Twitter

Колекция от звукозаписи

Йордан Стефанов Йовков (остаряло: Юрдан Йовков) (1880-1937) е български писател, класик на българската литература. Избран е единодушно за член на Съюза на писателите от 1920 година.

Жизнен път

Роден на 9 ноември през 1880 г. Йовков преминава детските и юношеските години в родното си място (Жеравна), където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература — поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател.Има много известни творби и сега.

След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево 1902-1904, като по време на обучението си публикува първата си творба — стихотворението „Под тежкия кръст“ (вестник „Съзнание“, бр. 9, 26 октомври 1902 г.). В началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 г. Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен по време на битката край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война — „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на списание „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в [[Букурещ][. През 1920 - 1927 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това — апандисит. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.

Родната къща на Йордан Йовков

Паметник на Йордан Йовков в двора на родната му къща

Творчество

Йовков дебютира като поет. През 1902 - 1911 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви — започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба — „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ — Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“.

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници — баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната — от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“.

Въпреки че на 2 пъти по-късно се връща към баталните сюжети — веднъж с новелата „Последна радост“ 1920 и след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ 1920 възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга — в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ 1927, „Вечери в Антимовския хан“ 1928, „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ 1936 и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Сборниците „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Ако можеха да говорят“ се определят жанрово като цикъл от разкази[1].

Майстор на късия разказ, така наричат  големия български писател Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява.

Наследство и признание

Името на Йордан Йовков носят множество географски, културни и други забележителности. Някои от тях са:

• Името на Йордан Йовков носи морският нос „Йовков“ на остров Гринуич, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.[2]
• Дом-паметникът на Йордан Йовков в Добрич е включен в Стоте национални туристически обекта под номер 23.
• Драматичен театър „Йордан Йовков“ в гр. Добрич.
• Родната къща на Йордан Йовков в Жеравна е музей и е включена в Стоте национални туристически обекта под номер 57.
• Националната литературна награда „Йордан Йовков“.
• Народни читалища носещи името „Йордан Йовков“ има в: Добрич (1870), Алфатар (1894), с. Добротица, обл. Силистра (1899), с. Красен (1912) и с. Йовково, обл. Добрич и десетки други.
• Къщата на Йовков в град Добрич също е музей.

Библиография

От Йовков

• Йовков, Йордан. Събрани съчинения. 3. изд. Т. 1-6. София, Бълг. писател, 1982-1983;

За Йовков

• Билярски, Цочо. "Йордан Йовков — живот и дело (Из документалното наследство)" ИК "Синева", 2008;
• Динеков, Петър. В живота и литературата. София, Български писател, 1982;
• Игов, Светлозар. Българската литература XX век. София, Бенида, 2000, ISBN 954-90563-2-5 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=295&WorkID=11481&Level=1>;
• Игов, Светлозар. История на българската литература 1878-1944. 2. фототип. изд. София, Акад. изд. Проф. Марин Дринов, 1995, ISBN 954-430-383-9;
• Ичевска, Татяна. Библейското слово у Йовков. В. Търново, Фабер, 2003, 220 с. ISBN:954-775-181
• Йордан Йовков 1880-1980. София, БАН, 1982;
• Йордан Йовков. 120 години от рождението му. Нови изследвания. 2002;
• Казанджиев, Спиридон. Срещи и разговори с Йордан Йовков. София, 1980;
• Кирова, Милена. Йордан Йовков. Митове и митология. София, Полис, 2001 ISBN 954-90728-4-3 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=109&WorkID=2642&Level=1>
• Мешеков, Иван. Йордан Йовков — романтик-реалист. 1947;
• Минев, Д. Спомени и документи. 2. изд. 1969;
• Панова, Искра. Вазов, Елин Пелин, Йовков — майстори на разказа. 3. изд. София, Народна просвета, 1988;
• Пелева, Инна. Места от конспекта. София, Лит. вестник, 2000 ISBN 954-9602-12-5 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=125&WorkID=3241&Level=1>
• Сарандев, Иван. В света на „Старопланински легенди“. 3. доп. изд. София, Бенита Арт, 2007, ISBN 978-954-9633-02-3;
• Сарандев, Иван. Йордан Йовков — жизнен и творчески път. 2. фототип. доп. изд. София, Акад. изд. Проф. Марин Дринов, 1999, ISBN 954-430-546-7;
• Султанов, Симеон. Йовков и неговият свят. 2. изд. София, Бълг. писател, 1971

Моля, влезте с потребителското си име и парола, за да видите или добавите нови коментари!
(You have no rights to post comments)