От години си блъскам главата над един парадокс! От една страна да се рецитира поезия било лесно, не било никаква провокация, нямало тръпка, било "едно към едно", " 'ми тоо... само с глас...", нямало "действие" и колкото по-класическа и по-българска била поезията, толкова било по-безинтересно и скучно било ... а, и било "вехто"... и не било изкуство, а само някакво декламиране, като на кандидатстудентски изпит в НАТФИЗ - 2-ри кръг... Добре де, разбирам! От друга страна, обаче, десетки дълбоки творци на сложен театър в модерни, че и в пост-модерни форми, виртуозни владетели на смеха и дръзки експериментатори, преминали необратимо и смело отвъд скучния, сух реализъм на психологическия театър, внезапно изгубват и ума и дума, когато ги питаш могат ли да ти кажат едно стихотворение! Горди носители на награди за "Златен глас" в сложни дублажи и тежки реклами, "озвучили" хиляди серии и "дали гласа си" на стотици герои в многосезонни саги и холивудски продукции, заекват пред Вазов, пелтечат при Яворов и онемяват пред Ботев. "Хайдути", "Белоногата", "Балканджи Йово" и "Шипка" са повод за страшни пародии, но никой не смее да вникне в стиха, да пресъздаде честно сюжета, да чуе музиката в езика и да я сподели с нас ... А иначе страшно веселие ни тресе. Голям смях и тежка надменност ...
Та, чудя се аз от години, как толкова простички, направо банални неща, като стиховете на родните ни класици, се оказаха недостижими, непристъпно високи за иначе толкова талантливите и така опитни майстори на театралната сцена и камерата, на телевизионния и кино екран. Защо при толкова изявени родни таланти и мега-звезди, младите българи загърбиха родния си език, забравиха Ботев, превод им трябва за Вазов, съвсем не разбират Яворов и няма къде да ЧУЯТ словото и посланията им... А талантливите ни актьори вече трето десетилетие все по усърдно дълбаят в дълбоките пластове на великия хумор, на модерното и ултра модерното! Мистерия...
Рецитирайте бе, колеги! Рецитирайте! Проста е тая работа... Дет' се вика - фасул! Всеки го може, та вие ли! Дечицата в предучилищна възраст го правят прекрасно, преди да им покажете вашето високо комедийно изкуство и да ги заразите необратимо с безгрижния смях на дълбоката ви пародията и неотменното забавление. Преди още да сте ги научили да се кискат на всичко и да не се прекланят пред нищо, защото кикотещият се човек не може да изживее никакво преклонение... Опитайте да порецитирате! Ето и как става: Заставаш пред хората, отваряш книга, препоръчвам да е с поезия, за предпочитане българска, класика. Поемаш си въздух, поглеждаш към залата и... ето го - АВТОРЪТ, идва. Застава до теб, слага ръка на гърба ти, после думи в устата ти, заживява в ума ти, стиска до болка сърцето ти, рисува картини в очите ти, диша с дъха ти и говори с гласа ти... Говори на окото на зрителя, а не на ухото му, беседва си с него, крещи му, гневи се, шепне и плаче, докато ти се смаляваш, смаляваш... докато ти не станеш ненужен, невидим, не изчезнеш напълно, докрай, дотолкова, че след края, когато АВТОРЪТ замълчи, а ти само едва дишаш, зрителят аплодира НЕГО, а не теб ... Или пък ТОЙ изобщо не идва! Е, ако не дойде - тогава идва смехът. И става ... наистина смешно! И се смеят на теб, защото НЕГО го няма. Ама, нали не ви е страх от смеха, какво, ако малко ви се посмеят... Забавно, шоуто ви е гарантирано!
Та, рецитирайте, колеги. Комици и хумористи, пародици и имитатори, стендъп-вицаджии, пеещи и танцуващи, мимове и клоуни, кинадждии и сериалчици, скечаджии и водещи... звездни таланти от най-великите и популярните жанрове... Рецитирайте! Просто е! Като на приемните изпити в НАТФИЗ. Дори без задача, без режисьорско решение - рецитирайте само по автор, "едно към едно", само по усет, само от обич и ако можете, от сърце! Като на "приемен изпит", след който ще имате право да си творите голямото си изкуство и да си вярвате, че е много голямо, че и вие сте много големи... Започнете от малкото - рецитирайте!
Фотограф - Миню Минев