоположности. Това е една твърде характерна особеност на неговото въображение, която изпъква често. Случаите, в които тя може да се наблюдава, са доста много, ала ние ще се спрем само на ония, чието разглеждане не изисква и засягането на странични въпроси:

“Ту искра сърце ми озарява,/ ту мрачи го мътен дим” - “Бяла вълна ще отмие/ следите на черната страст” - “Дим мътен пребулва изгрели за радост очи” - “И блудна мрачина гаси венците звездни” - “Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня” - (“Легенда за разблудната царкиня”) - “В зори разискрен, брачний пир угасна/ на морна вечер в тихите вълни” (“Жертвоприношение”) - “Да възпламваш и тлееш -/ ту всесилен, ту слаб” - “Тук обжегнат от зноя,/ там помръзнал в студа” (“В тъмница”) - “На нощта невярна верен син” (“Спи градът”).

Във всички тия случаи склонността към контрастното е очебийна: това, което озарява сърцето, е искра, което го мрачи - дим ; вълната, която отмива следите на страстта, е бяла, самата страст - черна; мрачина и звездни венци; светъл бряг и черна тиня; пир, разискрен в зори и угаснал вечер; да възпламваш и тлееш; всесилен и слаб; обжегнат от зноя, измръзнал в студа; невярна нощ и верен син.

Изцяло върху контрасти е сложено стихотворението “Отгласи”:

Морна съм и слаба, скърби ме горят.
- Радостен и ясен вий се моят път.
Росните градини скреж и сняг покри...
- Аз ти обещавам пролетни зари!

Буйните потоци зимен студ скова
- Аз ще ги разбудя с царствени слова.
Де глава на завет там ще подслоним?
- Горд и недостъпен храм ще изградим!

Чуй над нас злокобен вихър пролетя.
- Страж над теб ще бъда денем и нощя.
Лъч един не трепва в нощний син покров 
- Слънце ще запалим - нашата любов!

Честите контрасти са една от причините на драматичната напрегнатост в Димчовите стихотворения. Както в драмата напрегнатостта иде от противополагането на характери и постъпки (Spiel und Gegenspiel), тъй и в поезията на Д. Дебелянов тя иде от честите контрастни образи. Но не по-малко тя се дължи и на самите образи, рожби на едно въображение, запалено от чувството на пълна неудовлетвореност, от мисълта за свръхестествени сили. Най-характерни в това отношение са образите в стихотворението “Нощен час”:

Дали налегна буря тъмни клони,
в горите безнадежден сън заспали
след ужасите на размирен ден?

Дали под притаени небосклони
светкавица-сретница се запали
и гине пътник с огън ограден?

Дали скала се в бездна не отрони,
зъл бродник за безкръстен гроб пожали
и тръгна да го дири ужасен?

О, нощ на поруганите корони,
о, нощ на поруганите скрижали,
самотна, безнадеждна бди над мен!

В същото това стихотворение драматичната напрегнатост е обусловена и от тъй наречената творческа степен на чувството. Чувството на ужас и самота, из което е изникнало това стихотворение, се явява хиперболизирано, като състояние на някаква свръхемпирична душевна действителност. Сякаш не човек, а демон е чувствувал тук. В този загадъчен душевен хиперболизъм намираме проявено особено ярко онова, което Маргарита Зусман нарича “лирично Аз”.

Нашето отношение към душевния живот на лирика крие обикновено един оскърбителен минимум от изисквания. Ние изискваме от поета да бъде искрен и като мерило за неговата искреност вземаме своя душевен живот. Не отговаря ли душевният живот на поета на нашия душевен живот, ние казваме: “Така не чувствува никой човек - поетът лъже”, - и захвърляме сбирката му, защото сме намерили в нея чувствата преувеличени, а не такива, каквито ги изпитваме ние в нашата душевна действителност Пита се, обаче: не значи ли това да изискваме твърде малко от поета? Тези непреувеличени чувства има всеки от нас, преживявал ги е, или би могъл да ги преживее - тяхното възпроизвеждане би било най-малко безинтересно, ако не напълно безсмислено. Душевните явления, както всичко, което бива възпроизвеждано в едно художествено произведение, могат да бъдат обект за естетична наслада, само ако са изолирани от представата за техния действителен вид. Тъкмо това изолиране преследва оная лъжа, от която се ужасяват мнозина читатели. Чувствата си поетът не възпроизвежда в никой случай в същинския им вид, а хиперболизирани. Това той върши несъзнателно, по силата на своя творчески инстинкт. Ето защо, да изискваме от поета да бъде искрен, сиреч да не хиперболизира чувствата си, значи да желаем да изневери на своя творчески инстинкт.

Мелодия на душата. - Но душевният живот на поета не се явява такъв, какъвто е в действителност, и по друга причина. В действителността той е редица от случайно свързани звуци - в поезията той е вече мелодия на душата. Душата си има своя музика и тази музика успява да долови само поетът. Той е, който я довежда до нашия слух. Не всеки прониква до скрития лайтмотив - до тънката копринена нишка, която преминава през нашит чувства. Само поетът смогва да сведе отделните душевни прояви до техния лайтмотив и чрез това стилизиране на чувствата, душевното придобива вече само по себе си, независимо от изразните средства, художествена значимост.

Д. Дебелянов е един от онези високо одарени лирици, които успяват да доловят винаги скритата мелодия на душата - да се вслушат в шумното пъстрогласие от напеви и съзвучия и да открият лайтмотива. Ето защо, в онова, което той изнася като мелодия из глъбините на душата си, няма нищо излишно. Във всяко негово стихотворение цари една обща ръководна посока на чувствата, без всякакви странични излети, нарушаващи тяхното единство. Най-характерно в това отношение е стихотворението “Гора”. През всички негови строфи поетът провежда едно основно чувство - своето чувство за близост до природата и нейната красота, като прокуден от живота в безметежното й лоно. Около това чувство се групират всички други чувства - отекванията на душата при спомена за миналото. Тези чувства се намират в органична родственост с основното чувство. Връзката им с него ни става ясна, като вземем предвид, че въпросните отеквания са жалби за несбъднатата красота, към която прокуденият от живота се е стремил в своя набег и която намира в природата.

От това стихотворение явствува не само отсъствието на всякакви странични излети, единството в чувствата на Димчовата поезия, но и присъщият на някои стихотворения начин, по който се движи мелодията на душата. Имаме движение по възходяща линия, постепенно нарастване, климакс на чувството. Чувството за близост до природата, в която прокуденият от живота дири покой, ни облъхва за пръв път в думите “меда на отдиха стаила” (първа строфа), после още по-определено в думите “и подслон верен в час вечерен намират морните криле” (втора строфа), докато в третата строфа то нараства до вярата в едно интимно общуване с природата: “че в презнощ тръпните листа/ с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта”, а в четвъртата строфа - до копнежа по най-тясното единение с природата - смъртта: “и сам е свърнал - на Гората в съкровищните самоти,/ последна радост да изведа, последна скръб да приюти”. Това е връхната точка на чувството за близост до природата. На нея то добива вече религиозен облик. Като Вилехалм, който в отчаянието си пада на земята и извиква: “Ich mein dich, breitiu erde; daz ich bezite werde dir gelich: ich kom von dir” (Волфрам фон Ешенбах), Димчо носи съзнанието за метафизичната принадлежност на човека към природата. Това съзнание намира израз и в следните две истински религиозни строфи на стихотворението “Тиха победа”, изпълнено с копнеж по смъртта:

Че светли тайни дух прозря
И аз обикнах тоя път,
По който земните недра
Тъй властно мамят и зоват:

Ти наш си, наш си, твоят дълг
Е дълг на хрупкавия злак
В земята майка опознал
При нея да се върне пак.

Същата линия на възхождане намираме и във втората от елегиите. Чувството на копнеж по бащината къща и майката нараства постепенно до края на втората строфа - това стихотворение, обаче, завършва с едно отвесно възземане, което идва внезапно като не-сдържан изблик на чувството у прокудения от живота: “О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!”.

Не само на разгледаните причини, но и на това постепенно възхождане, което завършва понякога с внезапно отвесно възземане, какъвто е случаят и в последното тристишие на цитираното по-горе стихотворение “Нощен час”, се дължи драматичната напрегнатост в поезията на Д. Дебелянов - най-характерната нейна особеност.

Поезията на Д. Дебелянов трябва да бъде окачествена като драматична лирика, каквато е тази на Яворов.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Димчо Дебелянов сътрудничи на сп. “Българска сбирка”, “Съвременник”, “Нов път”, “Оса” и др. Работи като коректор в “Ден” и “Балканска трибуна”. Публикува под псевдоними Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор. [обратно]

2. Дебелянов загива при сражение близо до Демир Хисар. През 1931 година костите му са пренесени в Копривщица. [обратно]

3. Суфизъм - философско-религиозна доктрина, оказала силно влияние в поезията на арабските и персийските народи. В основата на неговата идеология лежи мистическата любов към Бога и вярата във възможностите на човека да се слее с него в интуитивно екстатическо озарение. Важен концепт в учението е Пътят, а главната цел е достигане на истината. [обратно]

 

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Димчо Дебелянов. Съчинения (в два тома). Под редакцията на Елка Константинова и Здравко Петров. София, 1969.

Димчо Дебелянов. Съчинения (в два тома). Под редакцията на Елка Константинова и Н. Александрова. София, 1987.

Димчо Дебелянов. Николай Лилиев. Георги Райчев в спомените на съвременниците си. Редактор: Г. Марков. София: Български писател, 1967.

Илиев, Стоян. Димчо Дебелянов - между греха и разкаянието. София: Наука и изкуство, 1985.

Ликова, Розалия. Портрети на български символисти. София: Наука и изкуство,1987.

Българската критика за Димчо Дебелянов. Съставител: И. Сестримски. София: Български писател, 1988.

Монова, Илиана. Проблеми на поетиката на Димчо Дебелянов. София: Български писател, 1990.

Страници за Димчо Дебелянов: Творчеството на писателя в българската литературна критика. Съставител: Панко Анчев. Варна: Андина, 1992.

Илиев, Стоян. Родени един за друг. София: БАН, 1993.

Каролев, Стоян. Близки и непостижими. София: Христо Ботев, 1996.

Радинска, Валентина. Димчо Дебелянов и Повелителя на вълците. София: П. К. Яворов, 1997.

Добрев, Добрин. Символите в творчеството на българските символисти. София: Ciela, 2000.

Димчо Дебелянов. Скрити вопли. Съставител и предговор: Валери Стефанов. София: ИК Анубис, 2001.


 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови