Звукозаписи
ЕСЕТА
Сизиф или повторение на съвършенството
Биография
Син е на известния историк и литературен критик акад. Пантелей Зарев. Завършва българска филология в Софийския държавен университет.
Главен редактор е на списание „Съвременник“. Романите му се превеждат на много европейски езици, а „Разруха“ става бестселър в Германия и САЩ.
През 2013 г. ТВ7 пуска сериала „Дървото на живота“, екранизация по романа „Битието“.
Съпругата му, поетесата Мирела Иванова, е уредничка в дома-музей „Иван Вазов“. Има 3 дъщери.
Избрана библиография
Автор е на над 15 книги.
- Романи
- „Денят на нетърпението“ (1977)
- „Процесът“ (1984)
- „Хрътката“ (1987)
- „Хрътката срещу хрътката“ (1990)
- „Лето 1850“ (1988)
- „Разруха“ (2003)
- „Поп Богомил и съвършенството на страха“ (2004)
- „Светове“ (2008)
- Трилогия
- „Битието“ (1978)
- „Изходът“ (1983)
- „Законът“ (2012)
- Други
- „Дунавски новели“ (1974)
- „Изборът“ (1985)
Филмография
- „Този хубав живот“ (1975) - сценарий
- „Дървото на живота“ (2013-2014) - идея
Владимир Зарев - българският Балзак
Мартин Ебел
в. Тагес Анцайгер
Писателят разказва за ежедневието при социализма с голям размах на четката и искрящи цветове
Б. р. - Излезе романът на Владимир Зарев „Законът” (ИК “Сиела”) - последната част от трилогията „Битието”, „Изходът”, „Законът” - епична сага за съдбата на типичен български род през последните сто и двадесет години. Действието на „Битието” се развива във Видин и София, започва в далечната 1890 и завършва на 9 септември 1944 година. „Изходът” проследява времето на социализма, той „се открива” от 9.09.1944 и завършва в 1986 година.
Действието в „Законът” започва през 1986 година, проследява перестройката на Горбачов с цялата й противоречивост, съдбовните събития, които преобръщат и преосмислят националната ни история в края на 1989 година и разказва времето до влизането на България в Европейския съюз. За разлика от „Битието” и „Изходът” (тези две части бяха по-скоро редактирани и осъвременени от автора!) романът „Законът” е изцяло нов, автентичен и написан в последните години текст.
Според проф. Михаил Неделчев „Законът” е събитиен, подкупващо интересен, многопластов, сразяващо мощен роман, който притежава всички качества на знаковата книга на Владимир Зарев „Разруха” и най-вероятно ще има същата щастлива съдба. Първите две части от трилогията бяха оценени възторжено в немскоезичния свят и получиха престижни литературни награди. Следва рецензия от авторитетния швейцарски вестник “Тагес Айцангер”.
В едно от своите умни есета Даниел Келман разделя великите романи в световната литература на две групи – в първата, романите а ла Флобер, е изпипан и последният детайл, всичко е перфектно, от изречението до постройката на самия роман. Вторият вид, романите а ла Рабле, не се вглеждат в подробностите, но затова пък подкупват с изящна разточителност. Естетическият вкус на съвремието предпочита, разбира се, групата а ла Флобер. Ето защо автор като българина Владимир Зарев изглежда толкова екзотичен.
Владимир Зарев, роден през 1947 г., стана известен в Германия с грандиозния си роман за времето на промяната „Разруха”, който е най-доброто, написано за прелома в Европа от 1989 г. По обхват го превъзхожда само трилогията за рода Вълчев. Похвално е публикуването му на немски език от издателство Дойтике в прекрасния превод на Томас Фрам, който от години живее в София и е учил български език образно казано „на улицата”.
През 2009 г. излезе „Битието”, първият том от трилогията, който разказва историята на петте сина на стария Асен Вълчев от началото на миналия век до 1945 г. Вторият публикуван на немски език том „Изходът” проследява живота им от 1946 г. до 1976 г., а последният роман ни води през четвъртото и петото поколение до днешния ден. Цялата трилогия ще обхваща 2 000 страници.
Монументално начинание, което може да сполучи само, ако е проникнато от съзнанието на автора за неговото призвание, но и от инатливото убеждение, че и днес историята може да се разказва като Балзак – с голям размах на четката и широки контури, с искрящи цветове и налята с фантазия метафорика, с психология, която вярва, че напълно може да обясни своите герои, със сюжети, обхващащи няколко поколения, и не на последно място с хуманистичен морал. Едно начинание, което от литературна гледна точка може да сполучи, ако силата на въображението и словното богатство издигнат автора високо над низините, където се шири тривиалната литература.
Порцелан с петолъчка
Именно това съумява Владимир Зарев. Неговите романи, а също и „Изходът”, изискват от читателя известно търпение, затова пък го възнаграждават с усещането, че докато чете бива докосван от дъха на историята – ако може да се каже така патетично, както подхожда на самия Зарев. „Изходът” показва на читателя какво се случва зад желязната завеса, която в резултат от Втората световна война откъсна половин Европа от свободата и благоденствието. Както и в първия том действието се развива в провинциалния град Видин на българо-румънската граница и в столицата София. Илия Вълчев, глава на семейството и собственик на фабрика за порцелан, бива уволнен от новите господари, фабриката му е национализирана. Райската птица, традиционен мотив върху порцелановите сервизи, е отхвърлен като упадъчен и на тях кацва петолъчка.
По ирония на съдбата в публичното поругаване на Илия участва Крум Марийкин, типичен представител на комунистическата идеология, праволинеен до крайност, който със силата на убеждението и волята иска да накара хората да бъдат щастливи. Иронията се състои в това, че Крум е незаконен син на Илия, а и почти целият персонаж в романа е свързан по роднинска или еротична линия. Той обаче не го знае и когато буржоазният му произход, това тъмно петно излиза наяве, си отива и целият му авторитет.
В края на книгата Крум Марийкин е директор на химическо чистене и се опитва да възвиси идеологически работата на служителките – та нали чистотата има и морален аспект! В крайна сметка дори на него му става ясно – все пак 30 години социализъм са притъпили в хората всякаква възприемчивост към пропагандата - че говори глупости и вместо да ги облъчва идеологически, черпи подчинените си с понички, бонбони и ликьор.
Пълна противоположност на праволинейния до безчовечност комунист Крум е неговият братовчед и съмишленик Асен Вълчев, който се появява в този роман с ореола на участник в съпротивата от първата част на трилогията. Мечтаният нов строй бързо го лишава от илюзии, без обаче да наруши вярата му в първоначалните идеали. Като юрист в университета той вижда как променящата се партийна линия – да споменем само десталинизацията и въстанието в Унгария – осветява апетитите за власт и моралните качества на преподавателите.
Човекът е това, което прави
Владимир Зарев пренася безумието на параноичната властова система в ежедневието, непрестанно поставя героите си в нови, трудни ситуации, в които те трябва да правят нелек избор и така придава на романа си екзистенциален привкус. Човекът е това, което прави в момент на вземане на решение. Но Зарев никога не съди героите си прекалено строго, колкото и жалко да е поведението им. Те дори са му много интересни с техните малки подлости и големи злодеяния, с техните прозрения и с ненатрапчивото си примирение.
Романът изобилства с характери, в които по различен начин се преплитат добро и зло, сила и слабост, неоспоримо и отблъскващо. Жените също не принадлежат към по-добрата половина на човечеството (някои от тях все пак не са толкова лоши).
Особено ярък е образът на епикурееца Гошо Пантов, който най-малко се вписва в оскъдицата на българската социалистическа система и успява да се снабдява с луксозни стоки. „Животът е кратък, удоволствията са вечни” гласи неговото верую – истинска провокация в това общество, както и самият роман, публикуван през 1983 г. в стърнището на догматичния социалистически реализъм, който сигурно е приличал на опасно и примамливо блатно цвете. Учудващо е, че тогава е бил издаден, радостно е, че се е съхранил до днес.
6 януари 2012
Огромна вина за провала на нашия преход имат бившите репресивни служби
Визитка:
Роден е на 5 октомври 1947 г. в София
Завършил е българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
Автор е на 15 книги, между които трилогията “Битието” (1978 г.), “Изходът” (1983 г.), “Изборът” (1985 г.), “Дунавски новели” (1974 г.), романите- “Денят на нетърпението” (1977 г.), “Процесът” (1984 г.), “Хрътката” (1987 г.), “Хрътката срещу хрътката” (1990 г.), “Лето 1850” (1988 г.), “Разруха” (2003 г.), “Поп Богомил и съвършенството на страха” (2004 г.), “Светове” (2008 г.).
Романите му се превеждат на всички европейски езици, а “Разруха” стана бестселър в Германия и САЩ.
- Г-н Зарев, немският „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” написа, че сте разказвач от европейски ранг, като отбеляза, че вашата “Разруха” засвидетелства литературната европейска зрялост на България? Защо българската критика не е толкова благосклонна към творчеството ви?
- Българската критика почти не съществува. Тя е лишена от трибуна, от духовно пространство, изключение правят някои издания като „Литературен вестник” и „Страница”. По тази причина не може да осъществява себе си като реален коректив на случващото се в националната ни литература, не успява да подреди ценностите в нея. Всички истински значими, уважаващи себе си немски вестници имат специални културни страници, на които съм имал честта и щастието да присъствам. Над 40 обстойни и добронамерени отзива за моите четири книги, преведени на немски, „Разруха”, „Битието”, „Изходът” (вчера излезе и „Законът”-бел. Ред.), се появяваха през годините в най-популярните издания като „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, „Ди Цайт”, „Ди Велт”, „Берлинер Цайтунг”, „Нойе Црюхер Цайтунг”, „Тагес Анцайгер”, „Дер Щандарт”, „Ди пресе”, „Щерн”. Те постепенно изградиха посланието за значението на моите романи в европейската литература. Нещо повече, голяма обзорна рецензия за моето творчество във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” бе препечатана от френското издание „Курир”. Що се отнася до България, аз не се чувствам жертва на нашата критика, а на срамно пожълтялата преса, на небивалото и тотално опростачване на българския народ, на това, че в медийното пространство се наложи вкусът на мутрите и мутресите , на най-ниското първосигнално воайорство. За връзката между Азис и Китаеца, например, е написано повече, отколкото за цялата ни съвременна литература. Налагането на дебелашки вкус отъпи и съсипа няколко поколения българи.
- Определят романа ви „Разруха” като свидетелство за криминалния преход у нас. В него описвате механизма, по който бившата номенклатура се опитва да превърне политическата власт в икономическа...
- Огромна вина за провала на нашия преход имат бившите репресивни служби и партийната номенклатура. За да запазят притежанието на властта, те трябваше да я раздадат на свои хора и най-отвратителното, да превърнат властта от политическа в икономическа. Така умишлено бяха парализирани, а сетне и корумпирани полицията и съдебната власт. Беше унижена и потисната имунната система на държавността. По един престъпен начин демокрацията бе преосъществена в анархия. И досега ние не живеем в реална демокрация, а в неспирна, полузаконна и пагубна анархия.
- Отмина ли времето на голямата народна енергия?
- Това е най-страшното - безцелно пропиляната колосална народна енергия. Преди двадесет години тази енергия заля площадите, освети с надежди и напразни очаквания дните ни, върна ни тръпчивия вкус на свободата. Постепенно обаче се разми в егоизма на партиите, в народното обедняване, в съсипателната корупция, в безразличието към миналото и още по-лошо - в неутешимото неверие в бъдещето. Младите, най-умни и подготвени хора напуснаха страната. България се обезлюдява, все повече се превръща в територия, промени се човешкият пейзаж, генетично народът се изражда и е наврян в ниското, в първосигналното, в бита, пречупен е от умората, от лъжата и от постоянното несбъдване.
- В едно свое интервю казвате, че животът е дяволски интересен, все още ли мислите така?
- Животът, който ме заобикаля, е толкова помитащо разнообразен, смайващо неочакван, че с него не може да се мери никое човешко въображение. Случвали са ми се неща така ненадейни, направо невъзможни, които съм се опитвал да опиша, но винаги са ме обвинявали, че точно тези автентични пасажи са измислица. Сега вече зная, че в живота няма нищо сигурно и това го превръща в едно безкрайно и непредвидимо приключение. Всеки от нас е Одисей и иска да има своята Итака, но копнее да го няма в Итака, да пътешества, да покорява, да осъществява необикновеното, различното у себе си. Животът не е нищо друго освен дадената ни за малко и подарена свобода. Невероятна, опияняваща и неповторима свобода.
Словото пък е най-висше достояние и тайнство за човешкия разум. Преди да сътвори словото, Бог сякаш е бил безграничност и съществуване, след като е създал словото, той е придобил свойствата изначалност, причинност и следствие, пораждане и смисъл. Простото, физическо присъствие на реалността е добило духовност, превърнало се от съществуване в битие. Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е „облечено” в слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на вселената. За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот, да се превърне в наш единствен, в личен живот. Така думите събуждат битието и го преосъществяват в смисъл, а по-сетне в памет и история. С всичко изречено дотук искам да споделя, че художественото слово, един роман например, не е просто нещо случващо се и разказано чрез езика, а е самият език. Единственият, неповторим език на всеки писател, който създава неговия единствен и неповторим свят!
- Още ли твърдите, че най-голямото нещастие на българския народ е, че не е разказан?
- В националната ни история има много злощастни, навярно най-покрусяващата е, че през вековете у нас малко е писано. Ние имаме славна хиляда и триста годишна история, но у нас реално се пише от сто години. Огромната част от националния си живот през средновековието ние узнаваме от византийски, ватикански, турски източници или от записките на някои добронамерени пътешественици. Само словото в своето безграничие е в състояние да превърне индивидуалното съществуване на всеки от нас в национално битие, да претопи частното в общото, да се преосъществи от нечии лични спомени в народна памет. Именно по тази причина съм поразен от илюзиите и глупостта на съвременните ни политици. В историята политиците например могат да пребъдат само чрез словото, както са се съхранили ония народни дейци, на които са спрели своето внимание Захари Стоянов, Иван Вазов или Симеон Радев!
- Над какво работите в момента?
- Отдавна копнея да напиша книга за исихазма, за духовния подвиг и духовната нищета на ония истински отшелници, за опита им чрез безмълвието да проникнат в смисъла и тайните на самата Божественост – текст, който подобно на „Поп Богомил и съвършенството на страха” трябва да бъде роман игра и в него ще се опитам да отговоря на някои от най-щекотливите и сакрални въпроси на битието.
- Щастлив човек ли сте?
- Да, аз съм осъществен, следователно щастлив, определено привилегирован, видимо щастлив човек. Здрав съм, за възрастта си изглеждам прилично, заобиколен съм от съпругата ми, поетесата Мирела Иванова, от трите ми красиви дъщери и четиримата ми прекрасни внуци, от няколко верни приятели, от хората, които обичам. Все още имам енергията да долавям и усещам словото, все още ме обзема лудостта да напиша книга, как ми се ще да вярвам... най-добрата!
ВЛАДИМИР ЗАРЕВ: 25 Г. ЖИВЕЕМ В НАРОЧНО СЪЗДАДЕНА И ГРИЖЛИВО ПОДДЪРЖАНА ОТ ПАРТИИТЕ АНАРХИЯ
„Българите са така обезверени, деморализирани и пометени от бедността, от отсъствието на елементарна справедливост, че единствената реална съпротива, която може да ни извади от това състояние на будна кома е зареденото с енергия гражданско общество“, казва пророчески Владимир Зарев.
Той е български писател и публицист. Син е на известния историк и литературен критик акад. Пантелей Зарев. Автор е на над 15 книги, между които „Денят на нетърпението“, „Процесът“, „Хрътката“, „Лето 1850″ , „Разруха“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Светове“ и др. Както и на трилогията „Битието“, „Изходът“ и „Законът“. Романите му се превеждат на много европейски езици, а „Разруха“ става бестселър в Германия и САЩ. През 2013 г. ТВ7 пуска сериала „Дървото на живота“, екранизация по романа „Битието“.
Предлагаме ви пълния текст на интервюто, което писателят даде за БГНЕС:
БГНЕС: Г-н Зарев, романът Ви „Разруха“, който е повествование за историческия обрат в България след 1989 г. пожъна небивал успех не само у нас, но и в Германия. Нарекоха Ви българският Балзак. Какво точно помете чудовищната приливна вълна на капитализма у нас и имаме ли признаци на съвземане, на възраждане след този тежък прелом?
Владимир Зарев: „Разруха“ е роман за начина, по който беше ограбен и най-страшното – обезсмислен труда на няколко поколения българи след съдбовните промени през 1989 година. За истеричния егоизъм и бездушието на политическата ни класа и продажността на институциите, за корумпирането на полицията и съдебната власт, които са имунната система на всяка държавност. За това как бившата партийна номенклатура превърна политическата си власт в икономическа, за видимата и невидима власт на парите, за тайнствения „разум“ на световните пари, за това как националната ни интелигенция бе запратена в задния двор на общественото внимание и до голяма степен маргинализирана. За разрушаването на ценностите и подмяната им с обезличаващите закони в глобалния свят. С една дума, „Разруха“ е роман за истината на безкрайния и толкова мъчителен български преход.
През 2006 г. романът беше преведен в Германия и по мнение на радио „Дойче Веле“ е най-успешната българска книга, излизала някога на немски език. „Разруха“ бе наречен „романът на промяната в цяла Източна Европа“, а книгата бе приета с изключителен възторг от немската критика. За нея излязоха над 40 отзива в най-значимите немскоезични медии. Оценката бе впечатляваща, наистина „Берлинер Цайтунг“ написа: „Владимир Зарев е българският Балзак, чийто роман „Разруха“ е повествование за историческия обрат в България, за какъвто германската литературна критика все още мечтае. Книгата действително превъзхожда всичко подобно на немски език – от „Обширно поле“ на Гюнтер Грас до „Нов живот“ на Инго Шулце. „Разруха“ е роман за пометената от чудовищната приливна вълна на капитализма България… А Зарев е пълнокръвен епичен автор, незасегнат от /пост/ модернистичен скептицизъм. На Балзак напомня и щедростта, с която пилее своя творчески потенциал.“ Не припомням това от себелюбие, но явно съм засегнал пластове, до които писателите или не искат или често не могат да стигнат.
През тази година издателство „Хермес“ отпечата десетото издание на романа „Разруха“, който предстои да излезе, преведен на английски, руски, хърватски и ирански. В момента режисьорът Петър Попзлатев снима и едноименния игрален филм.
Но да се върна на въпроса ви… държавността в България е прогнила и ерозирала, политическата класа и олигархията са твърде заети със своето обогатяване, корупцията е навлязла така дълбоко не само в институциите и във всички структури на живота, но и в съзнанието на хората. Българите са така обезверени, деморализирани и пометени от бедността, от отсъствието на елементарна справедливост, че единствената реална съпротива, която може да ни извади от това състояние на будна кома е будното гражданското общество.
БГНЕС: Наясно ли сме, ние, българите, какво се случи с нас? Редица анализатори казват, че вече е разрушена нашата най-съкровена идентичност, че нямаме общество. Но това не допринася ли допълнително за всенародното отчаяние, което ни е обхванало?
Владимир Зарев: В своите знаменити диалози за държавата Платон определя три възможни начина за упражняване на властта – тирания, олигархия и демокрация. Разбира се, най-добрият, най-продуктивният начин на управление е демокрацията, но само когато тя се основава на ясни правила и законите се спазват от всички. Когато в обществото е нарушена прозрачността на управление, когато няма ясни и задължителни правила, когато законите важат за едни, а за други са „врата у поле“, когато има недосегаеми от морала и най-вече от правосъдието, демокрацията лесно деградира и се превръща в анархия. Аз твърдя, че в последните 25 г. ние живеем в нарочно създадена и грижливо поддържана от всички партии анархия. За жалост, разрушено е не само всякакво доверие в държавността и в управлението, разрушена е не само съкровената ни идентичност, но и генетичния потенциал на нацията. Два милиона българи напуснаха страната, и нека не се заблуждаваме, на повечето от тези умни, образовани, инициативни и интелигентни млади хора, децата им ще се родят и израснат извън България. А у нас масово се възпроизвеждат и множат ромите, докато българският народ линее, топи се, изчезва… Забележете, промени се човешкият пейзаж в страната ни!
БГНЕС: Защо нямаме вече духовни учители? Празнуваме Великден, Деня на народните будители, Празника на българската писменост и култура 24 май, но не се ли превърнаха те само в дати от календара, без необходимия смислов контекст и начин на светоусещане?
Владимир Зарев: Защото обществото, в което живеем очевидно не поражда духовност, не възвисява великите ценности като саможертвата, например. Защото посредствеността на политическата ни класа не е в състояние да излъчи духовни учители, а, най-вероятно, не се и нуждае от тях. Има различни форми на власт – междуличностна, финансова, политическа, но най-потискаща е тоталитарната. Тоталитарната власт се стреми да направи всички съучастници, всички да бъдат замесени по някакъв начин и …виновни. Тя осакатява човешкото различие, отнема свободата на избора, служи си с постоянно насилие.
За жалост, след демократичните промени през 1989 г. властта на парите замести тоталитарната система. По време на социализма парите не бяха нещо престижно. Разбира се, те бяха нужни, хората копнееха да ги имат, но да бъдеш богат предизвикваше съмнение, означаваше, че си мошеник. Освен това парите имаха „стеснено“ значение, с тях почти нищо не можеше да се направи – да се отвори фабрика, ресторант, магазинче. Е, да се купи апартамент, кола, или да се пътува -да, но не и да се обиколи света.
След 10 ноември 89-та в наивността си огромна част от българите повярваха, че като по чудо ще станат богати, нароиха се милиони фирми. Духът беше изпуснат от бутилката, но парите отидоха при мутрите и при откровените бандити, а сетне и при корумпираните политици и олигарси. Преувеличеният до престъпност егоизъм и парите се превърнаха в основна ценност. А властта на лесните, незаслужени, откраднати пари е не по-малко безнравствена от тоталитарната и тя осакати живота на стотици хиляди хора. Спомнете си само фалитите на банките, които продължават и до днес. В „Буденброкови“ Томас Ман пише, че първото поколение капиталисти трупа пари, второто излъчва политици, третото – високи интелектуалци и четвъртото, по правило, деградира. У нас се извърши симбиоза между първото и четвърто поколение. Цинично награбеното не заработи в полза на обществото, милиарди и милиарди от накраденото бяха изнесени от България, или затънаха и се заровиха в безсмислен парвенюшки разкош, във всякакви съмнителни удоволствия и смешни по своето безсмислие мутробарокови замъци.
БГНЕС: Българските елити нанесоха непоправими вреди, но имат ли вина българските писатели и журналисти за този деградивен процес и къде да търсим зърната на опомнянето?
Владимир Зарев: Националната енергия, която избухна в началото на промените и взриви площадите, бе безнадеждно и напразно пропиляна. Ще повторя, единствената възможност да бъде озаптена българската политическа класа и олигархията е гражданското общество. То е, което трябва отново да оживи площадите и да поиска сметка за всички значими и крещящо аморални сделки, извършени от управляващите и висшия чиновнически апарат последните 25 г. Но тези протести срещу несекващата алчност и продължаващото разграбване биха имали смисъл, само ако са подкрепени и от професионалната и честна работа на прокуратурата, за да се промени манталитета на политиците и чувството им за безнаказаност. Забелязвате ли страха, ужаса, който изпитва политическата ни класа и олигархията от случващото се в Румъния, където няколко преизпълнени с кураж магистрати се заеха да накажат престъпните политици и олигарси и възстановиха вярата на обществото в справедливостта?
Писателите едва ли носят вина за днешното състояние на обществото ни. Просто те бяха изтласкани от новата „ценностна“ йерархия и лишени от духовното си влияние. Но тяхна непростима вина ще бъде, ако от страх пред властимащите премълчават в книгите си истината. Журналистите, обаче, имаха възможност всекидневно и дори всекичасно да влияят и най-важното – да упражняват контрол върху събитията, върху подкупността на институциите и ужасяващото задкулисие, така типични за нашия неосъществен преход. За жалост, част от тях също като политиците и висшите магистрати бяха буквално напазарувани от хората с безнравствените интереси и могъщите пари.
Ще спомена още нещо… един от основните недостатъци на демокрацията е това, че в нея проблемите не се решават от естествените елити, от умните, интелигентните и подготвени хора, а от простото мнозинство. Така един необразован простак е един глас, и един изучен, високо духовен човек, също е един глас. Това помогна много лесно в България да бъде наложен просташкият вкус на мутрите и на техните метреси, на миските и чалга певиците, които заляха не само жълтите вестници, но и всички медии. Непростимо.
БГНЕС: Какво пишете в момента? В какво, все пак, вярвате?
Владимир Зарев: От началото на годината работя върху новия си роман „Орлов мост“, който е опит да разкажа за протестите през зимата на 2013 година. Разбира се, аз не желая, пък и не мога да напиша политически роман, но ще се опитам да отговоря на мъчителния въпрос защо, все пак, у нас не успя да се случи, да се осъществи гражданското общество.
А вярвам във величието на Словото, в непреклонната и страшна присъда на Словото, в безсмъртието на Словото, в оная истинска духовност, която се превръща в част от бъдещето. Словото е най-висше достояние и тайнство за човешкия разум. Преди да сътвори Словото Бог сякаш е бил безграничност и съществуване – след като е създал Словото, той е придобил свойствата изначалност, причинност и следствие, пораждане и смисъл, т.е., простото физическо присъствие на реалността е добило духовност, превърнало се от съществуване в Битие! Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка, например, че това което не е назовано, не е „облечено“ в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената. За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот да се превърне в наш, единствен, в личен живот. Така думите събуждат Битието и го преосъществяват в смисъл, а по-сетне – в памет и в история. С всичко изречено дотук искам да споделя, че художественото слово, един роман ,например, не е просто нещо случващо се и разказано чрез езика, а е самият език. Единственият, неповторим език на всеки писател, който създава неговия единствен и неповторим свят!