Twitter

Видео

Видео клип от документалната поредица СЛОВА БЪЛГАРСКИ - ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Васил Левский (Васил Иванов Кунчев) е български национален революционер, идеолог и организатор на българската национална революция, национален герой. Основател е на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Известен е и като Апостола на свободата заради организирането и разработването на стратегията за освобождаване на България от турско робство. Пътува по страната и създава частни революционни комитети, които да подготвят обща революция[1]. Неговата мечта е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от етническата си и религиозна принадлежност.

Създадената от него Вътрешна революционна организация е основата, върху която стъпват организаторите на Априлското въстание (1876). Последвалата Руско-турска война (1877-1878) довежда до възстановяване на държавата България на европейската карта.

По стария правопис името му се изписва като Василъ Лѣвскій.

През 2007 г. чрез национално телевизионно допитване на БНТ е избран за номер едно в списъка на най-великите българи за всички времена.

Васил Левски е роден на 6/18 юли 1837 г. в град Карлово. [2] Семейството е на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Имат пет деца-Христо, Васил, Петър, Яна и Марийка.

Учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. бащата умира и тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 години и започва да учи абаджилък.

От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е от Найден Геров през 1850 г.).

На 7 декември 1858 г. приема монашеството и е ръкоположен за дякон с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ под мантията на йеромонах Кирил. През следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово. [3]

Някои изследователи свързват Васил Левски с масонството, като допускат, че е посветен като масон през 1861 г.[4] Това твърдение е категорично отречено от някои академични автори, макар те да не отхвърлят възможността да е запознат с масонските идеи[5].

Владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.

Революционна дейност в Сърбия и Румъния

Васил Левски (вторият седнал отдясно) сред другари от Втората българска легия в Белград 1867 г.

На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия). На този етап изпитва силно влияние на Георги Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България.

Васил Левски във Втората българска легия, 1867-1868 г.

През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент е мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а Пловдивският митрополит го заплашва с наказание, ако упорства в настояването си.

От април 1864 до 1866 г. е учител в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 г. в добруджанското Еникьой, а от края на годината до март 1867 г. в съседното Конгаз. Бъдейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание.

През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. отново се среща с Георги Раковски. През 1867 г. по негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана. Заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия (1867-1868).

Васил Левски през 1868 г.

След разтурянето ѝ се разболява и остава 2 месеца в град Зайчар. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:

„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя-губя само мене си“.

В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868 г. отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.

Създаване на Вътрешна революционна организация

Карта на първите частни революционни комитети

Със средствата, предоставени от Българското общество и Читалище „Братска любов“ (структура на Млада България) , заминава с параход за Цариград на 11 декември 1868 г. От тук предприема първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването и се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния.

След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат „Привременното правителство на Балкана“.

По време на тази обиколка поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частния революционен комитет. Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.

След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. се включва активно в живота на българската емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната.

Васил Левски през 1870 г.

Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. се завръща в България и продължава изграждането на комитетската мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е обявен град Ловеч. Ловешкия частен революционен комитет е обявен централен под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Създаването му е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкия комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го разглежда като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни революционни комитети в обединяват в себе си представители на всички социални групи на българското общество.

Васил Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, въвежда революционен терор.

Към края на 1871 г. ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 г. двама помощници на Левски-Димитър Общи и Ангел Кънчев.

Приготвя устава на организацията озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българският народ“ (1871). Разработен е в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия.

Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април-4 май 1872). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК в Българско започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжните комитети на ВРО.

Залавяне и смърт

Залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче, художник Никола Кожухаров

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи и Тетевенския частен революционен комитет организират Арабаконашкия обир. Васил Левски е против, но е подкрепен единствено от свещеноиконом Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Получава нареждане от БРЦК и Любен Каравелов за вдигане на въстание. Отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Знае за провала на обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит.

На 27 декември 1872 г. е заловен от турската полиция в Къкринското ханче. При ареста, архивът е остава незабелязан от полицията. Комитетски книжа са запазени от Никола Сирков (Халача). След Освобождението от османско иго Никола Цвятков и Мария Сиркова предават част от него на Захари Стоянов, а друга в Музея на Ловешкото читалище „Наука“. [6]При копане на основи за къща на улица „Марин Поплуканов“ № 17 срещу сградата на Музей Васил Левски (Ловеч) са открити 1364 златни монети (1973). Предполага се, че са същите комитетски пари от Арабаконашкия обир, които са съхранени и са стояли непипнати почти 100 години.[7][8]

Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Предполага се, че причината за неговото конкретно залавяне е предателство от съмишленик. Десетилетия след Освобождението от османско иго се спори за името на предполагаемия предател-свещеноиконом Кръстю Никифоров (съучредител на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 г. историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно свещеноиконом Кръстю Никифоров става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Васил Левски. Според други проучвания конкретно предателство няма.[9] Ловешката полиция не знае кой е заловения и е откаран в Търново. Тук е установена неговата самоличност. При прехвърлянето му от Търново в София, се надява, че ще бъде освободен от съмишленици.

Васил Левски пред Софийската следствена комисия, художник Калина Тасева

Предаден е на Софийската извънредна следствена комисия. Изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Разграничава се от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Високата порта да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Османската империя и вреди на авторитета ѝ пред Европа.

Състава на комисията според протоколите от нейната работа е генерал Али Саиб паша-председател на Държавния съвет, майор Шакир Мехмед Салим, Махмуд Мазхари, Саадулах Сърръ, Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. Смъртната присъда е издадена на 14 януари 1872 г. и е потвърдена по целесъобразност от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Процесът завършва като комисията е иззема функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. Шестдесет от подсъдимите са осъдени на затвор и заточение, а и двама на смърт чрез обесване-Димитър Общи и Васил Левски. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.

На 6/18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София-отец Тодор Митов. В изповедта си казва:

„Каквото съм правил, в полза народу е“

и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българският народ.

Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола:

„Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „Света София“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.“

Паметник на Васил Левски в центъра на София

Михаил К. Буботинов също дава описание:

„На 1873 лето, 5 февруарий, вторник, пазарен ден в София - 2 часа преди зори, в двора на пашовия конак — на мястото на днешния княжески дворец, стана необикновено разшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви... Иконом поп Тодор се приготви за половин час... И ето, че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състоящата се от десетина души. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана, току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4 взвода аскер, облечен в костюма си, както е бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом се приближи свещеника при Левски, пашата се оттегли на 7-8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му. ...

Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал:

„В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която ... дано!“

Тук Васил Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за иеродякон Игнатий.[10]

Имена, псевдоними и прозвища

В историческите извори Васил Левски се среща под различни имена и прозвища, революционни псевдоними, с които подписва писмата си, фалшиви имена за тескерета и документи, които е ползвал.

След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, в широка употреба влиза Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов.

Имена и прозвища

Васил Иванов, Васил Дякон&nbsp-Левски, Васил Иванов Кунчев, Васил И. Лъвский, Васил Лъвский (В. Лъвский), Васил Левски (В. Левски), Васил Гинин, Дяконът, Дякончето, Дякон Игнатий (Игнатие), Дякон Игнатий-Левский, Дякон Васил Левски, Дякона Левски, Левский; Апостола на свободата, Апостола, Джингиби.

Фалшиви и чужди имена, използувани в паспорти, тескерета и адреси

Дидьо Пеев, Добри Койнов, Иван Фетваджиев, Нико Жеков, Петко, Петър г. Пенев, Първан Найденов [?], Руси Веледи Рачов (Руси, син на Рачо), Стан Станчулеску, Стойчо Бешикташът.

Революционни псевдоними, с които подписва писма и други документи

Ас. Дер. Кър[д]ж[алъ], Аслан (Арслан) Дервишоглу (Дервишооглу, Дервишоолу). Аслан Дервишоолу (Дервишоглу) Кърджала (Кърджал, Карджалъ), Аслан Димитроолу Ованес Ефенди, Аслан (Арслан) Ефенди, Асланоолу (Асланоглу) Видинли, Афъз ага (Афъзаа), Афъз Ефенди, Бай Вълчо Драгньов (Драгнюв), Бай Драгню (Драгньо), Бай Филип, В. Лъ-кий (Лъ-кий), В. Л., Вълчо Драгнюв (Драгньов), Дервиш Мехмед (Меемет) Кърджалъ, Дервишоглу Аслан, Дервишоглу Аслан Ефенди, Димитроолу (Димитроглу) Ованес Ефенди; Драган Мирчов, Драгой Стойчев, Драгойчо, Драгойчо Иванов, Драгню, Драгню Костов, Драгомирчо Иванов, Ефенди Аслан Дервишоглу (Дервишоолу), Ибриямаа (Ибриямага) Анадоллу, Кърджалията, Кърджалъ Мустафа Дервишоглу, Мамудая (Мамудаа) Едирнели, Никола Раанелов [?], К. Ив. Марков, К. Н. Марков, Неболлу Чизмели Кърмъзъ, Тропчу, Хаджи Ахмед (Амет) Съръ Азис Рушидоглу, Хаджи Ахмед Саръ Чизмели Кармъзъ, Хаджи Асанаа (Асанага), Стан Станчулеско, Кешиш Първан, Филип.

Легенда: Имената, прозвищата и псевдонимите в курсив са основните, които Левски е използвал, според неоспоримите исторически източници.

Паметен знак при Къкринското ханче

Памет

Откриване на паметната плоча на Васил Левски в с. Еникьой, Тулчанско

В съвременна България личността на Васил Левски се възприема като най-ярката и най-откроена сред българските революционери. За българите е национален герой и национален идеолог за „чиста и свята република“.

Известни са 150 паметника на Апостола, от които 131 са в България и 19 в чужбина. Функционират три музея, посветени специално на Васил Левски. Това са Музей „Васил Левски“ (Ловеч), Къкринско ханче и Национален музей „Васил Левски“ (Карлово). Като музейна сбирка е оформена и килията, в която често е отсядал в Троянския манастир. Почти всяко по-голямо селище в страната има улица, площад или училище, носещи името на Апостола.

Днес портрет на Васил Левски e поставен в кабинетите на Президента на Република България, Министър-председателя на Република България, министрите, областните управители, кметове на неселени места и на много други политици. Образът на Васил Левски нееднократно е експониран на българските регулярни и юбилейни банкноти и монети.

Избран е през 2007 г. за „най–великия българин“ на всички времена в първото издание на едноименното телевизионно шоу, проведено от Националната телевизия. За него са гласували почти 59 000 зрители. Със събраните средства от гласуването ще бъде издигнат негов паметник.

Името на Васил Левски носят един град, шест села, една община, квартали в Балчик, Варна, София и др., значителен брой булеварди (един от тях е основния столичен Булевард „Васил Левски“), площади и улици, училища (едни от тях са българските училища „Васил Левски“ във Валенсия, Кишинев, Лас Вегас, Лондон, Париж и Сан Диего), читалища, предприятия, спортни клубове, Националната спортна академия и Националният стадион в София, Националният военен университет във Велико Търново, Връх Левски в Стара планина и Bръх Левски на остров Ливингстън.

През 2009 г. открития от български астрономи астероид е наречен 204831 Левски.

Спорът за гроба

През 1956 г. археолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов разкриват в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София погребение на скелет, вписан с индикация № 95. Започва спор дали това не са останките на Васил Левски. Археолозите твърдят, че не е, но според някои устни сведения точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Останките са небрежно откопани и пренесени в чувал до хранилището на новооснования Софийски археологичен музей, където се твърди, че изчезват безследно. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. под натиск на писателя Николай Хайтов БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата. Впоследствие БАН променя позицията си и плочата е махната.[12] На 19 февруари 2012 г. плочата е възстановена по инициатива на фондация „Николай Хайтов“ и Ангел Джамбазки и ВМРО-БНД.[13][14] [15]

Почит

При почитане на паметта има разминаване между датата на неговата гибел-18 февруари (нов стил), която се отбелязва в редица градове, включително и в родния му град Карлово, и почитането в по-голямата част от страната-19 февруари (нов стил). При въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 г. годишнината от гибелта на Васил Левски се отнася за събития, случили се преди 1 март 1900 г. В този случай необходимата поправка за привеждане на датата 6 февруари (стар стил) по новия григориански стил е от 12 дни, следователно е 18 февруари.

„Почитта на Васил Левски към неговата кончина се дава не когато трябва. Тук става дума за една досадна грешка, която, преповтаряйки всяка година, показваме много лош пример на децата си, а да не говоря, че е нихилизъм“.[16]

Независимо от това, ежегодното възпоменание на Васил Левски събира във всяко населено место стотици и хиляди родолюбиви българи.

Графологичен портрет

• Тиха скромна и организирана личност обичаща реда, изпълнена с гордост и доброжелателност.
• Личност притежаваща висока интелигентност, проницателност, здрав разум и силна воля.
• Личност умееща да разбира и ръководи хората.
• Разсъдлива личност, която преди да пристъпи към решаването на даден проблем е обичала да го анализира най-задълбочено.
• С великолепно чувство за адаптация дори и при рискови ситуации.
• Личност обичаща да пести време и пари и не страхуваща се да критикува недостатъците.[17]

Документално наследство

• Васил Левски, Документи, Том I, Документи, Издание на Общобългарски комитет „Васил Левски“ и Национална библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“, С., 2000
• Васил Левски, Документи, Том II , Документи, Издание на Общобългарски комитет „Васил Левски“ и Национална библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“, 2010
• Личният бележник (джобното тефтерче) на Васил Левски. Увод, разчитане, обяснителни бележки, справочен апарат, съставители: Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева, Национална библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“, Ръкописно-документален център, Издателство „Наука и изкуство“ С., 1987,
• Каталог „Колекция националноосвободително движение в Българско“, съставител РИМ-Ловеч, Издателство „Инфовижън“, Л., 2014

Бележки

1. Нареда на работниците за освобождението на българският народ (раздел-Цел)
2. Васил Левски. Документален летопис 1837-1873, Кирила Възвазова-Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева, ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1987
3. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947
4. Сборник „Българското революционно движение в навечерието на създаването на БРЦК 1869 г.“, доклади и съобщения от научната сесия, посветена на 130-годишнината от началото на революционната пропаганда на Васил Левски в България, Плевен, 13 май 1999 г. ред. М. Грънчаров, 2000, стр. 167-168, доклад на Иван Лалев.
5. И ПАК: „БИЛ ЛИ Е ЛЕВСКИ МАСОН?“ от Илия Тодев
6. Каталог „Колекция националноосвободително движение в Българско“, РИМ-Ловеч, Л., 2014
7. С. М. Измит ли е позорът над поп Кръстьо
8. Кожар изровил имането на Левски - вестник 168 часа
9. Краят на една клевета - Историци и общественици реабилитираха поп Кръстьо
10. Хайтов Н., Гробът на Васил Левски. Сборник документи, „Горекс Прес“, С., 1985 и 2002, с. 248
11. Васил Левски. Документален летопис 1837-1873, Кирила Възвазова-Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева, ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1987
12. Овчаров, Николай. Вечният Марко Тотев в археологията, в. „Стандарт“, Брой 6754 Година XIX, 5 ноември 2011 г.
13. Пред църквата „Св. Петка“ откриха паметна плоча на Левски
14. Възстановяват паметна плоча за Левски в „Св. Петка Самарджийска“
15. Нова паметна плоча на Васил Левски
16. Навършват се 139 години от гибелта на Васил Левски
17. Почеркът говори! - Графологичен портрет на Васил Левски

Галерия

• 

  Паметник на Гина Кунчева-майката на Васил Левски в Карлово

• 

  Паметник на Васил Левски в Карлово

• 

  Паметник на Левски в Карлово

• 

  Барелеф на Васил Левски в Париж

• 

  Паметник на Васил Левски

Моля, влезте с потребителското си име и парола, за да видите или добавите нови коментари!
(You have no rights to post comments)