Търсене

Регистриране

Посещения

7.png9.png2.png2.png0.png2.png

В момента

1
на линия

Партньори

 

Доли медиа студио
Доставчик на ИТ услуги
Български дарителски форум
Уча.се - Бърз, лесен и интересен начин да учиш
Чуйте новите български хитове в София
Съюз на слепите в България
Иван Вазов
Къща музей - Сопот
Национален литературен музей

 

 
 

Видео

Видео клип от поредицата СЛОВА БЪЛГАРСКИ - ХРИСТО БОТЕВ

Видео клип с изпълнение на стихотворението "Хаджи Димитър" по повод Националния празник 3 март в местността Арабаконак. 2015 г.


Колекция от звукозаписи


 

Христо Ботьов Петков, според собствения му правопис, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист.

Роден на 6 януари 1848 г. (стар стил — 25 декември 1847) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков (1815-1869) и Иванка Ботева (1823-1911). Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 година (25 декември 1847 година стар стил) в Калофер. Съществуват и други хипотези за родното му място, които днес се отхвърлят от изследователите — че той е „из Карлово“, както пише в едно официално писмо на Найден Геров, или че е роден в село Осен, както споменава самият Ботев в статията си „Примери от турското правосъдие“.

Ботев е син на Ботьо Петков (1815-1869) и Иванка Ботева (1823-1911).[2] Баща му е учител и известен просветен деец, родом от Карлово, учил в Одеса, съставител и преводач на учебници, а майка му е от скромно калоферско семейство.[2] Освен Христо Ботев, двамата имат още осем деца: Ана (1850-1867), Петко (1852-1872), Стефан (1854-1890), Кирил (1856-1944), Тота (1859-1864), Генко (1861-1863), Генко (1863-1866) и Боян (1866-1885).[3]

Националният музей "Христо Ботев" в Калофер

Христо Ботев вероятно е роден в стая на калоферското училище, в която живеят родителите му. Малко по-късно в Калофер е построено ново училище и семейството наема къща на Генко Филов, в която Ботев прекарва първите няколко години от живота си. Тази къща е унищожена по време на Руско-турската война, но през 40-те години на XX век е възстановена и превърната в Национален музей „Христо Ботев“.

През 1854 година Ботьо Петков влиза в конфликт с калоферската община за заплащането си и се премества в Карлово. Там семейството живее в къщата на майка му в Табашката махала, а Христо Ботев тръгва на училище, като негов учител е баща му. През 1858 година Ботьо Петков обвинява управата на карловската община, че се опитва да си присвои пари, завещани за училището, след което се връща в Калофер. Общината се опитва неуспешно да го настани в къща на живеещия в Цариград търговец Христо Тъпчилещов, след което семейството се настанява в къща на хаджи Нестор. След връщането им в Калофер Христо Ботев постъпва в местното трикласно училище, където учител е баща му.

В Одеса и връщане в Калофер

Още от 1857 година Ботьо Петков се опитва да изпрати сина си да учи в Русия с помощта на Найден Геров, негов познат от Одеса, който е станал известен просветен деец и руски вицеконсул в Пловдив. Това се осъществява едва през есента на 1863 година, когато Христо Ботев получава стипендия от руското правителство и заминава през Пловдив и Цариград за Одеса, където пристига на 14 ноември.[6]

В Одеса Христо Ботев се свързва с Одеско българско настоятелство, до което има препоръчително писмо от Найден Геров, и неговия член Никола Тошков, заможен търговец, роден в Калофер и познат на баща му. Той постъпва във Втора гимназия като „волнослушател“, тъй като не е достатъчно добре подготвен за редовен ученик, и се настанява в нейния пансион, където по това време живеят още десетина български ученици.[7]

Още с постъпването си в гимназията Ботев трудно се вписва в учебната дейност — той не прекъснато се оплаква от строгата дисциплина, налагането на която включва и физически наказания, но в същото време често отсъства от занятия, участва в сбивания със съученици и се отнася високомерно към повечето си учители. През 1864 година той напуска училищния пансион и започва да живее самостоятелно в различни квартири. Въпреки настоятелните писма на баща му и опитите на Никола Тошков да му повлияе, той занемарява училището и с ексцентричното си поведение отблъсква българската общност в Одеса, като мнозина нейни представители ограничават контактите си с него.[8]

Макар са не посещава често училището, Ботев прекарва дълго време в различни библиотеки, най-вече в Българската библиотека „Юрий Венелин“, която се помещава в дома на Тошков. Чете главно руски автори, като е особено впечатлен от Николай Чернишевски и Иван Тургенев. Запознава се с филолога Виктор Григорович, на когото помага с руски преводи на български народни песни. Според неговия съученик Киро Тулешков, още през лятото на 1864 година Ботев работи върху своето стихотворение „Майце си“, консултирайки се с Григорович, и дори по това време го изпраща на Петко Славейков в Цариград. Достоверността на това сведение не е изяснена, тъй като стихотворението е публикувано от Славейков едва няколко години по-късно.[9]

През септември 1865 година става ясно, че Ботев не може да премине в трети клас на гимназията и е изключен, поради „немарливост“, а стипендията му е прекратена, като получава еднократна сума, с която да се прибере в България. Въпреки това той остава в Одеса, издържайки се като дава частни уроци, и поддържа близки контакти с полската общност в града. Със съдействието на Григорович, вече ръководител на катедрата по славянски филологии, Ботев дори се записва като „волнослушател“ в Историко-филологическия факултет на Императорския новорусийски университет.[10]

През 1866 година Христо Ботев е назначен за учител в Задунаево, българско село в руската част на Южна Бесарабия, където пристига през септември. Той прекарва там няколко месеца, но в началото на следващата година получава известие, че баща му е тежко болен, и решава да се върне у дома. Пътува с кораб, вероятно от Одеса до Бургас, и оттам през Сливен стига до Калофер в началото на април 1867 година.[11]

След пристигането си в Калофер Ботев замества болния си баща, като поема част от часовете му в училището. По това време, на 15 април, във вестник „Гайда“, издаван от Петко Славейков в Цариград, за пръв път е публикувано стихотворение на Христо Ботев — „Майце си“. То е отпечатано без посочен автор и изглежда познатите му не разбират, че стихотворението е негово. При отбелязването на Деня на свети Кирил и Методий на 11 май Ботев държи импровизирана реч, в която критикува умереността на националното движение, насочено по това време главно към създаването на самостоятелна църква. Речта предизвиква опасения от ответни действия на полицията, но до такива не се стига.[12]

По време на престоя си в Калофер Ботев често се среща с Парашкева Шушулова, учителка в местното девическо училище, която се смята за най-вероятния прототип на любимата от стихотворенията „До моето първо либе“, „На прощаване“ и „Ней“. Друга хипотеза е, че това е неговата втора братовчедка Мина Горанова, с която той може би контактува и по-късно в Румъния.[13]

През лятото на 1867 година здравето на Ботьо Петков се подобрява, а и става ясно, че синът му не се справя с учителската работа, и той успява да издейства от Виктор Григорович възстановяването на стипендията на Христо, така че той да довърши образованието. Бащата му дава известна сума и го изпраща отново за Цариград и Одеса, но без да извести семейството си Христо Ботев се отклонява от пътя и през септември пристига в Румъния. Някои от ранните биографи на Ботев твърдят, че преминавайки през Сливен, той се среща с Михаил Чайковски, но за това няма преки доказателства.[14]

Емигрант в Румъния

В края на септември 1867 година Христо Ботев пристига в румънския град Гюргево, където скоро се свързва с българските хъшове — сред тях е Хаджи Димитър и доста участници в организираните през същата година чети на Панайот Хитов и Филип Тотю. Когато става известно, че е починал видният деец на революционното движение Георги Раковски, цялата група заминава за Букурещ, където участва в неговото погребение на 12 октомври. Останал без средства, Ботев се обръща към Георги Атанасович от букурещката българска организация Добродетелна дружина, който му осигурява финансова помощ, за да продължи пътуването си към Одеса.[15]

Ботев заминава за Одеса, но така и не стига дотам, спирайки през декември в Браила. По-късно той се оплаква, че българи в Браила му обещават стипендия, с която да отиде да следва в Прага, но това така и не се осъществява. В Браила започва работа като словослагател при калофереца Димитър Паничков, собственик на печатница, в която се печата и вестник „Дунавска зора“ на живеещия по това време в града Добри Войников. През януари 1868 година в този вестник излиза второто публикувано стихотворение на Ботев - „Към брата си“. По това време той съобщава във вестника за намерението си да издаде книга със свои стихове и проза, но то не се осъществява и не е изяснено какво би включвал този сборник.[16]

В началото на 1868 година в Браила се намират много хъшове, готвещи се да преминат през лятото в България в няколко чети — това наистина се осъществява от Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Самият Христо Ботев се записва в четата на Желю войвода, на която е определен за писар, като тогава пише стихотворението „На прощаване“. През пролетта Ботев играе в организираните от Войников театрални постановки, но след като участва в сбиване с група турци в градския парк, през следващите месеци се укрива от полицията в печатницата на Паничков. През юни той изглежда пътува с Желю войвода до Одеса в търсене на пари за въоръжаване на четата, но след връщането им Желю войвода е задържан от румънските власти и четата така и не преминава в България.[17]

През септември 1868 година Ботев отива в Букурещ с любителската театрална трупа на Добри Войников и решава да остане там, за да избегне издирването от полицията в Браила. Намерението му е да си намери работа като учител, но това се оказва невъзможно, поради лошото му познаване на румънския език. Записва се в букурещкото медицинско училище, може би за да живее в пансиона му, но през октомври го напуска. Останал без никакви средства, той изпада в отчаяно положение и решава да се върне в България, за да стане учител там, но няма пари за пътуването.[18]

Чрез Найден Геров Ботев се свързва с букурещкия български търговец Христо Георгиев, който му оказва ограничена помощ, но също смята, че е негоден за друга работа, освен учителската. Според Киро Тулешков през ноември и началото на декември той живее в изоставена вятърна мелница, заедно с Васил Левски. През януари получава разрешение от румънското министерство на просветата да основе българско училище в Букурещ, но не успява да намери средства за този проект.[19]

През февруари 1869 година със съдействието на Христо Георгиев Ботев е назначен за учител по български език в Александрия, но малко по-късно е уволнен, след като влиза в конфликт със заможни българи от града, които обвинява в липса на патриотизъм. Той остава в Александрия до август, когато получава назначение като учител в град Измаил в румънската част на Южна Бесарабия. По това време в Калофер умира баща му, оставяйки многодетното си семейство с ограничени средства.[20]

В Измаил Ботев е учител по български език в румънското държавно училище. Заплащането му изглежда е добро, защото той отказва да стане учител в Карлово, по-близо до овдовялата си майка. Докато живее в Измаил Ботев сътрудничи на няколко български вестника в Букурещ — сатиричния „Тъпан“ и издавания от Любен Каравелов „Свобода“, където през лятото на 1870 година публикува редактирани варианти на „Майце си“ и „Към брата си“, както и новите стихотворения „Елегия“ и посветеното на Каравелов „Делба“. В Измаил Ботев поддържа контакти с нелегални организации на руски политически емигранти. Той страда и от периодични пристъпи на малария.[21]

През пролетта на 1871 година общината на Измаил решава да прекрати преподаването на български език в училището и спира заплатата на Христо Ботев. Според Киро Тулешков това става в навечерието на Деня на свети Кирил и Методий, като Ботев открадва пари, събрани за отбелязване на празника, докато според Величко Попов Ботев е в Галац още през март.[22]

Журналист и издател

След кратък престой в Галац, в края на май 1871 година Христо Ботев се премества в Браила. Тук, със съдействието на Димитър Паничков, той започва да издава вестник „Дума на българските емигранти“, който трябва да замени закритите малко преди това български емигрантски вестници „Свобода“ и „Дунавска зора“. Вестникът излиза в само пет броя, като основната част от съдържанието им е писана от самия Ботев. В тях излизат някои от основните му публицистични работи: „Наместо програма“, „Примери от турското правосъдие“, „Народът - вчера, днес и утре“, „Смешен плач“, „Петрошан“, „Решен ли е черковният въпрос?“. В „Дума“ за пръв път са публикувани и няколко негови стихотворения - „До моето първо либе“, посветеното на Мария Горанова „Пристанала“ и посветеното на нейния брат Б. Горанов „Борба“.[23]

През лятото на 1871 година Ботев боледува тежко и продължително от тиф, а в края на юли двамата с Паничков са принудени да прекратят издаването на „Дума“ поради липса на средства. През септември издава брошура с остри нападки срещу Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) и лично срещу неговия деловодител Васил Стоянов. Те са повторени месец по-късно на годишното събрание на Дружеството, където Ботев и Добри Войников присъстват като делегати на българската община в Галац.[24]

Сведенията за живота на Христо Ботев в края на 1871 и първата половина на 1872 година са оскъдни. По това време той поддържа активни контакти с руски социалисти, като Николай Мелетин и Соня Рубинщайн, сестра на известния пианист Антон Рубинщайн. В края на 1871 година Ботев и Мелетин се опитват да изнудват за пари заможен браилски българин, но са разкрити от полицията и заминават за Галац. В Галац двамата, заедно с други съучастници, правят няколко обира на различни търговци и дори се опитват да фалшифицират пари.[25]

По това време, през февруари 1872 година, Ботев публикува в „Свобода“ стихотворението „Странник“. През пролетта, по донос на руския консул в Галац, е арестуван Мелетин, а през април и Христо Ботев. В жилището му е открита руска анархистка литература, обвинен е в разпространение на радикални политически идеи и е изпратен в затвора във Фокшани. Той остава там няколко месеца, след което е освободен и през юли или август 1872 година пристига в Букурещ. Според Киро Тулешков освобождаването от затвора става след писмена гаранция от Любен Каравелов и Димитър Ценович, изпратена по настояване на Васил Левски.[26]

Печатницата на Каравелов в наши дни

В Букурещ Ботев се настанява в стая на тавана на печатницата на Каравелов, в която живее заедно с Киро Тулешков. Той започва работа като коректор на издавания от Каравелов вестник „Свобода“, преименуван малко по-късно на „Независимост“, а през пролетта на 1873 година ръководи издаването на замисления от Каравелов сатиричен вестник „Будилник“. В него излизат някои от известните му фейлетони, като „O, tempora! O, mores!“ и „Това ви чака!“, както и стихотворенията „Защо не съм...?“, „Гергьовден“ и „Патриот“. През този период той превежда руски учебник по аритметика, но вмъква в него политически коментари и книгата е унищожена, след като е отпечатана в Пловдив.[27]

През втората половина на 1873 година Христо Ботев публикува в „Независимост“ някои от най-известните си стихотворения: „Хаджи Димитър“ (на 11 август, по повод петата годишнина от смъртта на Хаджи Димитър), „В механата“, „Моята молитва“ и „Зададе се облак тъмен“. След ноември 1873 година Ботев не публикува нова поезия в продължение на близо две години. По това време по поръчка на Каравелов Ботев превежда книгата „Източният въпрос и България“ на офицера от руските тайни служби Иван Липранди. Към края на годината той изглежда взима при себе си по-малкия си брат Стефан.[28]

През пролетта на 1874 година Ботев получава работа като учител в българското училище в Букурещ. То се помещава в част от жилището на местния български епископ Панарет Рашев и Ботев отива да живее там, напускайки печатницата на Каравелов. Там той се запознава с бъдещата си съпруга Венета Везирева, племенница на епископа. Въпреки многобройните свидетелства за лични конфликти с Каравелов, и след назначаването си за учител Ботев продължава да сътрудничи активно на вестник „Независимост“, където започват да излизат негови статии и фейлетони.[29]

Последни години

Участие в БРЦК

Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г.

През лятото на 1874 година Христо Ботев се включва активно в работата на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и участва в неговото общо събрание на 20-21 август, проведено в печатницата на Каравелов. На събранието той е избран за един от петимата членове на комитета, заедно с Каравелов, Киряк Цанков, Г. Панов и Тодор Пеев, а след това става и негов секретар.[30]

През есента на 1874 година Ботев завършва превода на книгата „За славянския произход на дунавските българи“ на руския историк Дмитрий Иловайски. По-рано през същата година Иловайски се среща с Каравелов и Ботев и ги призовава да спрат с критиките си срещу Русия, тъй като руското правителство планира война срещу Османската империя, която да освободи България. През октомври Любен Каравелов се отказва от издаването на вестник „Независимост“, но оставя на Ботев издаването на нов вестник на БРЦК — така през декември започва да излиза вестник „Знаме“.[31]

Заемайки се с издаването на „Знаме“, Ботев напуска работата си като учител, а мястото му е заето от брат му Стефан. По това време с тях вече живее и брат им Кирил. В началото на 1875 година в Букурещ пристига и майка им Иванка с най-малкия си син Боян, след като синът ѝ Петко, парализиран през голяма част от живота си, умира. Иванка Ботева започва работа в дома на Евлоги Георгиев, който е неин родственик.[32]

През март 1875 година Каравелов и Ботев влизат в публичен конфликт, като Каравелов конфискува за дългове последния брой на „Знаме“. Двамата си отправят взаимни нападки в печата и в кореспонденцията си, като предизвикват вълнения сред българската емиграция и поставят под съмнение ефективността на БРЦК. През юни Ботев успява да купи своя печатница, използвана по-рано за издаването на вестник „Отечество“, и продължава да издава „Знаме“.[33]

За закупуването на печатницата Ботев получава финансова помощ от Венета Везирева, за която през юли същата година се жени, като техен кум става лекарят Георги Странски. Това става против волята на нейния вуйчо, епископ Панарет Рашев, а бракът им е граждански, тъй като Венета Везирева преди това е женена за заможен търновски търговец. От първия си брак тя има един син, Димитър, десетгодишен по това време, който отива да живее с майка си и с Христо Ботев.[34]

През лятото на 1875 година Любен Каравелов, който заема все по-умерени позиции, е отстранен от БРЦК с активното съдействие на Ботев, Стефан Стамболов и дошлите от Белград Иван Драсов и Панайот Хитов. На 12 август е проведено общо събрание, което избира нов състав на комитета, като председател става Димитър Ценович, а Ботев е подпредседател. Взето е решение за организиране на въстание в най-кратък срок, за да се използва кризата в Османската империя в резултат на Херцеговското въстание. Ботев е изпратен от комитета в Русия, за да събере пари и оръжие и да организира набирането на доброволци за въстанието сред местните българи.[35]

Ботев посещава Браила, откъдето заминава на 23 август за Кишинев, Одеса и Николаев. Сведенията за резултата от мисията му са противоречиви, но изглежда по-видните българи се отнасят скептично към нея, тъй като руското правителство е против въстание в България. Ботев успява да убеди намиращия се в Одеса Филип Тотю да замине за Румъния, където трябва да оглави чета от местни доброволци. Христо Ботев напуска Одеса на 3 септември, а пристига в Румъния на 30 септември. Съществуват предположения, че междувременно посещава Цариград, но за това няма сигурни свидетелства.[36]

След завръщането на Христо Ботев в Букурещ сред българската общност се появяват слухове за присвоени от него обществени средства. На 30 септември той напуска БРЦК и не участва в неговата дейност непосредствено след провала на Старозагорското въстание. Междувременно в Букурещ пристигат неговата майка и най-малкият му брат, а издаването на вестник „Знаме“ е прекратено. По тази причина той отваря в дома си книжарница, а братята му започват да обикалят Румъния и Бесарабия, за да продават преводните му книги, както и единствената му издадена приживе стихосбирка (включваща и четири стихотворения от Стамболов) „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ (единственото неиздавано стихотворение на Ботев, включено в нея е, „Ней“). През октомври той отпечатва и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“.[37]

Ботевата чета

 Основна статия: Ботева чета

Паметник-костница на Ботевите четници в Скравена

И след напускането на БРЦК Христо Ботев продължава да поддържа частни контакти с някои революционни дейци, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов. Междувременно БРЦК не успява да осъществи плановете си за прехвърляне на чети в България и през есента на 1875 година дейността му замира. Към края на годината в Гюргево е създадена нова група, Гюргевски революционен комитет, включваща Стамболов и Заимов, която се заема с подготовката на бъдещото Априлско въстание, като умишлено изолира от дейността си повечето дейци на БРЦК, включително и Ботев.[38]

В началото на 1876 година Ботев получава виза за пътуване до Белград и Триест и според някои свидетелства през февруари действително посещава Белград, но не е ясно дали се среща с намиращия се там Панайот Хитов. В началото на март получава и руска виза, но няма надеждни сведения да е пътувал.[39]

Плановете на Гюргевския комитет за въстание предвиждат активна работа във вътрешността на България, която е разделена на четири революционни окръга, и организирането в Румъния на няколко чети, които да преминат границата и да подпомогнат въстаниците. От началото на 1876 година дейци на комитета активно подготвят тези чети, набирайки хора, пари и оръжие. През април става ясно, че Панайот Хитов няма да оглави четата, предвидена за Врачанския окръг. Врачанските апостоли Никола Обретенов и Георги Апостолов се срещат с Ботев и той им предлага сам да оглави четата. Тази среща става ден, след като на 13 април се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета - Иванка.[40]

На 20 април Ботев заминава за Кишинев и Одеса, за да търси доброволци за четата (сред тях е бъдещият подвойвода на Ботевата чета, току-що завършилият военно училище Никола Войновски), като успява да получи и известни парични дарения. Той се връща в Букурещ на 1 май — междувременно въстанието в Копривщица е започнало и апостолите във Врачанско искат четата да замине по-рано от планираната дата 11 май. Взето е решение това да стане на 5 май. Към четата на Ботев се присъединява и друга значителна и добре финансирана и въоръжена група, подготвяна за преминаване в България от Българското човеколюбиво настоятелство, ръководено от Киряк Цанков. В оставащите до заминаването дни Ботев издава и единствения брой на своя последен вестник „Нова България“.[41]

Решението за преминаване на четата в България на 5 май не се осъществява, поради различни логистични затруднения, най-вече в снабдяването с оръжие. Планът за самото преминаване предвижда отвличането на параход, което да предизвика значителен международен отзвук. Участниците в четата са разпръснати в различни дунавски градове, за да не привличат внимание. Въпреки това действията им са известни както на османските, така и на румънските власти, които обаче не се намесват. Самият Ботев пристига от Букурещ в Гюргево на 13 май, а на 16 май се качва заедно с част от четата на австро-унгарския кораб „Радецки“.[42]

„Радецки“ пътува нагоре по течението на Дунав, спирайки на няколко румънски пристанища, където на кораба се качват участници в четата - Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия, Бекет. Според някои сведения, на сутринта на 17 май Ботев получава в Оряхово писмо от главния апостол на Врачански окръг Стоян Заимов, според което прехвърлянето на четата в България след разгрома на въстанието в Панагюрско е безсмислено и тя трябва да продължи към Сърбия, но Ботев отказва да се съобрази с тези указания. По обяд на същия ден той принуждава капитана Дагоберт Енглендер да спре на десния бряг на реката край село Козлодуй, където четниците слизат от кораба.[43]

От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Враца, центъра на революционния окръг, минавайки през селата Бутан и Борован, но никой от тамошните българи не се присъединява към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата влиза в спорадични престрелки с местни черкези, но без съществени последствия. Едва в ранната сутрин на 18 май край село Баница, на около 20 километра от Враца, четата влиза в по-сериозно сражение с голяма група черкези, след което се оттегля на височината Милин камък.[44]

През целия ден на 18 май Ботевата чета се отбранява на Милин камък от около 200-300 черкези и друг башибозук. Те се надяват на помощ от Враца, където очакват да започне въстание, но това не става. Вместо това към Милин камък са изпратени части на редовната османска армия и около 30 от четниците са убити или ранени. Останалите използват нощта, за да се оттеглят на юг към Врачанската планина. На 19 май във Враца са въведени значителни османски войски и възможността за въстание в града е пресечена, а Ботевата чета се насочва към вътрешността на Стара планина.[45]

Към полунощ срещу 20 май четата достига местността Вола, където се установява, за да пренощува, но скоро е открита от черкези и башибозук и започва сражение, към което по-късно се присъединява и редовна османска войска с две оръдия. То продължава през целия ден, като четата претърпява тежки загуби и остава почти без муниции.[46]

Привечер на 20 май (1 юни нов стил[б. 1]) 1876 година, когато сражението е затихнало, куршум пронизва Ботев и той умира на място.[47] Точното място на смъртта на Ботев е предмет на продължителни спорове, но днес преобладава мнението, че това става в подножието на връх Камарата в Стара планина.[48][49] След смъртта на Ботев главата му е отрязана от османците и е изложена на площада във Враца, който днес носи неговото име.[50]

Убеждения и идеология

Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията.[51] Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Интернационалист по убеждения, Ботев защитава правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология, против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните.[52] Познава лично редица руски революционери от неговото време, чете Хърбърт Спенсър, Чарлз Дарвин, Карл Маркс, Михаил Бакунин и др.[53]

Ботев е енергичен защитник на Парижката комуна през пролетта на 1871 година,[54] въпреки че дейци на националното движение като Петко Славейков я осъждат.[55] Според Велико Попов по това време той пише манифеста „Символ-верую на българската комуна“, но този документ е известен само от препис на самия Попов и съвременни изследователи като Илия Тодоров оспорват авторството на Ботев.[55]

Произведения

Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то бележи върха не само във възрожденската, но и изобщо в цялостното развитие на българската литература.

 

Музеи на Ботев

Паметникът на Ботев във Враца

  • Национален музей "Христо Ботев" в Калофер
  • Национален музей "Параход Радецки"
  • Костница на Ботевите четници, с. Скравена

 


Неговото име носят

  • Нос Ботев и връх Ботев на остров Ливингстън, Южните Шетландски острови;
  • Най-високият връх на Стара планина;
  • Ботевград;
  • Улици и булеварди в почти всички български селища;
  • Улици и булеварди в много румънски селища;
  • Многобройни училища и читалища;
  • Футболни клубове — Ботев Пловдив, Ботев Враца, Ботев Ихтиман, Ботев Гълъбово, Ботев Козлодуй, Ботев Болярово, Ботев Нови пазар, Ботев Луковит и др.
  • Футболни стадиони;
  • Българското национално радио;
  • Астероид, открит от наши астрономи - 225238 Христо Ботев
  • Христо Ботев е изобразен на гърба на банкнотата от 5000 лева, емисия 1924 г., която е в обращение от октомври 1924 г. до 1925 г.

ХРИСТО БОТЕВ

Людмил Стоянов

web | Библиотека "Български писатели", т. III

Личност. - Ранно детинство - Калофер. - Ботйо Петков. Майката на поета. - В Одеса. - Космополитизъм и национализъм. Пак в Калофер. - П. Шушулова. - Животът в Браила. - Дружба с В. Левски. - Нечаев и Л. Каравелов. - Организационна дейност. - Начело на революционно движение. - II. Дело и съдба. - Литературна дейност. - Чорбаджии, духовенство, учители. - Публицистика, политически идеи. - Култура и език. - Личност и народ. - Поезия. Субективни елементи. - Организация на четата и план на "Радецки". - Път към лобното място. - Смъртта на Ботев. Осъществяване

І. Личност

Ранно детинство. Калофер. - С пълно право първият биограф на Ботев гадае неговата съдба по детските впечатления от родната природа, свързва я с образа на Балкана, чиято "хайдушка песен" по-късно стана за него поетичен символ и жива идея на свободата. "Ако Христо Ботев, пише Захари Стоянов, да не беше се родил, раснал и пораснал в живописния Калофер, гдето отечествената Стара Планина е най-гигантна, паметник и олицетворение на воля и на свобода... можеше да излезе човек съвсем от друг калъп."1 Сам Ботев ни е дал не малко намеци за дълбокото влияние на тези впечатления върху формирането на неговия характер. Странна притегателна сила има за него "бащиното огнище":

там дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал[...]* (1, 23)2

Не малко значение има обстоятелството, че Ботев е роден именно в подножието на Балкана, в с. Калофер, на 25 декември 1848 г., на връх Коледа (затова е бил кръстен Христо). Тук той има обилни впечатления: пустинното величие на природата, високи планински вериги, девствени гори, розови градини, шумящи реки и потоци, буйна растителност, дълбоки снежни зими и пищни пролети, и всичко това отразено в хиперболичното детско въображение с чувството на безкрайна свобода. Свободен като облаците му се представя човешкият живот, непонятни - неправдата и злото. При подобно интимно вживяване с природата, човешкият ум недоумява: от там неизброимите "защо?".

Контрастът между първичния волен дух на природата и тесния кръг на живота пробуждат у подрастващия юноша именно тези крещящи и неумолими "защо?" От една страна душата му, с първите вълнения на поетическия порив, се опива от чистата радост на битието - от друга, зрелището на битовата действителност, бедността, робството, унижението и нечовешкото, "скотско" положение на народа, хвърлят в нея първите семена на недоволство и непримиримост. "То беше село Калофер. Тъжни спомени нахлуха в главата ми, щом превалих баиря и видех онез хубави къщи и черкви, през кои като змия се изтича бистрата Тунджа... В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и народа."* (1, 61)

Това остро самосъзнание у младия Ботев е засукано несъмнено от "първо мляко": тъй ясно са се хвърляли в очи противоречията на живота. Особеното положение на Калофер, запазил, наред с още няколко прибалкански паланки с чисто българско население, слаба сянка от общинско самоуправление, прибавя може би към причините, които влияят за силата на свободолюбивите пориви у Ботев, обясняват отчасти пътя на живота му. Към въпроса за будността на калоферци трябва да се прибави фактът на техните чести пътувания в Цариград и Виена по търговски работи. "Секи от вас знае, пише Ботев, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът."* (1, 132) Тук той бе имал случай да слуша разкази за чужди страни, да наблюдава своеобразните прояви на общежитието, както и да бъде свидетел на трагичното и скръбно обществено неравенство, на борбата за хляб, на унизителните пазарлъци между баща му и общината. С една дума, в малка полуавтономна република той можа да съзре пълната мизерия на личните и обществени отношения, преследването на слабите и робската сервилност към властта, която по-късно ще отрови младия организъм на свободна България.

Ботю Петков. Майката на поета. - За бащата на Ботев никъде не срещаме неблагоприятен отзив. Един от будните мъже на своето време, учител Ботю има своя не малък дял на заслуги в културната история на България. "Учител Ботйо Петков беше снажен, висок, вещ и сериозен човек, когото всички учители и всички граждани високо уважаваха." (Спомени от петгодишното ми учителствуване в Калофер - Ив. Г. Чунчев). Следвал четири години в одеската семинария, както изглежда, без да довърши курса, той е образован, любознателен, с твърди принципи на вярващ еволюционист. Покрай книжовните си дела (като сътрудник на "Цариградски вестник", преводач на "Критически издирвания за историята на българите", 1853, Земун3), той развива и твърде широка обществена и училищна дейност, която му спечелва уважението и любовта на неговите съграждани. Личните му качества, трудолюбието му, умението да се справя с всички положения, познанията му и "европейския" му дух скоро го издигат до пръв и главен съветник във всички градски обществени дела. В училището той внася монархически ред; суровостта на тогавашния метод на възпитание и обучение е известен: бащите ни още го помнят. Може би оттук младият Ботев добива отвращение към известен род дисциплина; освен това, външният вид на учителите му, ограничени, свити, раболепни, не ще да му е внушил особено благоприятни чувства. Техният умствен хоризонт - тъй тесен и поради примитивността на условията естествено низък - също е оставил в душата на бъдещия поет тягостни впечатления. Те добиват по-късно израз в остри филипики срещу варварската образователна система в училищата, както изобщо срещу политиката на "просвещението", в тези нейни форми, на които той бе свидетел. Наистина, баща му бе едно щастливо изключение от общото правило, поне що се отнася до личната му интелигентност и твърд, самостоятелен характер. Не ни е останала библиотеката на даскал Ботю, за да видим какви книги е можал да има на ръка младия Ботев, но несъмнено, като руски възпитаник, бащата е бил посветен в руската литература и имената на големите руски поети и писатели - Пушкин, Лермонтов, Гогол, Белински - са били често на устата му; вероятно е имал и някои от съчиненията им.

Парливата любознателност на сина се е хвърляла в очи и ако имаме право да съдим по буйната му фантазия, ще кажем, че бащата е изпълнил само заветната мечта на бъдещия поет: да го прати в Русия, за да продължи образованието си.

Към тези впечатления от бащата трябва да прибавим особеното, невидимо, но явно изключително влияние на майката. В едно писмо до Найден Геров тя пише за сина си Христо, който е във Влашко и не се обажда: "Знай господине Найдене, нашата жалост и милост кое е. За сина ми Христя, който живее в Ибраила, временно желая за него да си доди, защото Вия познавате нашата жалост и бедност" - същия Христо, нейният първенец, когото тя бе носила на ръце и комуто несъмнено бе вдъхнала, повече отколкото баща му, чувството на народност чрез песните и, приказките, които му е разказвала - без да знае, уви, дълбоката драма на неговия живот в чужбина! Но тъкмо тук, далеч от "бащино огнище", се разкрива у сина тази любов към майката: "На прощаване" я манифестира още с първия стих - "не плачи, майко, не тъжи..." Тук наистина клокочи вулкан от нежност, разлива се с мъжествена сила бодрото самочувствие на дълбоко любеща душа, прозира светлият образ на майката, обожествен и почти канонизиран. В "Майце си" намираме сякаш отговора на писмото на майка му до Найден Геров; очевидно е дълбокото сродство на душите у тия две същества, недостижимият копнеж един за друг:

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра[...]* (1, 15)

Когато говорят за Ботев, изтъкват предимно социалния характер на поезията му: никой не се е спрял на този най-интимен кръг от чувства, тъй фрапиращи и ясни, дето, зад ужаса и несполуките на една тежка съдба, прозира страдалческият образ на неговата майка. Очевидно е, следователно, нейното изключително влияние при формирането на нравствената му природа, на човека и поета Ботев.

В Одеса. - През 1863 г. Ботев свършва трикласното училище в Калофер с отличен успех. "Син ми е роден през 1848 г., учил ся е с успех Катехизис, Аритметика, География, Всеобща история, има начални понятия от Физика и Алгебра; от езиците най-добре е успял в руский, на който ако и да не може още да се виражава, но превожда доволно добре и начални понятия има от гръцкий и французкий." За този успех ще да е допринесла доста и тежката ръка на учител Ботя, при своеволния и буен характер на сина. Сега започват грижите по изпращането на младия Христо в Русия, за която цел бащата пише на Геров няколко пъти. "Много ми е тежко, като си губи суетно времето". Най-сетне идва съобщение "Христофор" да замине за Одеса, където, през Цариград с параход, той пристига едва към края на октомври същата година - пристига в положение на тежки материални затруднения, без да намери, при това, радушен прием, както бе очаквал, от страна на Тошкович4 и Одеската българска колония. "Сега аз като постъпя във [втората гимназия], нямам ни форма, ни завивка, ни постелка, ни шапка, ни ничто, с четири карбовни на месеца мога ли си купи всичко това, като за едни само дрехи иска[т] 60 рубли."* (1, 206)5 Затуй изказва желание да постъпи в първата гимназия, дето давали "всичко това", и защото "не искал да живее при българчета". Първата година Ботев е имал отличен успех, поради добрата си подготовка по руски език; втората той почти изстива към гимназията, докато към средата на третата [в V кл.], е вече изключен за "неуспешност". Впрочем "изключването" трябваше да санкционира едно фактическо положение, тъй като Ботев бе сам престанал да посещава уроците.

Ботев прекарва в Одеса около две години и половина, от които близо две в гимназията. Нови впечатления обогатяват духа му; тесният калоферски абаджийски хоризонт тук се стопява пред голямата панорама на живота, с дълбоките му противоречия, страшен, катастрофичен, с вечната заплаха на революцията и тъмната мистика на някакво чудодействено спасение. Че той напуща гимназията, това не е толкова съдбоносен факт. Очевидно, имало е неотвратими причини, някои в самия него, в характера и духа му, други в режима на гимназията, в казармената дисциплина, в безсмисленото изтезаване на крехките младежки души, в цялата система на лъжа и лицемерно угодничество към "началството", без ни едно условие за проява на каква да е свобода на духа и мисълта. Ботев пише на баща си: "Невъзможно е да се търпи и стои. Тукашните учители и наредби не са човешки, но зверски. Тряба да бъде човек от камък, за да може да ги изтърпи..."* (1, 206) (3ахари Стоянов, с. 37). За автентичността на това писмо 3[ахари] С[тоянов] не привежда доказателства. Тъй или инак, към края на 1865 г. Ботев получи от Одеското българско настоятелство 30 рубли "за път".

Останал при все това в Одеса, той бе всецяло погълнат от впечатленията на големия град. Това бе за него ново, невиждано зрелище, дето се кръстосваха всички духовни и политически течения на епохата. Блудният син на учител Ботю бе естествено омагьосан от примамливата, "подполна"6 атмосфера на руската освободителна борба. Особено полската емиграция, между която попадна, можа да му вдъхне омраза към деспотизма, все едно царски или султански, и да подхрани както космополитичните му мечти, тъй и плановете му за национално освобождение. Към същото се свежда впрочем и борбата на руската интелигенция: политическото освобождение на руския народ. Каква държавна форма ще си избере, оставаше да реши сам той: главното бе да се съкруши царизма и неговата безогледна и жестока сила. Революционният дух в цяла Европа бе един и същ: разрушение на старите форми и създаване условия за свободно развитие на всички поробени народи. То не бе догма, както по-късно марксизма, а чист бунтарски романтизъм, дето личността бе повикана на преден план, бе призвана да обличава и руши отживели традиции. В него имаше толкова жизнена трайност, колкото и поетически произвол и бе основата си напълно законен. На този висок нравствен идеал служеха еднакво Байрон, както и Гарибалди, Пушкин, както и Бакунин.

Космополитизъм и национализъм. Пак в Калофер. - Една фотография от 1865 г. ни представя Ботев като ученик в Одеската гимназия, заедно с негови другари. Той е облечен в официален мундир, досущ като другарите си, с лека иронична усмивка на уста, но твърде сериозен и очевидно с повишено самосъзнание. Цялата група носи яркия отпечатък на времето: апостолски фигури, романтици и мечтатели, реформатори и протестанти, бъдещи сибирски и балкански мъченици.

Това е наистина времето на буйния духовен кипеж в Русия; влиянието на Добролюбов, Чернишевски и Писарев бе особено силно върху младежта, винаги склонна към отрицание на традицията и готова за борба в името на нещо "ново". Това "ново", специално за руските условия, се изрази от една страна в тъй нареченото "народничество", т.е. сближение с народа, в издигането и просветата на тъмната селска маса, и от друга в "народоволческия" идеал (на партията "Народная воля") за насилственото сваляне на монархията (Херцен) и дори за унищожението на руската империя (Бакунин) като вредна и опасна за прогреса на човечеството.

При това положение, наивност е да се мисли, че Ботев, по основните тенденции на своето развитие, можеше да остане вън от движението. Нека не забравяме още, че тъкмо тогава се пробужда в него поетическият дух, който е органически свободен, прелъстен по-скоро от идеите, отколкото от нещата, и който възприема света хиперболично, а не синтетично. В тази възраст, в която бе той (18 г.), чувствата господствуват над разума и волята се подчинява на въображението; светът е още картина, а не драма, животът внушава любопитство, а не страдание.

След напущане на гимназията Ботев остана в Одеса още няколко месеца. Документите, спомените и разказите на очевидци установяват, че в това време той устройва с другарите си невинни лудории, дири дружбата на босяците и простолюдието, чете много, бедствува и, както изглежда, не мисли за утрешния ден. Полските кръгове, в които се движеше Ботев, даваха също обилна храна на въображението му. Въстанието на поляците, удавено в кръв от царските казаци, придаваше на неговите жертви ореола на мъченици и разнасяше по цяла Европа легенди за героизма и самопожертвуването на полските въстаници. Ботев можа да научи от своите нови познайници и покровители ценни подробности за подготовката и историята на въстанието, да подхрани в себе си вярата, че е възможна борбата за освобождението и на българския народ.

Най-сетне обстоятелствата го принудиха да се раздели и с тях, и с другарите си, и с Одеса, да дири изход от нуждата, в която бе хвърлен; така към края на 1867 г.7, го виждаме учител в с. Задунаевка, дето остава само няколко месеца. Очевидец разказва за живота му в Задунаевка, че бил крайно "суров". "Никаква постелка, а голи дъски. Кавказката му бурка (плъстено наметало) беше и постелка, и завивка. Не умееше да пести и затова оставаше в твърде незавиден тоалет: носеше подарен му казашки офицерски мундир, скъсани и подкърпени панталони и ботуши."

Естествено Ботев, по всички признаци на своята природа, не можеше да бъде друг и да действува другояче. Мисълта му, наред с неговото духовно възмъжаване, бе устремена на юг, към неговия любим Балкан. Тук, в Одеса, бе написана8 поемата "Хайдути", с нейното патетично начало:

Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна - запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи[...]* (1, 27)

Идейно той бе свързан с борбата на руси, поляци, италианци и по-късно на парижките комунари, но органически, в своя интимен душевен живот не можеше да се откъсне от своята родна атмосфера, от съзнанието, че в робство пъшка още един, забравен и обезправен народ, българският. Той чувствува връзките си с него, дочува гласа на земята, която го зове, със сълзите на своите деца, и верен на този зов, обрича се на дълга и безплодна борба, каквато е неговото десетгодишно скитничество.

Във всеки случай, през пролетта на 1867 г. Ботев е вече в Калофер. На какво се дължи това внезапно връщане в родния град, не е установено. Може би известия от къщи9 го бяха принудили или теготата и неволите в чужбина и носталгията по родината. А може би - и това е най-вероятно - слуховете, разпространени в западния печат за готвено въстание в България, бяха един от решителните мотиви за неговото връщане. Тъй или инак, в къщи той заваря твърде нерадостно положение: голямо семейство и недостатъчна издръжка. Баща му бе от дълги години болен, с малка заплата, с шест зинали гърла, почти всички невръстни, и видът на сина му, изпъден от гимназията, погълнат от четене на поезия и романи - една работа почти празна в очите на престаралия и препатил учител - не можеше да бъде за него нито гордост, нито утеха. "Висок, възтънък, с коса дълга до раменете, с черни тънки мустачки, брадица черна и очи черни и светли, и с един симпатичен и проницателен поглед" - така го описва един съвременник, а друг негов другар от Русия разказва: "По външността си Ботев беше рядък красавец: в тази възраст (18 г.) той имаше лице бяло като мома, нямаше още ни брада ни мустаци, висок, едър, снажен, физически силен, пъргав, подвижен, носеше дълги черни коси, които умееше да кичи." Макар и отчасти противоречиви, тези описания ни дават физическия портрет на Ботев и ни рисуват донякъде профила на духовната му структура.

Че начинът на живота му бе напълно предизвикателен към установените норми и обичаи на калоферската република, се вижда по всичко. Очевидец разказва как на едно събрание Ботев се нахвърлил върху "учебниците на Груева, против училището му и против учениците, които той разпращал из България: учебниците му били за в избите, програмите му и учениците, които пращал за учители, били вредни за народа". Когато изненаданият Чунчев пита след това учителя Фингов: "Каква е тази работа?" - последният му отговаря: "Не се безпокой! Това е синът на учител Ботя - Христо. Той все тъй остро си говори; той е против всичко, нищо не одобрява; той иска всеки да дигне пушка и да иде в гората да бие турците. Него никой не може да наддума, той никога не отстъпва от своето." Към този случай може да се прибави и инцидентът, станал на празника Св. Кирил и Методи, когато,след речите на учителите, взема думата Ботев и с остри думи порицава вярата в духовните правдини, които султанът ще даде на българския народ - владици и патрици - "празни залъгалки и нови окови за ново робство и нова тирания".

Това държане на Ботев, опасно за спокойствието на мирните калоферци, дружбата му с "голтаците" и "непрокопсаните", както и връзките му с хайдутите "Лефтерови другари", принуди учител Ботю да хлопа за повторното му приемане в Одеската гимназия. Чорбаджиите давали аналогични съвети, тъй като им бе омръзнало да слушат заканите и обличенията му, да ги туря под един знаменател с турците и черкезите. Той бе изпаднал, неочаквано, в една нискокултурна среда, дето не разбираха нито свободните му маниери, нито свободните му мисли. Това бе не само неразбиране между "младото" и "старото" поколение, а противоположност между два свята, дето Ботев изглеждаше като паднал от друга планета - младият мечтател бе окръжен от присмивки, недоверие и дори враждебност. Стихотворението "Майце си", писано в Калофер и печатано в "Гайда" (год. Ш, бр. 19, от 15 април 1867), изразява, покрай любовта му към своите ("Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба"*) - също и пълното отчаяние на духа му, изгубил твърда почва под себе си:

та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази[...]* (1, 15)

Успокоение намира той само в блужденията из девствените пазви на Балкана, чиято волност и първобитна пустинност - присъщи и на духа му качества - говорят на сърцето му с езика на родствена близост и братско съчувствие. Друг, също ефикасен начин за борба с времето и застоялостта на живота, с убийствения кошмар на действителността, са книгите от богатата библиотека на баща му, и особено ония, които му дава върналата се наскоро от Русия учителка Парашкева Шушулова.

Парашкева Шушулова.10 - В статията "Примери от турско правосъдие", Ботев казва между другото: "запознах отблизо Калофер, тоя "алтън11 Калофер", който роди в мене страстна любов, коя тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме придружи до гроба."* (1, 61)

Знайно е, че романтическата поезия (каквато е всецяло поезията на Ботев), зад своето чисто хиперболично вдъхновение поставя всеки път конкретни образи и лица. Литературната наука ни е показала образите на множество жени и събития, стоящи зад едно или друго произведение на Гьоте, Байрон, Шели, Пушкин... Същото се повтаря и с Ботев. Всяко негово стихотворение визира едно лице или едно събитие. Така "На прощаване" не е освен послание към майка му, с твърде прозрачни биографични подробности, още повече елегията "Майце си"; "Делба" е свързана с името на Любен Каравелов, комуто е била посветена в първите си две редакции. Същото е с "Към брата си", "Хаджи Димитър", "Обесването на Васил Левски". Трябва ли да мислим, че "До моето първо либе" е без повод или без обект, че "Ботев можеше да каже всичко това и без намек" (М. Димитров). Очевидно, тази толкова патетична и страстна елегия е в пряка връзка с цитираните по-горе редове: "...този "алтън Калофер", който роди в мене страстна любов, която тъй рано загина..." Преведени на поетичен език, тези думи звучат еднакво с началото на елегията:

Остави таз песен любовна,
Не вливай ми в сърце отрова[...]* (1, 21)

Началото на това Ботево чувство ни е дадено от Захари Стоянов в твърде фантастично осветление, като възникнало под знака на предопределението. Обаче и без да бъде напълно автентичен, този разказ иде да потвърди, че между Ш. (Парашкева Шушулова) и Ботев са съществували известни отношения: "почти всички свидетели на Ботевия живот в онова време - казва М. Димитров - сочат на факта, че Ботев е дружал с Парашкева Шушулова. Тази дружба става особено оживена в Калофер." "През всичкото време - казва споменатият вече Ив. Г. Чунчев - додето стоя в Калофер, той взимаше и отнасяше големи томове неподвързани руски книги от учителката Парашкева Шушулова".

Тя бе, впрочем, единственият човек в Калофер, с когото Ботев можеше да размени мисли в духа на видяното и чутото в Русия, да говори за любимите си поети и писатели, с една дума, да се чувствува в "културна среда". Дали тази чисто интелектуална дружба се превръща с време в сърдечно увлечение, можем само да гадаем, от намека му за неговата "страстна любов" в Калофер и от елегията "До моето първо либе". Че тя е наистина "страстна", показва ни природата на Ботев, чужда на посредствени и половинни чувства, увличаща се до фанатизъм, създадена "силно да люби и мрази". За нея загатва той в "На прощаване":

там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше[...]* (1, 23)

"На прощаване" визира косвено и любимата и подчертава съвсем ясно, както и "До моето първо либе", че непреодолими пречки са преградили пътя на чувствата му12.

Отново за Русия. - "Това буйно момче не е за работа тук. Зле ще си изпати!" Тези думи, вложени в устата на учител Ботю, рисуват чувствата на огорчения баща към странното поведение на сина. Мисълта да го прати отново в Одеса, за да продължи и довърши учението си, не го напуща. Ходатайствата пред проф. В. Григорович и други влиятелни люде в Русия най-сетне са били послушани и "Христофор" е приет наново, като му е възобновена и стипендията. "Разтича се учител Ботю, стъкми сина, даде му спестените с мъка 12 лири турски, златния си часовник", и стькмен така, изпраща го, през втората половина на 1867 г., за Цариград, за да вземе параход за Одеса.

Но, въпреки всички очаквания, Ботев не замина за Одеса. Кое го накара да измени съветите на баща си, дали случайни и фатални обстоятелства или предварително обмислено решение, нямаме данни да съдим. Във всеки случай, знаем положително, че известието за повторното му приемане в гимназията не го нито изненада, нито зарадва. "Тази вест не направи никакво впечатление на Христо, сякаш тя не се отнасяше до него. Той си оставаше все тъй хладнокръвен."

И тъй, вместо за Цариград и Одеса, Ботев през Сливен, Котел, Търново и Русе се озовава в Гюргево. Очевидно, той бе решил да скъса с благите намерения на баща си и да осъществи своите тайни революционни копнежи: слуховете за дейността на емиграцията, за Раковски и Каравелов, политическият му усет за близки решителни събития в Европа, всичко това го принуди да измени своя маршрут; пък и мисълта да облече отново омразния мундир, символ на училищна ограниченост, натежава сигурно върху новото му решение.

Можем да си представим недоумението на учител Ботю, при очакването му, че Христофор е благополучно стигнал в Одеса. "Мина седмица, две, три... учител Ботю все поглежда, а от Христо никакво писмо." Минават месеци, от сина никакво известие. Става явно най-сетне, че той е в Браила, но неизвестността тежи върху загрижените родители. "Много ми е тежко, пише бащата, че не приехме досега от сина си Христо никое писмо. Ако знаете нещо за него, молим да ни известите, приятно било или неприятно... Лоши предчувствия иногда ме овладяват за него." Положението на семейството бе стигнало наистина до последното стъпало на нуждата. "Освен това гдето лежа и страдам 8 години на едно място, но сега още от две години насам страдам от неистърпима бедност, която ще скъси и дните ми." Опитите на Н. Геров да помогне на семейството остават безрезултатни. "Моля, ако е възможно - пише той на Хр. Георгиев - да се помогне нечто на фамилията им, която, истина, и в злочесто положение, а пък сиромах Боте е заслужил на народа." Учител Ботю чете с тъга писмата на проф. Григорович, да побърза Христофор, че занятията са започнали отдавна - защото не може нищо да му отговори. "От голяма тъга и както беше болничав, още повече забол и след време по-малко от година откак бе изпратил сина, именно на. 29 август 1869 г. - почина и пръв той бе закопан в новите гробища извън Калофер." Калоферската община бе обещала да поддържа семейството и след смъртта на учител Ботя "поне една година". "Но след смъртта на баща ни всичко това се изпълни с взимането едно кило жито за погребението."

При тези съдбоносни обстоятелства не можем да кажем за Ботев, че бе действувал лекомислено или престъпно. Той бе действувал по веленията на своята природа, по основните и категорични тежнения на своя дух. След време ние виждаме как той прави опити да се върне, за да бъде в помощ на осиротялото семейство. "Надея се - пише той на Найден Геров - че ще се погрижите за мене и за семейството ни, кое се надее да види помощ от мене, и ще известите чрез телеграфа [...] за някоя по-свястна община, та да се прибера."* (1, 208) По-късно, когато за него става ясно, че не е възможно да се върне в България, той прибра братята си и майка си в Букурещ. Настъпват обаче тежки дни, чуждата страна диша враждебност и негостолюбие, животът като неумолим кредитор иска своето и сам, изоставен от всички, от Бога, от хората, безпомощен, младият идеалист е захвърлен в дълбоко отчаяние и унизителна бедност.

Животът в Браила. - По всички свидетелства животът на Ботев в Румъния ни се рисува като едно безкрайно мъченичество. Силата на духа, издръжливостта и постоянството, проявени от него през тези десет години, до момента на смъртта му, изглеждат наистина невероятни.

В Браила, дето попадна и след един несполучлив опит да продължи пътя си за Одеса, остана като че изоставен от провидението, той се настани в печатницата на дядо Паничков, негов съгражданин, родолюбив и състрадателен старец, който го обичаше като син - отначало като коректор, а после като сътрудник на в. "Дунавска зора", редактиран от Добри Войников. Все по това време той постъпва в медицинското училище в Букурещ, но, както пише на Найден Геров: "Вий, бай Найдене, трябва да знаете туй училище, но не зная съгласни ли сте, че то е добро, за да убие здравето и способностите на един колко-годе развит момък"* (1, 208) - напуща го след няколко месеца. Мисълта да премине с чета в България също пропадна: четата на Желю войвода, в която той трябваше да бъде байрактар, не можа да се организира, поради липса на средства. Между това, четата на Хаджи Димитър и Караджата претърпя пълна несполука, биде пръсната и избита, и това бе нов удар за вярата и въжделенията на Ботев. В съзнанието на емиграцията не бе узряла още готовността за жертви.

Решението на Ботев да премине в Българки с чета, освен че задоволяваше интимното му революционно чувство, но бе, в известна смисъл, изход от несносното, "гнусно" положение, в което бе изпаднал - и както сам казва в едно писмо до Найден Геров - "което ако не вземе някой участие, може да ме погуби". "По причина на боледуването си в Браила - продължава той в същото писмо - паднал съм в такава бедност, чтото, освен че съм останал гол и бос, но се нуждая даже и за насущния си хляб." Малко известен, той не бе още влязъл в ролята си на обличител и трибун и ударите на съдбата се отекваха болезнено в съзнанието му, и без това обезкуражено поради пропадането на революционната акция на четите и омърлушването на емиграцията. Сам, без поддръжка, все още несвикнал в чуждата страна, той се чувствува в пълната смисъл на думата отхвърлен. "Нямаше кому да [се] оплача и помоля, освен на бай Христя - (Хр. Георгиев, от фирмата Евлоги Георгиев) - нему аз припаднах със сълзи да ме снабди с разноски, за да си дойда и захвана за работа, но пред очите ми причерня, като получих отказ, кога космите ми се свиваха на главата, като виждам, че зимата ма веч захваща. Аз бях отчаян и навремени ми дохождаха такива припадки, чтото, ако да ся повторят, можеха да ме докарат до престъпление или да ма убият."* (1, 208-9)

В случая Ботев бе загрижен не толкова за себе си, колкото за изоставеното семейство. В едно писмо до Найден Геров, което предшествува цитираното по-горе, той сочи за виновник на това не-розово положение своята "неопитност", "или по-добре да кажа, моето лекомислие". "Срам ме е да Ви пиша, като от такъв неопитен родителите му чакат да видят помощ; особено към баща ми, който е по-голям за мене от баща." И прибавя: "Днешното ми положение и живота ми в Браила ще бъдат за мене урок, урок, когото никога няма да забравя."

При все това, положението не се промени; лишенията следваха с убийствена сила. Зимата на 1868-1869 бе прекарана в една запустила ветрена мелница край Букурещ. В песента на веявиците и свиренето на вятъра той бе дочувал може би злобните присмивки на съдбата или глухите жалби на една бездомнишка участ. Кой знае? Може би тук са зреели плановете за едно плодотворно бъдеще, мечтите за едно честито човечество. "Пиша ти, приятелю [К. Тулешков], че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа да ти опиша. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мене ме е срам да излаза деня по улицата. Живея на самият край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хлеб да уталожим гладът..."* (1, 211)

Дружба с Васил Левски. - Дружбата с Левски, макар и при толкова трагични обстоятелства, бе за Ботев голяма морална подкрепа. Без нея може би бедствията и постоянните несполуки биха го докарали, както сам казва, "до престъпление": твърдостта и желязната устойчивост на апостола на свободата са за него не само предмет на учудване, но и на подражаване. В същото писмо той пише: "Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладен от два и три деня, а той пее и сè весел. Вечер дордето ще легнем, той пее; сутрина, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!".*

Към това именно време се отнася основаването на "Тайния български революционен комитет" от по-младите, начело с Каравелов, дето се взема решение една българска делегация да се срещне с Херцен-Искендер13, Бакунин, Мацини, Гарибалди и Кошут, за да се вкара и българският въпрос в голямата европейска проблема за освобождаване на поробените народи. Този опит да се изнесе българският национален въпрос в общоевропейското революционно съзнание означава несъмнено завой в дейността на емиграцията, в самата постановка на освободителното дело: ясно бе, че тактиката и идеологията на Раковски доведе до задънена улица, че с малки чети отвън не се постига никакъв резултат и че, наопаки, трябва да се организира самият народ, в чиито недра се крие достатъчно физическа и духовна мощ да хвърли сам от раменете си вековното иго. Според новата революционна тактика България трябваше да се покрие с гъста мрежа тайни революционни комитети, които в даден момент да дигнат целия народ на въстание и счупят веригите на робството. Обитателите на ветрената мелница обсъждат несъмнено подробностите на новия метод. Скоро те добиват смелост и излизат от своето зимно скривалище; новата пролет им носи нови надежди. "При сичкото това критическо положение - пише Ботев - аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово..."* (1, 211) Оттогава започва и удивителната и пълна с чудеса дейност на Левски, която в историята на разните революционни движения няма равна на себе си.

Този подем и вяра в средите на българската емиграция не можеше да не се отрази и върху Ботев. Той вече не прави опити да се върне в България и дири учителско място в Румъния. "За да влези при някой търговец, освен дето не му тегли сърцето, но не е нети способен за такова нещо, ази се трудя да го настаня в Александрия за втори учител" (Хр. Георгиев до Н. Геров). Тук обаче той остава само няколко месеца, може би поради незнанието на румънски език. През есента на 1869 той е вече учител в Българското училище в Исмаил, дето остава до 11 май 1871.

За живота на Ботев в Исмаил първият му биограф разказва фантастични неща, верни може би в основата си, но в подробностите си напълно измислени. Едно е положително, и то е, че между разноезичното население на Исмаил Ботев наистина среща няколко руски и полски емигранти, с които живее ту в Исмаил, ту в Браила, ту на някакъв дунавски остров, живее неуседнал, вечно тревожен живот, в непрестанни конфликти с полицията и в съмнителни нощни предприятия. Тук се крие между другото, както изглежда, и преследваният от тайната руска полиция знаменит руски революционер Нечаев, другар на Бакунин и Огарьов, чието влияние, макар и кратковременно, дава отпечатък на неспокойния му тогавашен живот и хвърля своята особена окраска на неговия революционен романтизъм.

Нечаев. Дружба с Л. Каравелов. - "Ази заминах за Браила, пише дядо Паничков, и оставих болен Ботева, но ази бях разгледал книгите на Ботева. Те бяха руски и полски, руските: Полярная звезда, - Колокол - Огарьов, и Нечаев и малки тъмни листове стихотворения". - Тъкмо идеалистическата литература на народоволците. "Колокол"14 бе вестникът на революционната руска емиграция, от който трепереше руската империя. Връзките на Бакунин и Херцен с българския "Таен революционен комитет", както видяхме, не бяха случайни. Каравелов сам бе ходил в Швейцария15, за да се срещне с Бакунин. Естествено е следователно, че комитетът (в лицето на отделни негови членове) бе станал помощен канал за пренасяне на нелегална литература в Русия. Ботев бе най-подходният за тази цел и несъмнено най-ревностният: той не само препраща нелегална литература, но укрива преследваните от руската тайна полиция революционери, между които бе и известният Нечаев.

Срещата между Ботев и Нечаев (станала навярно с посредството на Каравелов) има за него тази добра страна, че го постави в течение на националните борби в Европа, разшири политическите му концепции и задълбочи революционното му съзнание: нищо повече не можеше да му даде Нечаев. Нелегалната руска литература ("Колокол", "Полярная звезда"), от друга страна, му даваше материал за политически аналогии и изостряше чувството му на солидарност, каквато имат всички сродни обществени и умствени движения. Във всичко останало той запазва пълна самостойност; действува с оглед на своята кауза, в унисон с интересите на своя народ; с една дума расте на своя собствена почва, черпи от нейната сила. Дружбата с Нечаев му коства само неколкомесечни разкарвания из румънските затвори.

Организационна дейност. - Ако е вярно, че всеки подвиг е резултат на духовна издръжливост, Ботев бе я имал в най-голяма степен, повече от всички свои съвременници. Всички други участвуват мимоходом, той се посвещава всецяло; всички други поставят на пръв план частните си интереси, той ги поставя най-подир; той участвува с целия си капитал, жертвува последните си духовни сили.

Тъй или инак, подемът на революционния дух сред емиграцията изнесе Ботев на по-преден план; постепенно той влиза в ролята си на идеен водач; значението му като организатор и човек на делото започва да расте, думата му се слуша, той печели вече последователи. Разбира се, това колкото се отнася до областта на пожеланията, защото в действителност поддръжката на емиграцията не отива по-далеч от "добрите намерения". Така вестник "Дума на българските емигранти", издаван в Браила, в който Ботев искаше да изрази всичко, "що се е набрало в гърди, в тези злочести четири години", да подигне въпроса за "нравствено-политическата свобода"* (2, 11-12) на българския народ (бр. 1, 10 юни, 1871. "Наместо програма"), не намери радушен прием и бе принуден да спре на 5-ия брой. Тук той помести стихотворенията: "До моето първо либе" (бр. 1), "Делба" (бр. 1), "На прощаване" (бр. 2), "Борба" (бр. 4), "Хайдути", също няколко статии, между които "Смешен плач" - образец на красноречие и възвишен патос.

В Букурещ, дето той се пресели след това (зимата 1872-73), беден, окъсан, досущ както в предишните "злочести четири години", той постъпи коректор на в. "Независимост" и редактор на дописките; сега започва по-тясната му дружба с Л. Каравелов, редактор на вестника. Тук са напечатани стихотворенията на Ботев: "В памет на Хаджи Димитра"16, "В механата" (бр. 52), "Моята молитва" (г. IV, бр. 1) и "Зададе се облак тъмен" (г. IV, бр. 3). Опитът да издава в. "Будилник" претърпя съдбата на "Дума" - той спря на четвъртия брой.

Между това животът на Ботев в Букурещ се ознаменува с по-близкото и непосредно участие в комитетските работи. Голямата акция на "Тайния комитет" бе пропаднала. С обесването на Васил Левски революционната борба замира за дълго. "Независимост", единственият вестник на революционно настроената част от емиграцията, едва се крепи. Започват се колебанията на Каравелов, уморен, разочарован, комитетът не проявява признаци на живот. При такова състояние на нещата идва 1874 година. Опитите на Ботев да вмъкне в комитета по-млади хора се посрещат с недоверие, макар че сам той бе избран. Покрай учителската си работа (като учител в Букурещкото българско училище) той не престава да работи за съживяването на комитета. През ноември същата година мястото му в училището се заема от брат му Кирил; това му дава възможност да се посвети изцяло на литературна и публицистична работа. Отдавнашното му желание да започне вестник не го напуща. "Независимост" спира на 12 октомври, на 8 декември излиза "Знаме". Отношенията му с Каравелов са все още приятелски, докато преломът в убежденията на последния не бе се изразил по-ясно.

Този прелом стана очевиден, когато Каравелов започна в. "Знание", дето в края на програмата (бр. 1, 15 януари, 1875) се казва: "тук сме длъжни да кажем, че в нашия вестник не се приемат такива статии, които би имали политически характер, и които би нападали както на частни личности, така и на което и да е правителство". Това бе атентат срещу основните тезиси на Ботевото убеждение, че за "материалното и нравствено благосъстояние" на един народ е необходимо едно съществено и първоначално условие, "което човечеството нарича свобода". Негласната борба между него и Каравелов завърши с пълен и окончателен разрив. При все това Ботев се въздържаше от остри нападки, задоволявайки се с принципиален спор. "Ако отмъщението и да е такава също добродетел, както и благодарността - пише той - но аз ще постъпя съвсем другояче, защото между мене и него има въпроси, които не са вече частни, а общи."

Начело на революционното движение. - Абдикацията на Каравелов има за последица, че начело на революционното движение застана Ботев с в. "Знаме", който бе пълен с вяра, стресна емиграцията и събуди нови надежди. Така бе възобновен комитетът с по-млади хора и взето решение да се пристъпи от организация към действие. Събранието решава "емигрантският вестник" "Знаме" да стане "чист комитетски лист, който ще да се занимава изключително с народните ни интереси". Целта бе, наред с факта на Херцеговинското въстание, да се постави пред европейската дипломация и българският въпрос. От Румъния трябваше да минат за тази цел в помощ на въстанието няколко чети, "добре организувани, от които, ако и да се не очаква много, но пак щат подкрепи силите на отсрещните ни братя и щат ги не малко насърдчат." Опитът обаче за въстание през тази есен (1875) не сполучи (освен частично в Ст. Загора) - поради зле избраното време: наближаването на зимата, бдителността на турските власти, несъгласието между членовете на комитета, както и потушаването на Херцеговинското въстание - всичко допринасяше за тази несполука. В резултат на тези неуспехи Ботев си даде оставката от комитета17. Преди това бе спрял и в. "Знаме" на 27-я брой.

Настъпили бяха за Ботев тежки материални затруднения. Той бе купил печатница, бе сам редактор и издател на в. "Знаме", бе превел и издал съчинението: "За славянското произхождение на дунавските българи" от Д. Иловайски. "Всичко се беше струпало на моята глава: и процеси, и семейни нещастия и кавги с доброжелатели, и хайдутлук, и борба за печатницата, и ходене насам-нататък за пари и много-много още други." Той бе се оженил за вдовицата Венета Петрова от Търново, племенница на владиката Панарет Рашев, бе прибрал майка си и брата си Боян, както и един доведен син. Цялото това грамадно семейство трябваше да търпи безброй лишения, а доходите на Ботев от литературен труд - единственият възможен за него - бяха, както казва един биограф, "като капка вода върху нажежено желязо". "Но аз не се отчайвам: скоро ще да запея по-весело! Дей гиди хайдутлук, че пак хайдутлук." Очевидно той не намира друг изход освен пропастта; не очаква друго спасение освен - произвола. "Аз ще да изплувам из това блато", пише той. Ако животът е за него блато, можем да си представим, какво е мнението му за обитателите на това блато. "Аз съм готов за целта да употребя всички страшни средства, освен подлостта и лъжата." Какво е това "блато", тази непроходима пустош, която той не може да преодолее дори с "всички страшни средства"? Той има вид на човек, който постепенно се събужда от дълбок сън. Всеки миг той прави нови открития. "Вярвам, че ме запазваш добре и от чуждо зачернюване, което мисля, да е станало цел на някои мои "приятели"* (1, 241) - пише той на Стамболов. На Горов: "Сичко това оставам на вашата добра воля и на съветите, които ви би дали някои мои приятели (на които не съм направил никакво добро) или неприятели (на които така също не съм направил никакво зло)." * (1, 241) Той недоумява за това, що става около него, той има всички основания да не вярва в нищо. "Освен това, мене ми е скръбно, че и аз съм един от излъганите в надеждите си." Всичките му усилия удрят о камък; тези, които биха могли да му бъдат другари, един по един му изневеряват. Емиграцията спи, потънала в благодушието на топлия кът и свита в безопасността на черупката си. "Причината на този сън са лицата, които са се завзели да я водят, а в действителност я люлеят, за да се не събуди":

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее? * (1, 18)

"Нека ме обвини някой в користолюбие и нека каже, че аз не съм презрял даже и това, с което съм можал да бъда много по-полезен за отечеството си". Той, наистина, е презрял всяко благо, и най-скъпото - личното щастие: защо? "Каква полза аз принесох на отечеството си?"

Тези тежки обстоятелства, както и появилата се "неискреност" между него и другарите в комитета, бяха причина той да не участвува в новия "Гюргевски" комитет, свикан без негово знание, дето бе взето окончателното решение за въстание на следната историческа 1876 година.

Отчаянието му бе стигнало последна граница. "Всичко принуждено, без въодушевление: иде ти и да плачеш и да псуваш." Очевидно той бе стигнал до някакво вътрешно разуверение, до никакво крушение на кумирите, голям дял в което имат, от една страна, личните му разположения, духовното му превъзходство, и от друга - отношението на неговите съвременници.

"Той няма наклонение на друго освен на учител на хайляска18 работа", пише Хр. Георгиев на Н. Геров. В друго писмо същият Хр. Георгиев казва: "Хр. Ботев, доколкото можах да разумея него, е малко лекичък на умът". Това типично отношение към един голям съвременник е несъмнено лошо свидетелство за времето и хората му. Че никой от водачите на емиграцията - богатите букурещки и гюргевски нотабили - не е могъл да види необикновените заложби в автора на "Хаджи Димитър", доказват ни фактите и преди всичко десетгодишният страдалчески живот на Ботев в Румъния. Противодействието, което той среща при всичките си начинания, се подчертава на всяка крачка. Наистина, сам той бе непримирим, но неговата непримиримост е последица на опита, а не някакъв идеен фанатизъм. Той отрано разбра "с какви трепетни надежди, с каква трогателна гордост се отзовава бедният народ към своите прокудени синове, и каква антипатия показват неговите изедници - чорбаджиите и по-горното духовенство". Не бива да забравяме, че в случая имаме рязко определени роли: този, който жертвува всичко за дадена идея, не може да търпи милостинята на ония, за които идеята е само украшение на собствената суета. В това отношение Ботев напомня Ибсеновия Бранд. Кому трябва да служи човек: на идеята или на личния интерес - тази е тезата, която Ибсен разрешава правилно: няма нищо страшно в това, ако човек служи не на себе си, а на Бога, който го е пратил на тоя свят. Ние знаем, че Ботев служи само на своя Бог и затова е необичан и непризнат от съвременниците, които скъпят за своето дребно съществуване. Да се бориш за идеята, да страдаш (без да чакаш "награда"), това е за тях "хайляска работа", такъв човек е "лекичък на умът".

По отношение на личния му живот, ние видехме трудностите, които той трябваше да понесе. Ние не мислим, че през последните петдесет години условията са се изменили дотолкова, за да нямаме горе-долу представа за житейските мъчнотии на Ботев.

Ботев, несъмнено, трябваше да работи в много по-неблагоприятни условия, но, спазени пропорциите, нам се струва, че и днес можем да имаме понятие за мъчителните и очевидно неподдаващи се на описание условия, при които му бе съдено да реализира делото на своя живот.

II. Дело и съдба

Литературна дейност. - Хвърля се на очи, когато разглеждаме живота на Ботев в Румъния, пълната и абсолютна незаинтересуваност на емиграцията към неговата литературна дейност. За "Песни и стихотворения" от Хр. Ботев и С. Стамболов не намираме нито един отзив в емигрантската преса и то след като повечето от тия "Песни и стихотворения" бяха вече печатани и бяха станали твърде популярни между революционната младеж и хъшовете. Защо ли? Този въпрос може би ще се обясни по-нататък. Преди това, Ботев бе обявявал няколко път и в "Дунавска зора" и "Независимост" за излизането на своите "Първи поетически опити" и на вестниците си "Будилник" и "Дума" - но бе посрещнат с пълно мълчание. Песните му видеха свят едва след 7 години, а "Будилник" спря на четвъртия брой, защото "редакцията на тоя вестник не е получила от никого ни пребиена парà". Не по-добре стои работата с "Историята" на Иловайски - тя лежи заложена у издателя Д. Горов срещу дълг. Малката запазена кореспонденция на Ботев е пълна с безпокойства около книгите му, вестниците и близките му приятели и другари. "Тая неделя гладувах два деня; но не казвай никому." Разпрата му с Каравелов изглежда да го измъчва, макар да се старае да запази благоприличен тон. Ние сме склонни да дадем право на Ботевите подозрения. Не подлежи на съмнение, че и Каравелов, преминал вече в лагера на "еволюционистите", не пропуща случай да му пречи; това признание ще трябва да се отнесе към историческите факти, "Едно само ме бърка сега, че вестникът ("Знаме") не може да излиза още редовно: пари няма, братко!" Едно от обвиненията против Каравелов гласи: "В разстояние на това време г-н Л. К. не забравил да ме опише с най-черните бои и да каже, че той писал на секъде, за да ми убие съществуванието (т.е. вестникът)."* (1, 223-4) "Каравелов е писал на секъде да ми не пращат пари". Но очевидна е, въпреки всичко, волята на Ботев да не се спира пред нищо, за да служи докрай на идеята. "Безпаричието ще да ма принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че моята шия влиза в хумотя." "Аз имам типография, издавам Знаме, проповедвам бунт." В тази трескава дейност, в която Ботев влага всичките си физически и духовни сили, не е мъчно да се види, че въпреки всички пречки, той се стреми неизменно към поставената цел. Ние чувствуваме, че наближава някакъв "час", разрешава се някаква съдба. "За интереса на нашата народна революция, за интереса на нашата човеческа свобода и за интереса на това, което е и нам така също мило, както и на секи честен патриотин, ние сме принудени да стъпим в борба с всичко, което е против нас и което ни се изпречи на пътя, волно или неволно." В тези думи е изказана може би най-дълбоката истина за Ботев, и изказана от самия него, защото несъмнено живота му премина "в борба с всичко", т.е. с всичко антикултурно, античовешко и антинародно, тъй както тия понятия се кристализираха в неговото неспокойно съзнание.

Чорбаджии, духовенство, учители. - Така въпросът за "омразите" на Ботев става наложителен и заедно с това той е тъй остър, че всеки негов стих, всяка фраза го поставя нагледно и го разрешава без двоумение. "Това ви чака" открива този огнен жупел на душата му преди всичко срещу чорбаджиите. Чорбаджийското съсловие, с неговия егоизъм, безсърдечност и липса на каква да е умствена и душевна свобода, възмущава Ботев от дън душа. Този неразрешим конфликт не е само израз на традиционната борба между "млади" и "стари", а нещо по-дълбоко, изникнало поради особеностите на двете "страни". Чорбаджийството е очевидно особен прирастък към народното тяло, чуждо на неговата първична психика. Чорбаджиите се чувствуват по-близко до владетелското племе, отколкото до безправния народ, който те презират и от който съзнателно странят. Ботев бе имал достатъчно проницателност, за да прозре в тази истина, да види в чорбаджийството най-големия и кръвен вътрешен враг на революцията. Оттам безкрайното му отвращение от тази обществена формация, затворена, като охлюв, в черупката на своя неизменен бит, и лишена (с редки щастливи изключения) от по-будно национално съзнание (в смисъла на Ботевата революционна теория). "Чорбаджиите не обичат ония писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите." Още по-малко тези "пъповъзвишени величества" можеха да приемат един писател като Ботев, който беше истински бич за тях, обличител и почти съсловен враг. Не можеше да бъде другояче при основните душевни склонности на Ботев, които вече знаем, не можеше също да не извлече той необходимата поука от десетгодишните страдания в Одеса и Румъния. Тези страдания бяха последица от съзнанието за силата на това обществено зло, с което той не искаше да се примири:

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!* (1, 50)

Друга причина за политическото и социално опропастяване на българския народ, за неговата културна изостаналост Ботев виждаше - в своята непримиримост с всичко, което стои на половин път - в лицето на духовенството. От прогресивен елемент допреди учредяването на Екзархията, от борец за народно свестяване, то се бе превърнало сякаш в крепител на робството. Той признава неговите заслуги по църковната борба с Фенер, но е убеден, че отстъпката на турското правителство е само залъгалка за българския народ, че то все пак закъсня с учредяването на Екзархията. "Народът, който през това време не седеше със сгърнати ръце, а се учеше и развиваше и с това усети други нужди, други потреби - види, че не туй той искаше, не в туй е неговото бъдеще, неговата свобода" - оттам тая "студенина и нерадение" в нареждането на Екзархията. "Ти го чакаш да се роди, а аз думам: умряло е. Що е то? - Патриотизмът на дядо владика."* (1, 156)

Това "антицърковно" (но не и "антирелигиозно") чувство у Ботев намира най-дълбок и художествено оправдан израз в "Моята молитва" (защото другото е само публицистика, макар и талантлива). Трудно е обаче да се извади заключение от нея за атеизма на автора й. Той е достатъчно верующ, поне дотолкова, колкото и неговият учител Бакунин, който дири Бога "в хората, в тяхната любов, в тяхната свобода, в революцията". Не е мислимо Бог да съществува само в "сърцето и душата"; това е вече признаване на неговата първична функция, главния му ипостас (Дух). Идеята призната, тя не може да не се разпростре до пълното си действие (Дух, Син и Отец). Ботев цитира често текстове от писанието, чувствува природата и света пантеистично ("Хаджи Димитър"), говори за "онова хуманно човеческо учение", което "тури начало на знаменитата в старо време славянска култура, за която възпоминанията днес сближават и въодушевяват с взаимни симпатии почти всички славянски племена". Той се възхищава от делото на "Солунските братя Кирила и Методия" - "гениите, които са записали знаменитото събитие на нашата бурна история" и "представителите пред бога на славянският братски равноправен и свободен съюз".* (2, 110) Какво е нужно още, за да се убедим в религиозното чувство на Ботев? Душата му не е пуста от Бога, а напротив -преизпълнена с неговия образ. И той остава верен на себе си, когато възклицава, заедно с апостол Павел: "Не сяду я на совете злых и със злодeями не пребуду, а примкну к невинным и окружу олтар бога моего."* (2, 52)

Към тия "зли и нечестиви" Ботев бе прибавял още една категория люде, чиято пакост за духовния прогрес на народа той бе чувствувал особено силно. Покрай баща си той бе имал възможност да познае по-отблизо и психиката и морала на известен род "учители", които се уславят като ратаи, за да учат на грамотност селските деца, сами дотолкова неуки, че сами имат нужда от учение. Тоя "дивак учител" (у Любен Каравелов: "учители-крави"), се идентифицира у Ботев с цяло обществено движение, а именно, с движението на "просветителите", които искаха "да се даде време на народа да се развие, да се образува и да отвъди опитни и способни хора, които да поддържат и наредят придобиеното". Ботев отрича подобна перспектива най-решително - не само като несъстоятелна, но и като пакостна. "Каква полза - казва той - са принесли и могат да принесат на народа ни големите думи: наука, знание, образование и просвещение при онова диво угнетение и при онзи безчовечно варварски деспотизъм, който е обградил нашето отечество от влиянието на всяка една здрава и нова човеческа идея и който, като вампир в тъмнината, смуче нашата топла кръв?"

Това принципно и тенденциозно отношение към една обществена програма се корени у Ботева, между другото, и в личните му разположения към този род хора, които бяха му вдъхнали дълбока антипатия със своята ограниченост и принизен робски дух. Той е отчаян от писанията на тия люде, от вестниците и списанията им, от делата им, от целият им духовен образ, тъй сив и свит, износен и лишен от достойнство. Той искаше от тях да бъдат герои, а те бяха само труженици, искаше от тях талант, ум и подвизи, а те бяха скромни работници, за които бе нужно търпение и само търпение.

Публицистика, политически идеи. - Публицистиката на Ботев е рожба на тези неблагоприятни за неговите революционни идеи и литературна дейност условия; но като я преценяваме по същество, ние трябва да подчертаем, че тя има и някои отрицателни страни, със своята невъздържаност, с крайното си неуважение към противника, със своя остър и понякога незаслужен сарказъм. Особено в "Будилник". Сатирата е главното оръжие на Ботев срещу "злото". И тук, обаче, учудва силата на иронията, множеството на обектите и неуморната воля, с която той следва своята предначертана задача. Заслужава да се споменат фейлетоните: "Това ви чака", "Послание от небето", "Политическа зима", в които е дадена болката от едно ненормално състояние на нещата и равни на които по сила и темперамент ни дава по-късно Алеко Константинов.

В своите чисто политически статии, обаче, Ботев изведнъж като че приема друг образ. Още в първия брой на "Дума" (1 юни 1871), в статията "Наместо програма", Ботев ясно и открито взема страната на "новата емиграция, която от ден на ден се умножава"* (2, 10). Тъкмо в тези статии се открива дълбоката политическа мисъл на Ботев, широтата на неговата политическа концепция и, често, прозрението му в бъдещето. Той има дар да мисли исторически, посветен е в европейската политика от онова време, в съотношението на политическите сили и очевидно умее да извлече най-правилни заключения за себе си и своята теза. В основата си тази теза е поставена от историята и живота - освобождението на българския народ от турското иго. Ботев държи за освобождението пред всички други факти и фактори, приема го като насъщна необходимост, като въздуха и водата, без което не е възможно никакво по-нататъшно развитие. "Нашият народ - казва той - се намира в оная преходна епоха на своя младенчески живот, в която преди всичко му е потребна свобода, за да може да се развива неговият млад организъм, за да може да се очертае неговият характер и за да може да наякне неговият мозък." Той не отрича, че в същата тази епоха народът има нужда от "наука и възпитание", но мисли, че без свобода не са възможни нито наука, ни възпитание: "гладният се не учи, вързаният се не възпитава и битият не може да пее". В различие от тъй наречените "шарлатани-дуалисти" (вярващи във възраждането на Турция), Ботев мисли, че напротив Турция е на прага на своето политическо разложение и че българският народ трябва да бъде готов да посрещне това разпадане на омразната държава, за да не загине под нейните развалини. "Българският народ се намира под натиска на едно такова несносно безчовешко иго, което му не позволява да се развие нито в умствено, нито в нравствено, нито в материално отношение". "Ние виждаме, че резултатите на нашия 50-годишен прогрес са сиромашията, пиянството, развратът и сичките други атрибути на прехласнатата европейска цивилизация."

Близката гибел на Турция, според Ботева, трябва да извика на свободен и самостоен живот българското племе, което "по своето природно, човеческо и историческо право е законен владетел на България, Тракия и Македония"* (2, 88). Но този самостоен живот той трябва да извоюва със своите собствени сили. И то час по-скоро! Политическият усет на Ботев - твърде верен и исторически оправдан - тук приема романтическа окраска с предпоставките му за Балканска конфедерация, стожера на която трябва да бъде българският народ. Впрочем, този твърде смътен идеал не можеше да затвори очите на Ботев за действителното положение. Той виждаше с огорчение как всички балкански държавици - Сърбия, Гърция и Румъния - при перспективата на турското наследство - се явяват несъзнателни врагове на българския народ, от чиято немощна снага всяка една се готви да грабне каква да е плячка, да се уголеми на чужда сметка. С поразителна ясност предчувствува Ботев грядущите злочестини на тези народи, които биха се избегнали, ако те биха възприели идеята за "дунавска конфедерация". Но очевидно тази идея има още чисто платоничен характер, тя е чужда на тези народи, чиито управници, от своя страна, съзнателно подържат едно положение, изгодно за техните временни егоистични цели. Нито Гърция, нито Румъния имат това високо съзнание, това чувство за отговорност пред бъдещето, заети с благодеянията на Метерниховата максима "разделяй и владей". Гърция е гледала винаги и сега гледа на Македония и Тракия, "като на свои бъдещи провинции", без да смята, че тия провинции "са населени със съвсем чужди за нея славянски племена", които никога не ще приемат да се подчинят на нейната "православно-идиотическа култура". Румъния също не представя, според Ботев, сигурна гаранция за бъдещата "балканска конфедерация". Тя също е насочила своите хищни погледи към наследството на "болния човек" (Турция), а това наследство е пак част от парцаливата черга на българина. Ни в една от тия страни консерватизмът на правителствата не допуща и мисъл за подобна "конфедерация"; призракът на една бъдеща свободна България започва да ги плаши. В това число Ботев поставя и Сърбия.

Докато Каравелов не губи вяра в добрите чувства на Сърбия към делото на българското освобождение, Ботев, напротив, също като Раковски, е убеден в нейната зла воля, в нейния "егоистичен патриотизъм" и "някакви си исторически завоевателни права". Той не може да прости на сърбите коварството им с българската легия през 1862 г. и многократните обещания и игри на сръбските правителства, останали неизпълнени и давани, сякаш за да се печели време. Това държане на Сърбия отдръпва от нея симпатиите на "нашето младо поколение", тъй че "от много места на нашето отечество захванаха да се чуват дуалистически гласове, че длъжността на българските патриоти е да очертаят по-напред етнографическите граници на своя народ, пък тогава вече да мислят за някакво си сближение и споразумение със Сърбия". Ботев се връща често на тоя трънлив въпрос и всеки път подозренията му към "тайните" планове на тая наша съседка растат. Той осъжда нейната "идиотическа пропаганда в северозападните страни на нашето отечество", която "за срам и укор на сръбския народ се продължава и днес". "Под булото на югославянско единство" Сърбия "иска да оплете своята собствена кошница". Още Ботев виждаше ясно, че тя "не иска и да знае за съществуванието на българския народ". Хвърля се в очи политическата прозорливост на Ботев, оправдана по-късно от историята, прозорливост, която му налагаше крайна предпазливост по отношение на Сърбия. Сърбия очевидно бе имала ясно начертана "национална" политика по отношение на българския народ, следвана неуклонно половина век след политическите предвиждания на Ботев. Обвиненията му към Сърбия за "нейните неискрени към нас отношения", за "нейните исторически грешки" спрямо "южните славяни" и частно към българския народ са останали по-късно недостатъчно оценени от българските политически мъже, винаги доверчиви към сръбските обещания. Ботев, напротив, смета всяко обещание на сръбските "патриоти" за "лъжа и мизерия", а всека дума на съчувствие - "за присмех на нашите страдания".

При това плачевно политическо положение на Балканите отде черпи Ботев вяра за своята "балканска конфедерация"? - От една страна, от съзнанието, че балканските народи рано или късно ще "узреят" за тази спасителна идея и ще я наложат на своите правителства, и от друга - тя е отзвук на неговите "космополитични" идеи, неразделна част от неговия "политически романтизъм". Той очевидно умее да съвмести своя националистичен идеализъм с чувствата си за всечовечност; той е народен, а не "класов" революционер; като своя учител Бакунин той мечтае за "свободен съюз на свободни народи". В "Смешен плач" Ботев взема страната на парижките комунари не само поради идейни симпатии, но и като свободен човек с чувствително сърце, който се отвращава от насилията и масовите убийства на тогавашните европейски правителства. Пушкин, както знаем, симпатизираше на декабристите, Лермонтов бе заточен в Кавказ. Ботев, поради високия си идеализъм и свободата на своя поетичен дух, би изменил на себе си, ако не осъдеше парижкото зверство от 1871 г. Неговият "космополитизъм" не отива по-далеч от духа и началата на Великата френска революция, които все още си оставаха мъртва буква, а истинските му корени трябва да дирим преди всичко в съдбата на неговия собствен народ. Тази нещастна съдба на българския народ се неволно свързва в мисълта на Ботев с положението на всички други угнетени народи в Европа и той не можеше да не вижда, че в тази верига на онеправдани и обезправени българският народ заема последно и най-окаяно място.

Култура и език. Литературна критика. - Като публицист Ботев показва сигурен и вроден дар да убеждава, да полемизира, да осмива. Той е родоначалник на истинската, сериозна и честна публицистика, все още ненадминат по горещината на чувството и силата на убеждението. Той издава твърде широка и многостранна култура, определен политически и философски мироглед, своя философия на живота, почерпена толкова от книгите, колкото и от личен опити поука, и - тъй млад - качествата на завършена и хармонично сложена личност. Той е ориентиран в цялата научна и историко-политическа мисъл на своето време - литература, естествени науки, социални и политически учения - което придава на неговата публицистика крайно индивидуален отпечатък, прави я значителна и я предпазва от разрушенията на времето. Затова помага несъмнено и нейния език, който по чистота, сила и сочност, по многообразие на формите, по своя речник, синтаксис и стилова структура остава и до днес ненадминат. Ботев пръв ни дава - повече от Любен Каравелов и П. Р. Славейков - образец на жив, пъргав, годен за най-съвършени поетически импровизации, български език. Грижите на Ботев за чистотата на езика, изобщо за напредъка на литературата, са подчертани енергично на много места, предимно в неговите критически бележки.

Както във всичко, и в литературната си критика Ботев воюва с владеещата посредственост в името на едно по-съвършено начало, на което го бяха научили великите руски и европейски майстори на поетическото слово. В своите критически бележки той отронва на места бисери на критическа мисъл и остроумие. Той бе школувал у Пушкин, Лермонтов и Некрасов, у Гьоте, Шилер, Хайне - четени в руски превод - това свидетелствуват отделни места на критическите му бележки. Естествено е, следователно, да не бъде доволен от съвременния му литературен живот, с неговите изразители: Пишурката, А. Франгя, П. Станчов, Илия Р. Блъсков и др. От там - остротата на иронията му, родена очевидно от едно искрено и оскърбено чувство. "Толкова книги са се напечатали у нас до сега, а добрите и полезните съчинения се четат у нас на пръсте." Известна е епиграмата му за Пишурката. Не е доволен той и от поетическите опити на Вазов и Славейков. Богоров той причислява към "нашите доктори на глупостта и нашити списатели на различни безсмислици"* (1, 177). Той осъжда Блъсков и неговата "Градинка" (чиято цена е една ока вино!)* (1, 185) - за лицемерната му проповед срещу "пиянството" на българския народ. "От поетите - пише той за сътрудниците на сп. "Читалище" - първо място по глупостта захваща г. Франгя."* (1, 166) За цариградските списания и вестници той казва: "ние видяхме само едни гръмогласни заглавия, а под тях, като-речи, нищо ново". "Тъй и виждаш любезните редактори на "Читалището" и преводът на "Помпей"; тъй и четеш философската статия за "Себелюбието и самолюдието", според която статия и баджи да чисти човек, чисти ги от самолюбие, а не за хляб." * (1, 164) Той осъжда съвременната интелигенция, която се възпитава в Европа само с романи и "пълни главата си с такива Пол де Кокови идеали, от които, като дойде в скитска България, не може да реализува ни един от тях"19* (1, 164). Би могло да се възрази, че в случая Ботев иска повече, отколкото е могло да даде времето, пресилва обстоятелствата и надценява умственото и културно равнище на българския народ. Но тогава се явява въпросът: а сам Ботев не е ли син на същото време, на същия народ? Защо той да може, а другите да не могат? Той сигурно си бе задавал този въпрос неведнъж - и бе черпил кураж да бичува и се бори за по-нов и художествен език, за по-разумна и по-честна литература.

Ботев не е чужд - това се вижда - на идеите на Белински, на хегелианския идеализъм; но той е също засегнат от ревизионистичната школа на Писарев. Оттук честата му проповед за "полезно" четиво, за "полезни на народа" книги и списания. Обаче, покрай това, той държи и за "чистотата на слога", с други думи, не пренебрегва естетическия принцип. Ботев пръв се опитва да внесе в българската литература общочовешки идеи. "На основание на това - казва той - за нас са потребни сега-засега такива литературни произведения, които отговарят на нашите потребности и стремления и които имат съвременен и общочовешки интерес". Критиката е за него важен фактор за едно правилно литературно развитие: той я упражнява със същата ревност, с каквато създава поезията си, приема я като дълг, като служене. "Не секи - казва той остроумно и убедително - може да бъде хладнокръвен към злото, което разпространяват в нашата литература, от една страна, невинната глупост, а от друга, глупавото убеждение, че тая глупост, като е невинна, не трябва да се закача."* Истината - ето девизът на Ботевата критическа мисъл: "от критиката се изисква само една гола истина"* (1, 172).

Кореспонденцията на Ботев. - Би трябвало, за характеристика на личността му, да се споменат тук и писмата на Ботев. Те заемат един малък дял в съчиненията му - 17 на брой20 - но са такива важни документи, че без тях много черти от неговия характер не биха били достатъчно уяснени. В тях се отразява пълния сбор на душевните му качества, тъй релефно очертани и паралелно-сходни с образа, който ни рисува поезията му, както и публицистиката, дето е синтезиран духовния лик на Ботев. Всички тия брънки на неговата духовна личност имат по-друга сплав, звънят като дисонанс в хаотичната и противоречива атмосфера на епохата. Той стои усамотен в тази епоха, неразбран и неоценен, преминава през нея като метеор, като светкавица в тъмна нощ. Възмъжал тъй рано и кален в превратностите на живота, той очевидно пръв се докосва до най-болните въпроси на българската история, до миналото и настояще битие на българския народ, до народното съзнание, току-що пробудено от дълбок сън, дири корена на така съдбоносно сложените национални проблеми и страда от тяхното мъчително разрешение, най-сетне, при формирането на своята личност и мироглед, пръв се замисля над тъй наречените "проклети" въпроси, а именно над въпросите за Бог и човек, за народ и личност.

Личност и народ. - На фона на тази революционна романтика, ние съзираме преди всичко поета Ботев, а не политика. В поемите на Пушкин, на Байрон, на Лермонтов, като истински син на времето си, той се сблъска с откровението на личността, с остро поставената проблема на индивидуализма. Големите поети на романтизма бяха също неразбирани, преследвани, отвержени от "обществото", тъкмо защото осъществяваха на дело принципа на свободната личност; в галерията байроновски герои се отразяваше живота на тези поети, тяхното обществено и морално верую, и естествено бе Ботев да вижда в тях своя невъплътен идеал. Също като тях, в името на тази свобода, той се откъсваше от обществената среда, поставяше се във враждебно отношение към нея, хвърляше й ръкавица и й обявяваше война. Една висша вяра на освободения дух трябваше да замени страхливия традиционен морал, гасител на всяка своеобразна воля: оттук, поетизацията на затворника, на грешника, на разбойника, оправданието на престъплението, като проява на една висша свобода у личността, възможност да се отдели тя от колектива. Идеологията на хайдутството у Ботев догонва тъкмо тези свободни пориви на личността. "Те ходеха хайдути - пише той - за да покажат своето поетическо мъжество". Тяхното дело бе само един слаб натиск върху везните на нарушената социална справедливост. Не трябва да забравяме, че Ботев е преди всичко поет, и че в основата на неговия дух лежат всички лозунги на романтизма. Конфликтът между личността и колектива, между творческата личност и народа, неразрешимата загадка на този дуализъм, съпътствува всичките му мисли и прониква цялата му духовна система. В своите дълги и самотни размисли, Ботев бе дошъл до идеята - забравена после и до днес неосъществена - за автономността на народния дух, за първичните, само нему присъщи качества, които, облагородени, биха били изрез на една вродена, а не придобита национална култура. "Нашият народ - пише той - има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, която го отличава като народ - дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той[...]"* (2, 18)

Но, пита се, за кой народ става дума? За този ли, що оре земята и пасе стадата ? Но той, "притиснат и нравствено и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята обляна с кръв и сълзи земя и едва ли счита себе си за нещо по-горно от своя добитък". Ботев бе виждал ясно печалната действителност - една изумителна интуиция му рисува образа на народа не в доволството, а в страданието, в невинността на жертвата, в покорството и мъката; народът е за него идея, символ, първообраз. Един народ, "който е достигнал нравствено до положението на скотовете, материално до положението на класическите илоти, икономически до просешка торба" - такъв народ не можеше да бъде в очите на Ботев предмет на дълбоки надежди. Липсата на здрави морални устои в живота му го прави безличен, връща го назад към едно дивашко състояние. "Мрачна и гнуснава е била историята на нашия народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение". Но ако миналото и сегашното са ужасни, остава му бъдещето "Българския народ не е в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще". Идеята е спасена, тайната на народността засиява с нов блясък. Бъдещето - ето хоругвата на неговата вяра. Идеята е спасена, но хармонира ли тя с действителността?

Десет години той бе живял само между "доктори на глупостта и списатели на разни безсмислици", между "пламенни и щедри патриоти", които в решителния час се "скриват в своите дупки", "без да пропуснат срока нито на една полица". Той естествено не може да вземе това гъмжило от търговци в храма за лик и символ на народа: той бе имал, напротив, в сърцето си образът на един друг свят - мъченически, безропотен, изгубен: споменът за нещо, "засукано" с "първо мляко", обединяващо небето и земята, природата и човека, майката и сина... споменът за родината. "В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и народа." * (1, 61) Тук понятията се покриват: чорбаджията с турчина, сиромахът с народа Така през своята собствена бедност, той стига до срутената хижа на народа, съзерцава го в ореола на страданието.

Ние имаме, прочее, налице два мира: единият - статичен, застинал във формите на едно вековно съществуване, на един непроменяем бит, себелюбив и безличен, другият - динамичен, неудържим, щедър, самопожертвувателен; два мира, които не се разбират, които си готвят изненади, които ще се поставят най-сетне в най-трагично положение, за да се възненавидят в един момент, без да могат да се познаят. Последните часове на Ботев плуват в този трагизъм, когато, без да чака отговор, той би могъл да каже: "защо си ме оставил?"21

"Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разбират, че тая добродетел естествено е основана на друга - на любовта към ближния?" Той я има, обаче: "Самоволната сиромашия уби и талантът ми и родителите ми и животът ми." Той не жали ни времето си, ни младостта си - "сега трепнеш, а крилата ти подрязани". Той жертвува всичко скъпо, всичко заветно - любовта, достига висините на Голгота: той е жертвата, но де е божеството? Не е ли то мъртъв идол, абстрактна идея? Къде свършва любовта му и започва самоизмамата?

Самоизмамата на Ботев обаче бе само привидна. Той бе си давал твърде точна сметка за истината, знаеше колко е тя нерадостна, познал бе стръмнината на чуждите стълби. Той бе се борил честно, без да мисли за наградата:

Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...* (1, 26)

"Аз никому не правя мили очи." Той е винаги прям и казва истината в очите: не е чудно тогава, че срещу него се въоръжават всички "глупци". Тълпата не обича ония, които й говорят истината. Ботев, наопаки, живее само за нея: "Едно само ще те моля - да бъдеш искрен и да ме обвиняваш най-строго, ако ме намираш в нещо виновен." Той е цялостен мир, космос, хармония, порядък - а срещу себе си има хаос, дисхармония, неуредица: от една страна съзнание, от друга несъзнание, от една страна създаване, от друга застой, от една страна мисъл, от друга безсмислица - фантазия и бит, време и вечност, любов и равнодушие - и тези две сили трябва да живеят заедно и да делят обща трапеза...

Времената, в които трябваше да живее Ботев, бяха катастрофични; трудно бе човек да бъде само зрител. По силата на своята природа, на редица обстоятелства и най-вече на неизбежни, тъмни сили, той трябваше да бъде главния актьор в тази народна драма, и това е, което определя неговото значение като човек и поет.

Поезия. Субективни елементи. - Като човек, той бе в пълния си духовен ръст, като поет, той бе завършен. Поезията му, такава каквато я знаем, бе вече създадена. Тя е пълен израз на духовната му личност, съвършено огледало на душата му. Нейните външни недостатъци се покриват с чудото на нейното откровение и "истинността" на чувството, с нейния вътрешен ритъм, тъй сходен с ритъма на основните линии на неговото развитие. Тя дава пълната цена на живота му, оправдава и осмисля неговото дело. Без нея той не би бил това, което е, не би бил Ботев: един интересен публицист само и водач на чета. Тя е обручението между него и нашето съзнание, между поета и народа. Ние сме удивени от нейната правдивост, чрез нея ние сме заставени да повярваме в него, в правдата на неговия живот, в неговите помисли и блянове, защото е ясно, че тя говори това, което той върши. Почти е рядко да се срещне поезия, която да бъде толкова точен звездопис на своя създател. Тя е сякаш календар на душата му, летопис на всичките й празнични моменти. Тъкмо за това тя живее, защото е израз на цялостен дух и, като своя автор - "не умира".

Ако тя би била бледна, посредствена, без чар и внушение, ако не разкриваше в образи една съдба, пак Ботев не би бил това, което е: голямата й цена е в пълната идентичност с нейния творец, в това, че тя е отражение на всичките му пориви и въжделения, на всичките му страдания и мъки, на всичката му любов и ненавист, и презрение, и злоба, на тежките му разуверения и пророчески прозрения в бъдещето. Един пример, гдето "слово" и "дело" се покриват, и от техния съюз се ражда легендата. Ние не можем да отделим едното от другото, защото и двете са атрибути на един и същ образ.

Поезията на Ботев е, прочее, дълбоко субективна: всяко стихотворение е като един показателен стълб по пътя на неговия живот. Тя отразява пълната гама на неговия емоционален мир - от чистата вяра в началото, до пълното отчаяние на края. Бодростта, която диша "На прощаване" или "Хайдути" - отразяващи една излюбена идея, а не една действителност - е в пълна хармония с младежкия му порив, с романтичния му волен дух, недокоснат още от глухата съпротива на живота. "До моето първо либе" е първата среща с невидимите сили на съществуванието, с парадоксалната и съдбовна неустойчивост на нашата душевна природа. При все това, макар пренесена върху друг план (от любовта към жената - върху любовта към родината), волята му остава все тъй непреклонна и действена:

Ти имаш глас чуден - млада си,
но чуйш ли как пее гората?* (1, 21)

В "Делба", обаче, звучат вече ноти на загриженост: студеното крило на необходимостта е полъхнало над този буен дух. Вече нуждата да се дири спътник, "брат по чувства", да се делят "мисли еднакви" и да се дава обет във вечна вярност, говори за стъписване, за отрезвяване. Животът, този неумолим отрезвител, му подхвърля първите увехнали листя на разочарованието, първите сенки на несполуката.

Спътник ни са били в животът
страдания, бедност в чужбина[...]* (1, 20)

И тук, при все това, волята за победа над сляпата съдба не изстива у Ботев, не угасва вярата, че въпреки "хорски укори" и "присмех глупешки", избраният път ще се измине...

И глава ний няма да сложим
пред страсти и светски кумири[...]* (1, 20)

И забележително е, че този път извежда към един край, който сам по себе си не е победа, а само жертвен дар на едно предопределение:

Да изпълним дума заветна -
на смърт, братко, на смърт да вървим!* (1, 20)

В "Елегия" кръгът се разширява; тонът се засилва до недоволство:

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?* (1, 18)

Проклятието се отнася до ония, които приспиват народа, за да не види истината и разбере положението си, до сладкопойните сирени на "просвещението". Тук вече е поставена проблемата за народа, паднал в безпомощност, и чиято безизходност е за Ботев оръжие срещу тези, що го люлеят в рабската му люлка, приспиват го с търпение и изсмукват духовните му сили:

смучат го наши и чужди гости!* (1, 18)

Дълбока отчужденост от света вее от елегията - сатира "Към брата си", пустота, изоставеност, отчаяние: никой не чува гласа му, не разбира чувствата му, той е сам срещу всички, изоставен на своите собствени мисли, когато "душата му в огън тлее, сърцето му - в люти рани"22. Това неразбиране иде от близките, от другарите, от средата:

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани[...]* (1, 17)

Такива бяха, както знаем, настроенията на Ботева в борбата му за онази истина, която той бе смятал, че е истината на живота. Равнодушието и егоизмът, липсата на самоотрицание у неговите съвременници, на съзнание за дълга, му носят тази горчивина. Каква неизразима болка дишат по-нататък редовете:

Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален[...]* (1, 17)

Щом той е стигнал дотам да скрива плача си, това значи, че действителността е станала наистина непоносима, убийствена. И логично, и правдиво, и художествено оправдано е след това неудържимото буйство, когато, пожертвувал всичко - и младост, и любов, и талант, и семейство - без да осъществи нищо от онова, което бе бленувал, той се провиква с чувство на ужас и отвращение:

аз веч нямам мило-драго,
а вий... вий сте идиоти!* (1, 51)

Тази анатема е само слабо ехо от безизходността на духа, от онзи вулкан на омраза и презрение, който имаше Ботев към своите съвременници. Тя не иде, обаче, от чувство на собствено безсилие, а е по-скоро израз на възмутена нравствена воля. В "Борба" този тон на социален етос достига глъбините на истинско откровение. Тук е дадена жизнената философия на Ботев, обобщена до общочовешки концепции, до байронически патос. Дълбокият песимизъм на тази поема, силата на внушението и горещината на чувството я турят, несъмнено, в реда на най-съвършените произведения от този род не само в българската, но и в мировата23 литература. Тук поетът е не само обличител, но и жертва, неговата съдба се поставя в проекцията на мировото несъвършенство. В неговото съзнание личната му драма се пречупва в спектъра на световната драма, придобива аспекта на един върховен закон:

Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!* (1, 37)

Истинска и въображаема родина. - Но ако лошите обстоятелства, неразбирането, глупостта, тъпото равнодушие на средата, ниския уровен на масата са факти, които той бе осезавал и чувствувал непосредно, идеята му за народа от това не можеше да пострада. Тя бе достатъчно неясна, отвлечена, забулена в мистичен воал, атавистична, за да не претърпи накърнение от външните влияния. Докато сам той бе една реалност, една постоянна величина, със свое място в живота и със своя тежест, народът като колектив и като идея бе нещо във висша степен трансцендентно. В неговото десетгодишно изгнание, там отвъд Дунава, България му се представяше като една мечта на детинството, далечна страна, видяна на сън, някаква духовна Атлантида, обсебена от вражески сили, която трябваше да си възвърне. По какъв начин? "С всички страшни средства, освен подлостта и лъжата." Той е готов да отрече и Бога, стария Бог на лъжците и тираните, ако е нужно да се дири помощта на едно върховно същество:

Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже, -
мен в сърцето и в душата...* (1, 52)

Към своя Бог се обръща той, зачнат непорочно в страданието и израснал в борбата: Бог на "разума", "защитника на робите", към него отправя той своята молитва:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!* (1, 53)

Характерен е този копнеж за смъртта - там в земята на далечното детинство... Още от ранна младост:

пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...* (1, 26)

И по-късно, след горчивините на сърдечни разочарования:

и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб - сладка почивка!* (1, 22)

И най-сетне неговата "заветна дума":

на смърт, братко, на смърт да вървим!* (1, 20)

В "Майце си" той иска да прегърне "без злоба" близките си - "баща и сестра и братя мили" - да прегърне, може би, спомена на детинството:

пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!* (1, 16)

Това е сякаш зов на съдбата глас на някакво тъмно предопределение.

Обаче, особено силно е изразен този копнеж към смъртта в баладата "Хаджи Димитър". Човек би казал, че Ботев с гениално провиждане предчувствува своя собствен край; тук, като в ясновидещ сън, той прозира осъществен този копнеж, в един истински апотеоз. Тук, изобщо, намира израз пълната му духовна сила, целия му поетичен дух. Тук намираме също синтезиран пълния сбор на образи, с които той бе живял цял живот: образа на Балкана, "робската земя", на жътварките, на самодивите, на хайдушката песен и хайдушките сенки, видението на родното небе и на звездната нощ, с една дума, онзи поетичен свят, който на конкретна почва обединяваше той в понятието "български народ". Това понятие бе за него двойствено: той отбягваше низменното в него и доколкото бе чувствувал тази низменност, винаги бе дирил спасение в чистата си, непорочна любов. Цял живот той бе се борил срещу глупостта, лъжата, подлостта, отблъсвал бе от себе си мисълта за тъмните инстинкти на народа и бе се връщал в царството на своя блян. Затуй, толкова по-голямо бе удивлението му, когато, слязъл от облаците на земята, той намери една гола пустиня, не срещна очакваното чудо и сам пое пътя за своята кървава Голгота. Само така можем да наречем неговата експедиция в България. Устройството на четата, нейното въоръжение, начинът на преминаването й - всичко това има характер на митическа легенда. Епопеята на "Радецки" и последвалите събития до смъртта на Вола сякаш подчертават и узаконяват висшия смисъл на тази легенда.

Организация на четата и план за "Радецки". - Интересен е фактът, че когато, преди това, в средите на емиграцията бе сложен въпросът за водителството на четата, името на Ботев се наложи от само себе си. Филип Тотю бе отказал да я предвожда, като бе поискал 1000 наполеона, нещо като пенсия за семейството си, в случай че бъде убит. По същия начин постъпи и Панайот (Хитов). Ботев, според свидетелството на Н. Обретенов, се съгласил веднага с думите: "Аз ще ви стана воевода!" "Ний скочихме на крака, прегърнахме го, целунахме се и от очите ни потекоха радостни сълзи". Както знаем, след своята "оставка" от Комитета през 1875 година, Ботев остана някак настрана от всяко активно действие в движението. Той не участвува в новия, тъй наречен "Гюргевски" комитет, който взе решение за въстанието на следната 1876 година. Това ни обяснява огорчението в писмата му от онова време. "Сега трепнеш, а крилата ти подрязани." "В главата ми се въртят лоши мисли и една друга се затрупват." Ето защо предложението на Н. Обретенов и Г. Апостолов да приеме водителството на четата идва за него като "изход", като "спасение". "Всичко принуждено, без въодушевление, иде ти и да плачеш и да псуваш."

Изглежда като положително, че той не участвува нито в организацията на четата, тъй като тя е била вече почти организирана, нито в изработване на плана за превземането на "Радецки". По въпроса за авторството на "идеята" да се мине с някой параход, като се плени той по пътя, съществуват различни догадки. В революционната практика на Европа има няколко такива случаи. Подобни опити са правени в Русия (Бакунин), Италия, Ирландия, Америка и др. Специално за "Радецки", автор на идеята трябва да смятаме или Димитър Икономов, или да я приемем за "хвърчаща", т.е., като единствен възможен изход при бързината и настъпилите критически обстоятелства. Тъй или инак, след 6 или 8 май 1876 година Ботев е вече приет за войвода и като такъв се разпорежда до разните групи, лица и комитети. Четниците, разпределени по дунавските румънски пристанища между Гюргево и Бекет, трябвало да са качат на "Радецки" като работници-градинари за Кладово, в определен момент и на определено място да се въоръжат, да "превземат" парахода и да принудят командата да ги свали на българския бряг. Изпълнението на този план, твърде фантастичен и от "военно-стратегическо" гледище може би напълно несъстоятелен, не можеше да не сполучи, защото от "революционно" гледище беше напълно удобен и целесъобразен. От "военно-стратегическо" гледище и цялото изобщо Априлско въстание не издържа критика, но революциите, както знаем, имат своя логика, тактика и стратегия.

И тъй, на определеното време всички четници са по местата си, на малки групи, на определени румънски дунавски пристанища, отдето се качват заедно с багажа си - дълги сандъци с "градинарски инструменти" "На 16 май- пише Обретенов - аз получих условната телеграма да предам стоката на парахода. Това показваше, че Ботев тръгва и аз предадох сандъците с оръжието и припасите, като сечива на работници за Кладово, а на момчетата се извадиха билети ІІІ класа, като работници също за Кладово."

По-нататък събитията следват автоматично, според изработения план. "Превземането" на "Радецки", чието описание ни дава Захари Стоянов, арестуването на командата, принуждаването й да насочи парахода към българския бряг, всички перипетии на тази борба носят елементите на една неписана поема. Епилогът на тази поема ни е даден от капитана на "Радецки", Дагоберт Енглендер, който пише в спомените си: "Мостчето биде извадено със светкавична бързина и българите в непрекъсната редица слизаха бързо на брега. Там те падаха на земята и започваха да я целуват." Писмото на Ботев до жена му Венета, телеграмата до западната преса, писмата до капитана на "Радецки" и до Д. Горов, писани в тези трагични моменти, рисуват достатъчно ясно настроението на войводата и неговите другари, техния дух за предстоящата борба. В писмото си до Горов Ботев пише: "Благодаря ви, приятели, за доверието, което имахте към мене и за любовта, която показахте към моето поробено отечество."24* (1, 247) Целуването на земята изхожда несъмнено от него, защото в същото писмо той казва: "след няколко часа ние ще да целунем свещената земя на България"*. Четата слезе недалеч от село Козлодуй, все още пълна с вяра в обещанията на врачанските съзаклятници. Дотук е налице възходящата линия на драмата, "върховният й момент", с неговия висш патос, когато зрее решението на съдбата. След това линията рязко се пречупва към бърза и катастрофална развръзка. Това, което Ботев бе мечтал в ранна възраст ("Ах, утре като премина през тиха бела Дунава!"), сега се изпълни, но трябваше да се изпълни като че ли и другият му съкровен блян, въплътен в образа на героя, комуто Балкана пее своята "хайдушка песен". Развръзката започва веднага, щом кракът му стъпва на родна земя, сякаш всичко това е написано в някаква тайнствена книга.

Пътят към лобното място. - Много скоро става явно и за Ботев, и за цялата чета, че те са изоставени на своите собствени сили и че надеждата да намерят България, пламнала и планините, пълни с въстанал народ, остава само надежда и нищо повече. Наистина, самата чета бе въоръжена със средства на Врачанския комитет, но населението в окръга не бе достатъчно проникнато от идеята за въстание. От Козлодуй (17 май, 2 ч. сл. пладне25) четата следва следния маршрут: същия ден вечерта тя е в с. Бутан, дето изненаданите селяни бягат от нея, "като от най-зъл неприятел" (Д. Т. Страшимиров). На 18 четата осъмва над с. Борован. "В туй голямо село - бележи по-нататък същият автор - отдето четата е очаквала да се присъединят към нея най-малко до четиристотин съратници, не се намерил жив човек, който да донесе един котел вода, за да напои изморените, прегорели от жажда юнаци." Целият този ден четата се бие на Милин камък, през нощта прекъсва неприятелската верига и заема върха Веслец. "Ботев беше убит духом от постъпката на врачани" - свидетелствува Обретенов. На другия ден, 19 май, четата оставя зад себе си полето и поема Балкана по посока на Вола. След нея дебнат няколко башибозушки орди, черкези и редовна войска с два планински топа. В сраженията на Милин камък и Веслец Ботев изгуби няколко ценни другари, между които Поп Сава Катрафилов. Четата се разделя на няколко групи, които действуват като авангард, главни сили и ариергард; главното ядро е под командата на Войновски, руски офицер, емигрант и приятел на Ботев, за когото липсват биографически данни. През нощта срещу 20 май се очакват, по известия от Враца, около две хиляди въоръжени селяни - на Костенешкия мост. Четата се насочва към този пункт, дето пристига към полунощ. "Но освен множество нощни светулки, които хвърчаха пред нас и ни осветяваха пътя, никакви въоръжени селяни нямаше. Ботев отново се загрижи." (Обретенов) По-нататък, на път за Вола, пред войводата застава овчарят, от когото са взели шилета за вечеря, и подпрян на тоягата си вика с дивашки тон: "Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава!" Обретенов прибавя по-нататък в спомените си: "Ботев си повдигна главата и просълзен, с болка на душата си, каза: "И аз съм дошъл народ да освобождавам!" Обърна се към мене, като касиер на четата, и каза: "Обретенов, дай му 3 наполеона!" Аз платих на овчаря, който подскочи и се не видя из гората".

Тоя ден, 20 май, фаталният ден за Ботева, четата заема позиция на Вола, предимно по североизточния му склон, покрай гората и естествените укрепления на скалите, докато войската и черкезите се разполагат на югозапад, може би със задача да пазят пътя за Враца, дето все пак турците не бяха съвсем сигурни, целия ден боят се води, с малки прекъсвания, ожесточено, докато надвечер турците засвирват отбой. Засвирва тръба и от страна на четата. Сражението престава, за щастие без ни една жертва от нейна страна. Обаче скоро след това тя дава най-скъпата загуба - самият войвода.

Смъртта на Ботева. Осъществяване. - Смъртта на Ботев, който е главната спойка и живият дух на дружината, внася изведнъж най-дълбока загриженост Обретенов, който е в случая най-компетентния свидетел, ни е дал в няколко думи картината на тази смърт, която можем да приемем като напълно автентична. Жаждата в това безводно и пусто място, след дългото сражение, накарва хората да дирят вода, каквато има наблизо, над село Челопек. "Ботев разреши на четата да отиде на извора, да пие вода, а Войновски с 40-50 момчета остана да охранява тила." След това Обретенов продължава: "Когато цялата чета слезе от Вола и се отправи към извора, Ботев, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който като ранен не можеше да върви. Затова приседнахме край една малка скала. Ботев беше много загрижен и понеже от щаба му до Вола бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и ни запита: "Какво мислите, да продължаваме ли или да се отправим към Сърбия?" Докато ние да отговорим, Ботев се изправи в целия си ръст да види няма ли някоя опасност за четата. В същия момент изгърмя пушка, Ботев падна по гърба си, поддържан от двете страни от мен и Апостолов, пронизан в сърцето от куршума и издъхна моментално, без да каже нито дума." Смъртта на Ботев, дошла тъй ненадейно, е последния и най-тежък удар върху духа на дружината. Новината за голямото нещастие бързо се пръска между четата, която със свито сърце спира между немите балкански скали, за да обмисли положението. Като че в този момент наистина вземат участие "земя и небо, звяр и природа". "Ний останахме поразени като от гръм - продължава Обретенов. - След няколко минути се окопитихме, разгледахме откъде дойде куршумът, обаче неприятел нийде не видяхме." За да не се даде възможност на турците да се гаврят с трупа на Ботев, другарите му прибират от него всичко, което го показва като войвода: картата от пазвата му под мундира, продупчена и окървавена, което показва, че е бил ранен в сърцето, а не в челото, часовника, бинокъла и портмонето с 5 наполеона, калпака му с лъва, шашката, револвера и еполетите. "Всички плачехме, но Апостолов и аз бяхме неутешими, като считахме себе си виновници на неговата смърт. Наведохме се да го целунем по челото и оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата."

Какво настъпва след това? След това настъпва "осъществяването": осъществяване на молитвата:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!* (1, 53)

Осъществяване на завета:

Да изпълним дума заветна -
на смърт, братко, на смърт да вървим!* (1, 20)

Осъществяване на живота:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира[...]* (1, 48)

При вида на "народа", който бягаше от него, като от чумав ("И аз съм дошъл народ да освобождавам!"), Ботев сигурно е намерил в себе си сила да му прости. Но сега, когато имаме в душата си неговия истински образ, ние наблюдаваме обратния процес: както някога той бе реалност, битие, автор на поеми и войвода на чета, и българския народ бе за него абстрактна идея, неоткрита Америка, Атлантида - тъй сега, когато България, когато българския народ е за нас една реалност, сам той се превръща в идея, в легенда, в символ на народния дух. Така тия два духа, разделени във времето, се съединяват и примиряват във вечността.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Стоянов, З. Съчинения в три тома. Т. 3. Български писател, София, 1983, с. 289-290. Л. Стоянов цитира "Вместо предисловие" от "Христо Ботйов, опит за биография". [обратно]

2. Всички цитати, отбелязани с *, са сверени по Хр. Ботев. Съчинения в два тома. Съст. Цв. Унджиева и Н. Жечев. Български писател, София, 1986. В скоби са посочени томът и страницата от това издание. Както е известно въпросът за автентичния текст на Ботевите стихове не е докрай изяснен и те не са напълно идентични в различните издания. [обратно]

3. Труд на Ю. Венелин. Б. Петков превежда още "Нещо за безграмотните человеци" (1843) и "Психология или душесловие за учение на децата" (1844); издава и "Кратка всеобща география" (1868). [обратно]

4. Николай Миронович Тошков (Тошкович) (1816-1874). Български търговец и меценат, роден в Калофер. В Одеса живеят мнозина от рода Тошков - братята Николай и Стефан и техните семейства. [обратно]

5. Писмо до Н. Геров от16 ноември 1863 г. "Карбовни" - руски монети. [обратно]

6. Нелегална (рус.). [обратно]

7. По-вероятно 1866 г. [обратно]

8. Няма точни данни за това кога е написана поемата. Съществуват и други хипотези, тук и на други места твърденията на Л. Стоянов са оспорими. [обратно]

9. По-късните биографи на Ботев говорят за "тревожно писмо болния и застарял баща". [обратно]

10. По въпроса за "либето" на Ботев и днес съществуват спорове. Някои автори смятат, че поетът е увлечен по Мария (Мина) Горанова, на която посвещава "Пристанала". [обратно]

11. Златен (тур.). [обратно]

12. Съществуват и други предположения за обекта на Ботевите любовни чувства от това време. [обратно]

13. Искандер е псевоним на А. Херцен, Л. Стоянов изписва името както е на руски - "Герцен". [обратно]

14. Камбана (рус.). [обратно]

15. Вж. очерка за Л. Каравелов. [обратно]

16. Първата редакция на "Хаджи Димитър". [обратно]

17. "Оставка. Защото моите убеждения се не посрещнаха в много отношения с убежденията на останалите членове на българския революционен комитет в Букурещ и защото от това се породи неискреност между нази, то за да не бъда отговорен пред съвестта си, намерих за нужно да престана вече да действувам като член на комитета. За това, моля моите досегашни другари да ми одобрят и приемат настоящата оставка." - Бел. на авт. - Л. С. [обратно]

18. От хайлаз (тур.) - безделник, мързеливец. [обратно]

19. Ботев визира "Последните дни на Помпея" (1870) от Е. Дж. Булвър-Литън, прев. Н. Михайловски. Пол де Кок (1794-1871) - популярен френски писател. Банджи - огнища. [обратно]

20. Запазените Ботеви писма наистина са малко, но все пак във времето след написването на настоящия очерк са открити нови. Под рубриката "Писма и телеграми" последните издания включват петдесетина текста, не всички цели, не всички запазени, а някои - и с оспорвана автентичност. [обратно]

21. Парафраза на последните думи на Иисус (Матей, 27:46). [обратно]

22. Душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани. (1, 17) [обратно]

23. Световната (рус.). [обратно]

24. Днешните издания на Ботевите съчинения се придържат към обръщението в това писмо и го определят като пратено "До приятели". [обратно]

25. Датите са по стар стил. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Хр. Ботев. Съчинения. Под редакцията на Иванка Хр. Ботев-Христова и Ив. Г. Клинчаров. Предговор от Илия Янулов. София, 1907.

Зах. Стоянов. Христо Ботев. Опит за биография. Русе, 1888. с. 473. (Критика на горната книга: Ст. Заимов - МСБ., I, 193-256).

Ник. Начов. Христо Ботев. София, 1918. с. 152.

Мих. Димитров. Биография на Христо Ботев. Библ. "Нов път ", № 18. София, 1924. с. 93.

Д. Т. Страшимиров. Христо Ботев като поет и журналист. Критич. опит. Пловдив, 1897. с. 334.

Д-р Ст. Максимов. Христо Ботев и руската литература. София, 1906. с. 36.

Евгений Волков. Христо Ботев. Сб. БАН. кн. IV, с. 202.

Георги Бакалов. Сергей Нечаев и Христо Ботев. Библ. на сп. "Нов път ", № 4. София, 1924.

Мих. Димитров. Христо Ботев. Идеи. Личност. Творчество. Изд. "Ново училище". София, 1919.

Боян Пенев. Христо Ботев.- Златорог, г. І, кн. 5, 373.

Хр. Чунчев. Спомени от петгодишното ми учителствуване в Калофер. (Сб. на Калоф. дружба, кн. 11. с. 58).

Пенчо Славейков. Жив е той, жив е. (Съч., т. VІ, кн. 2, 160).

Б. Йоцов. Х. Димитър и народ. песен. - Златорог, 1927, кн. VI.

В. Миролюбов. [К. Кръстев] Поетическите завети на Ботева. ("Хр. Ботев, П. П. Славейков, Петко Тодоров, П. К. Яворов"). София, 1917, с. 3-37.

Бож. Ангелов. Христо Ботев. История на българската литература, София, 1924.

Ив. Хаджов. Поправки и преработки в стихотворенията на Ботев. - Сп. БАН, кн. XXIV, 193-254.

Цв. Минков. Христо Ботев. Лом, 1924.

Христо Ботев. Неизвестни произведения. Уводна статия и бележки от Мих. Димитров. Спомени и бележки от Дядо Паничков. София, 1924. с. 154.

Н. Обретенов. "Из спомените ми за организирането на Ботевата чета" и "Моите спомени по случай 50-годишнината от смъртта на Ботева". (В брошурата "Г. Апостолов, черти из живота и революционната му дейност". Събрал и наредил Конст. Апостолов, 1929).

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Пенев, Боян. Христо Ботев. София, 1931.

Ботев, Христо. Съчинения. Пълно събрание под ред. на Ал. Бурмов. София, 1940.

Ботев, Христо. Пълно събрание на съчиненията. Под ред. на М. Димитров. Т. 1-3, София, 1940 (1945, 1950).

Попдимитров, Емануил. Ботев като поет. София, 1941.

Бурмов, Александър. Христо Ботев през погледа на съвременниците си. София, 1945.

Хаджов, Иван. Стихотворенията на Ботева. Т. 1. Поправки и преработки. София, 1947.

Христо Ботев. Сборник по случай 100 години от рождението му. Под ред. на М. Димитров и П. Динеков. София, 1949.

Повасилев, Стефан. Език и стил на Ботев и Каравелов. София, 1956.

Унджиев, Иван. Христо Ботев. Живот, идеи и творчество. София, 1956.

Божков, Стойко, Генадиева, Зара. Речник на езика на Христо Ботев. София, 1960.

Таринска, Стефана. Прозата на Ботев. София, 1966.

Петко Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в спомените на съвременниците си. София, 1967.

Цонев, Св. Христо Ботев. Поезия и правда. София, 1970 (1976).

Христо Ботев - идеал и знаме на поколенията. Пловдив, 1973.

Бурмов, Александър. Христо Ботев и неговата чета. София, 1974.

Унджиев, Иван и Цвета Унджиева. Христо Ботев. Живот и дело. София, 1975.

Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова (фототипно изд.). София, 1976 (1989).

Ботев в спомените на съвременниците си. Съст. Ст. Каракостов. Т. 1-2, София, 1977.

Ботев, Христо. Събрани съчинения в 3 тома. Под ред. на П. Динеков, Н. Жечев, Ст. Таринска, Цв. Унджиева. София, 1979-1980.

Език и стил на Христо Ботев. София, 1980.

Делчев, Борис. Христо Ботев. Опит за психография. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1981 (1986).

Българската критика за Христо Ботев. София: Български писател, 1983.

Унджиев, Иван и Цвета Унджиева. Христо Ботев. Живот и творчество. София: Изд. на ОФ, 1983.

Тодоров, Илия. Над Ботевия стих. Текстологически изследвания. София: Български писател, 1988.

Христо Ботев. Нови изследвания. София, 1990.

Ботев, Христо. Стихотворения. (Автентично изд. с предговор от Ил. Тодоров). София, 1992 (2003?).

Стефанов, Валери. Из лабиринтите на смисъла. Критически речник на поезията на Ботев. София, 1993.

Радев, Иван. Ботевото творчество. В. Търново, 1994 (1995).

Христо Ботев. Био-библиографски указател. Т. 1-2. София: НБКМ, 1994.


 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови